Определение по дело №1858/2018 на Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Номер ІІ - 112                                              21.01.2019 г.                                            град Бургас

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,                                     пети граждански въззивен състав

На:   двадесет и първи януари                                             две хиляди и деветнадесета година

в закрито съдебно заседание, в следния състав:

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                            ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

                                                                                                    

Секретар

Прокурор

като разгледа докладваното от  съдията  Елеонора Кралева

частно гражданско дело №  1858  по описа за  2018  година

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по делото е по реда на чл.275 и сл. ГПК, вр. чл.83, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от Д.Й.Д. с настоящ адрес ***, подадена чрез пълномощник адв.Десислава Филипова, адрес ***, против определение № 16929 от 07.09.2018 г., постановено по гр.д.№ 6370/2018 г. по описа на РС-Бургас, с което е оставена без уважение молбата на Д.Й.Д. за освобождаването й на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на държавна такса и разноски по делото.

Жалбоподателката изразява несъгласие с постановеното определение, като счита същото за незаконосъобразно и необосновано. Счита, че съдът е формирал незаконосъобразен извод, че не са налице предпоставките за освобождаването й от заплащане на държавна такса и разноски по делото. Посочва, че съгласно практиката на ВКС, съдът е длъжен да се ръководи от имущественото състояние на молителя към момента на искането, а не от предположения за евентуални бъдещи доходи, които могат да се реализират от продажба на имущество или от отдаването му под наем. В тази връзка се счита, че в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в жалбата, районният съд е приел като критерий за преценка на условията по чл.83, ал.2 ГПК предполагаеми и очаквани възможни приходи на ищцата, без да се е ръководил от действителното й и актуално имуществено състояние, като са изложени подробни съображения. Жалбоподателката посочва, че материалното й състояние не й позволява да заплаща държавна такса дори в минимален размер, поради което моли въззивния съд да отмени постановеното от БРС определение и да постановяви друго, с което да бъде освободена от заплащане на държавна такса и разноски по делото. Не ангажира доказателства.

Претендира на основание чл.38, ал.2 ЗА да се присъди на адв.Филипова адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна помощ на жалбоподателката за настоящото частно производство.

Бургаския окръжен съд, като взе пред вид изложените в жалбата доводи, данните по делото и като съобрази разпоредбите на Закона, намира следното:

Частна жалба е подадена в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването, поради което е допустима

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред БРС е образувано по исковата молба от Д.Й.Д. против “Вива кредит“ ООД, за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № **990/13.02.2018 г., а в условията на евентуалност моли да се прогласи нищожността на клаузите на чл.1, ал.3 и чл.5 от договора за паричен заем. Посочила е цена на главния иск от 1060.11 лв. и на евентуалния иск от 560.11 лв..

С исковата молба е направено искане от ищцата за освобождаването й от заплащане на държавна такса и разноски по делото на основание чл.83, ал.2 ГПК. Представена е декларация за семейно и имотно състояние, съгласно която ищцата получава трудов доход от 970 лв., не е в граждански брак, не осигурява издръжка на други лица, притежава жилище – къща в с.К., общ.Р.с площ от 70 кв.м., не притежава парични влогове, нито дялове и акции в търговски дружества, заплаща наем в размер на  300 лв. Представен е трудов договор № */09.07.2018 г., видно от който ищцата е в трудово правоотношение с „Парадайз тур инвест“ ООД по срочен договор за времето от 10.07.2018 г. до 30.09.2018 г. с месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 970 лв. Представен е и договор за наем от 01.08.2018 г., съгласно който наемодателят „Дияна Божинова“ ЕООД е отдал под наем на ищцата Д.Д. и на лицето П. Ч., като наематели, за временно и възмездно ползване една стая на ІІ-ри етаж от жилищна сграда в с.Р., ул.“Н.“ № *, срещу заплащането на месечен наем в размер на 300 лв., за срок от 01.08.2018 г. до 31.08.2018 г.

С обжалваното определение № 16929/07.09.2018 г. районният съд е приел, че ищцата получава трудов доход от 970 лв., не декларира здравословни проблеми, същата е в активна възраст и може и занапред да реализира доходи, няма задължения да дава издръжка на други лица, притежава недвижим имот. Прието е, че ищцата живее на квартира, но месечният наем от 300 лв. се дължи общо с другата наемателка на стаята, т.е. задължението на Д. е 150 лв. При тези обстоятелства, съдът е приел, че дължимата държавна такса е 50 лв., който размер няма да е абсолютно непосилен за заплащане от ищцата, поради което не са налице предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК и молбата й за освобождаване от заплащането на държавна такса и разноски по делото е оставена без уважение.

След постановяване на определението, ищцата е представила нова декларация за гражданско и имотно състояние, в която е посочила, че вече не получава трудови доходи, като към декларацията е приложила заповед № */04.09.2018 г. на управителя на „Парадайз тур инвест“ ООД, съгласно която трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, считано от 06.09.2018 г.

С оглед установените по-горе факти, Бургаският окръжен съд намира обжалваното определение за правилно и законосъобразно.

Съгласно на чл.83, ал.2 ГПК, такси и разноски в производството не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, като при преценката по искането за освобождаване от такси и разноски съдът взема предвид доходите на лицето и неговото семейство; имуществено състояние, удостоверено с декларация; семейно положение; здравословно състояние; трудова заетост; възрастта и други констатирани обстоятелства.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателката, че районният съд е приел като критерий за преценка на условията по чл.83, ал.2 ГПК предполагаеми и очаквани възможни приходи на ищцата, без да се е ръководил от действителното й и актуално имуществено състояние. В конкретния случай, изводите на съда не са в противоречие с цитираните в жалбата решения на ВКС, а напротив, преценката на първоинстанционният съд е съобразена с тази съдебна практика, като същият е взел предвид имущественото състояние на ищцата именно към момента на искането. Съдът не е формирал и извод за евентуални бъдещи доходи, които могат да се реализират от продажба на имущество или от отдаването му под наем, както неправилно се твърди в частната жалба.

В случая, в представената към исковата молба декларация за материално и гражданско състояние ищцата е декларирала, че получава трудов доход от 970 лв., не е в граждански брак, не осигурява издръжка на други лица, притежава жилище – къща в с.К., общ.Р.с площ от 70 кв.м., не притежава парични влогове, нито дялове и акции в търговски дружества. Декларирала е също, че заплаща наем в размер на 300 лв., но от представения договор за наем е видно, че същият е със срок от 01.08.2018 г. до 31.08.2018 г., т.е. към момента на депозиране на исковата молба – 31.08.2018 г. срокът на договора е изтекъл и ищцата няма посочения в декларацията разход за наем. Предвид така декларираните обстоятелства, въззивният съд намира, че в случая не са изпълнени изискванията на чл.83, ал.2 ГПК и не са налице основания да се приеме, че ищцата няма достатъчно средства, за да заплати дължимата за производството държавна такса от 50 лв., както правилно е приел и районния съд.

Горният извод на въззивия съд не се променя и от представената впоследствие от ищцата, след произнасянето на първата инстанция, нова декларация за материално и гражданско състояние, в която е декларирала, че вече не получава трудови доходи, в подкрепа на което е приложила заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение. Видно обаче от представената заповед № 101 от 04.09.2018 г. на управителя на „Парадайз тур инвест“ ООД, трудовото правоотношение на Д. е прекратено, считано от 06.09.2018 г., на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, т.е. по взаимно съгласие. Тук следва да се отбележи, че срокът на трудовия договор, представен по делото, е бил до 30.09.2018 г. и същият е прекратен преди изтичане на срока по молба на ищцата (за основанието по чл.325, ал.1, т.1 КТ са необходими изричните волеизявления и на двете страни по трудовия договор), като това е станало преди издаването на горната заповед от 04.09.2018 г., т.е. непосредствено след подаването на исковата молба на 31.08.2018 г. При това положение, не може да се приеме, че към момента на искането по чл.83, ал.2 ГПК ищцата е била финансово затруднена и в невъзможност да заплати дължимата по делото държавна такса, а промяната впоследствие на трудовия й статус е станала по нейно съгласие, а не поради обективни и независещи от волята й фактори.

Следва да се има предвид, че въведеното от законодателя освобождаване от заплащане на такси и разноски по производството е мотивирано от социални съображения и е установено в полза на хора с ниски материални възможности, които иначе биха били възпрепятствани да защитят правата си в съда. С това право обаче не се допуска да се злоупотребява. Действително, след датата на подаване на исковата молба ищцата е декларирала, че не разполага със средства да заплати определената държавна такса, но както правилно е приел и районния съд, тя е в трудоспособна възраст и не страда от заболяване, което да й пречи да работи, като към частната жалба не са представени доказателства за причините, поради които тя не може да реализира доходи. Ето защо, въззивният съд приема, че невъзможността да се заплати таксата, не се дължи на обектива причина, която би могла да се квалифицира като обстоятелство по чл.83, ал.2 ГПК. Тук следва да се има предвид, че ако страната не представи доказателства за наличие на причините, поради които тя твърди, че не е в състояние да реализира доходи от трудова или търговска дейност, въпреки че е в трудоспособна възраст, то следва да се приеме, че самата страна е създала пречки да се установи действителното й имуществено състояние, поради което не следва да се освобождава от внасянето на такси и разноски за производството по делото. В този смисъл е формираната съдебна практика, изразена в Определение № 230/12.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1770/2017 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 66/12.02.2016 г. по ч.гр.д. № 136/2016 г. на ВКС, IV г.о., която се споделя от въззивния съд. А настоящият случай е именно такъв, тъй като въпреки твърденията си, че не разполага с доходи, жалбоподателката не сочи да се е регистрирала в Бюрото по труда, за да получава парично обезщетение за безработица, респективно липсват данни да е трудоустроена, нито се твърдят и не се представят доказателства за сериозни заболявания, които да препятстват полагането на труд от нейна страна и реализирането на доходи от трудовата дейност. В тази връзка, следва да се отбележи, че молителят е този, който трябва да представи доказателства за невъзможността си да заплаща таксите и разноските по делото, които да се ценят от съда в контекста на искането по чл.83, ал.2 ГПК, каквито липсват по делото.

Отделно от горното, следва да бъде отбелязано също, че размерът на държавната такса по предявения иск е в минимален размер от 50 лв. Таксата е нормативно определена и предвидима съгласно чл.71, ал.1 ГПК, вр. чл.1 ТДТССГПК, поради което на ищцата е било известно, че при образуване на делото следва да бъде внесена и дължимата държавна такса. А с оглед горните данни, въззивният съд намира, че държавната такса не представлява прекомерна финансова тежест за ищцата, независимо от декларираните от нея обстоятелства, като временните финансови затруднения на страната да заплати таксата не води до наличието на предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС, изразена в Определение № 183/18.03.2013 г. по ч.т.д.№ 707/2012 г., ТК, ІІ т.о, която се споделя от настоящия съдебен състав.

Предвид изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира, че ищцата не е в невъзможност на заплати дължимата държавна такса от 50 лв. за предявения от нея иск за прогласяване нищожност на договора за паричен заем, поради което молбата й за освобождаване от заплащането й е неоснователна. Разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК е създадена с цел да не се препятства достъпът до правосъдие на социално слаби лица, в която категория жалбоподателката не попада, тъй като обстоятелството, че същата е в трудоспособна възраст и без здравословни проблеми, но не работи, за да получава доходи, без да има обективни причини за това, не е сред обстоятелствата, с които законът свърза възможността за освобождаване от държавна такса (в този смисъл – Определение № 409/11.08.2010 г. по ч.гр.д.№ 338/2010 г. на ВКС, III г.о.). Ето защо, в случая не са налице предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК и молбата на ищцата за освобождаването й от заплащане на държавна такса по делото е неоснователна и като я е оставил без уважение районния съд е постановил правилно и законосъобразно определение, което следва да бъде потвърдено.

Предвид неоснователността на частната жалба в тежест на жалбоподателката следва да се възложи плащането на дължимата за производството по обжалването с частна жалба държавна такса в размер на 15 лв.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 16929/07.09.2018 г., постановено по гр.д.№ 6370/2018 г. по описа на РС-Бургас, с което е оставена без уважение молбата на Д.Й.Д. *** за освобождаването й на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на държавна такса и разноски по делото.

 

ОСЪЖДА Д.Й.Д. ***, ЕГН **********, да заплати по сметка на Бургаски окръжен съд, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата от 15 лв. (петнадесет лева) – държавна такса за производството по обжалване пред БОС.

 

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

    2.