Р Е Ш Е Н И Е № 46
гр.Тополовград, 06.08.2019
год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Тополовградският районен съд в публично заседание на осми юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА СЕМЕРДЖИЕВА
при секретаря: А.А.
като разгледа докладваното от съдията гр.дело
№ 413 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по повод предявената искова молба от „А.З.С.Н.В.” ЕАД
– г. чрез юрисконсулт П.Г.Б. против В.И.М.
с постоянен адрес:***, с ЕГН ********** за сумите: 482,44 лв. /четиристотин
осемдесет и два лева и 44 стотинки/ – главница по Договор за паричен заем №
2769651 от 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението – 02.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата;
61,18 лв./ шестдесет и един лева и 18 стотинки/ - договорна лихва за периода от
15.04.2017 г. до 11.11.2017 г.; 36,00 лв./тридесет и шест лева/ - такса
разходи; 397,46 лв./триста деветдесет и седем лева и 46 стотинки/ - неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода от 15.05.2017 г. до
11.11.2017 г.; 47,75 лв./четиридесет и седем лева и 75 стотинки/ - обезщетение за забава за периода от
16.04.2017 г. до 02.08.2018 г.
Претендират
се и направените по делото съдебни разноски по настоящото съдебно производство
в размер на 25,00 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение на основание
чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 350,00 лева или общо 375,00 лева, както и
разноските по проведеното заповедно производство по ч.гр.д. № 275/2018 г. на
ТгРС.
Ищецът не изпраща представител в съдебно заседание, но
поддържа исковата си молба и представя подробно писмено становище, като
претендира да бъдат уважени обективно съединените установителни искове, като
бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият дължи на
ищцовото дружество всички присъдени суми, посочени по-горе съгласно заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр. № 275/2018 г. по описа на ТгРС.
Ответникът
чрез назначения му по делото по реда на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител
адв.М.К. от АК – Ямбол не е депозирал писмен отговор в дадения от съда срок по
чл.131 от ГПК, но в съдебно заседание по същество, чрез посочения особен
представител оспорва исковете по основание, не и по размер. Твърди се, че
исковете се явяват неоснователни поради това, че претендираните суми все още не
са станали изискуеми и ликвидни, предвид това, че предсрочната изискуемост на
вземането не може да настъпи автоматично по силата на договора, както твърди
ищцовата страна, а за нея следва да бъде уведомен ответника. По делото обаче не
са представени доказателства, че ответникът е уведомен за тази предсрочна
изискуемост, нито пък доказателства, че е уведомен за извършената цесия. Поради
което особеният представител твърди, че предсрочна изискуемост не е настъпила и
ответникът не дължи претендираните суми. Позовава се изрично на Решение № 3 по
т.д. № 1711/2013 на Първо ТО, Решение № 123/09.11.2015 г. по дело № 2561/2014
на ВКС, както и на Директива №93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Поради което претендира да
бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани.
От
събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Между
ищеца и ответника е сключен на
16.03.2017 г. договор за паричен заем № ****** в съответствие с разпоредбите на
Закона за потребителския кредит и на основание Стандартен Европейски формуляр,
предоставен на заемателя. С подписването на Договора заемодателя се е задължил
да предостави на заемателя, а заемателя се е съгласил да получи от него заемна
сума в размер на 500 лева.Съгласно постигнати споразумения страните са
уговорили погасителен план, съгласно който заемателя се е задължил да върне
цялата сума заедно с уговорената лихва, като лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е посочен в него, при което общата стойност на плащанията
по кредита е договорена в размер на 577,84 лв. Договорната лихва по кредита е
уговорена от страните в размер на 77,84 лв. Съгласно разпоредбите на договора
за паричен заем, ответникът се е задължил да върне кредита в срок до 11.11.2017
г. на 8 равни месечни погасителни вноски в размер на 72,23 лв. всяка, като
падежът на първата погасителна вноска е 15.04.2017 г., а на последната –
11.11.2017 г.
Съгласно Тарифата за
таксите на „И.А.М.“ АД, в случай, че ответникът забави плащането на падеж на
погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи, като такава е начислена в размер на 45 лв.
Съгласно клаузите на
договора заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписването на договора,
да представи на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора и ако не
представи нито едно от договорените обезпечения, между страните е уговорена
неустойка за неизпълнение, каквато е начислена на ответника в размер на 454,24
лв., която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 8 равни
вноски, платими на съответните падежни дати по договора.
В сключения между
страните договор е уговорена и лихва за забава в размер на действащата законна
лихва, за периода от 16.04.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
Такава лихва е начислена в общ размер на 47,75 лв.
На 01.12.2017 г. е било
подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.,
сключен на основание чл.99 от ЗЗД, по силата на което на ищцовото дружество са
били прехвърлени изцяло всички вземания на „И.А.М.” АД срещу В.И.М. и за
последното е възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Длъжникът не е бил уведомен за
цесионната продажба, тъй като не е получил двете изпратени уведомителни писма,
поради това, че лицето не е намерено на адреса. Поради което се представя към
исковата молба копие от уведомлението за извършената цесия и се претендира
съдът да вземе в предвид постановените от ВКС Решение № 3/16.04.2014 г. по ТД
1711/2013 г. на 1-во ТО и Решение № 123/24.06.2019 г. по ТД № 12/2009 г. на
2-ро ТО.
На 02.08.2018 г. е подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и е образувано заповедно производство –
ч.гр.д. № 275/2018 г., по което е издадена заповед за изпълнение срещу длъжника
В.И.М. за сумите: 482,44 лв.
/четиристотин осемдесет и два лева и 44 стотинки/ – главница по Договор за паричен заем № 2769651 от 16.03.2017 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 02.08.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата; 61,18 лв./
шестдесет и един лева и 18 стотинки/ - договорна лихва за периода от
15.04.2017 г. до 11.11.2017 г.; 36,00
лв./тридесет и шест лева/ - такса разходи; 397,46 лв./триста деветдесет и седем
лева и 46 стотинки/ - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 15.05.2017 г. до 11.11.2017 г.;
47,75 лв./четиридесет и седем лева и
75 стотинки/ - обезщетение за забава за периода от 16.04.2017 г. до 02.08.2018 г.
Така
установената фактическа обстановка се доказва от приложените към делото писмени
доказателства, които съдът кредитира изцяло, тъй като са документи, издадени по
съответния ред и в съответната форма и неоспорени от страните.
С
оглед на изложеното и като прецени събраните доказателства съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявеният
иск е с правно основание чл.422 от ГПК – „иск за съществуване на вземането”,
във вр.чл.415, ал.1 от ГПК, във вр.чл.240 ал.1 и 2 от ЗЗД, чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
От материалите по ч.гр.д. № 275/2018 г. се установява,
че с разпореждане № 312/02.08.2018 г., по повод на молбата на ищеца по чл.411 ГПК е разпоредено да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение за
сумите посочени в исковата молба и разноски по делото в размер на 25,00 лева
платена държавна такса и 75,00 лева юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на ответника по реда на
чл.47 от ГПК, като съдът на основание чл.415 ал.1 т.2 ГПК е указал на
заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок. Настоящата искова молба е подадена в законния
едномесечен срок, поради което съдът намира, че същата е допустима, след като
са спазени всички законни изисквания за нейното редовно разглеждане и
установения срок.
Съдът намира, че исковете са
неоснователни и недоказани, поради което
следва да се отхвърлят изцяло. Съображенията за това са следните:
Съдът счита, че претендираните суми не са
станали изискуеми и ликвидни, тъй като предсрочна изискуемост на вземането на
ищцовото дружество не е настъпила.
Съгласно
точка 18 от ТР по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а
ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието
на две предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60 ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора,
че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Следва да се
има предвид, че вземането предмет на заявлението по чл.410 от ГПК следва да
бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи
на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК,
тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към
заявлението по чл.410 от ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита.
Съдът
възприема застъпеното в Решение № 123/09.11.2015 г. по дело № 2561/2014 г. на
ВКС, ТК, Второ ТО становище, че началният момент на изискуемостта на вземане по
договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на
предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. В конкретния случай
от доказателствата по делото не може да се заключи, че изявлението на ищеца за
настъпването на предсрочната изискуемост е достигнало до длъжника преди
подаване на заявлението, тъй като липсват твърдения и доказателства приложените
по делото уведомителни писма с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2769651 от 06.12.2017 г. и №
УПЦ-С-ИАМ/2769651 от 06.11.2018 г. да са доставени и получени от длъжника В.М..
И в двата случая пратките не са получени от длъжника и са върнати без да са
доставени, поради това, че лицето не е намерено на адреса.
Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение също не представлява уведомяване на
длъжника, тъй като същото не се връчва до произнасяне от съда по заповедното
производство. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост,
защото заповедта не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от
нея на ответника предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, но ако
относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са
се осъществили преди подаване на заявлението по заповедното производство, то
вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.
Уведомяването
на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с
връчване на препис от исковата молба по чл.422 от ГПК, след подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение има за последица настъпване на
предсрочната изискуемост, ако са налице
уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това
уведомяване не може да бъде взето предвид като факт настъпил след предявяване
на иска от значение за спорното право, съгласно чл.235 ал.3 от ГПК, нито да
обуслови основателност на установителния иск по чл.422 ГПК, нито може да
промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а
представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление
за издаване на заповед за изпълнение. В този смисъл е Решение № 114/07.09.2016
г. по ТД № 362/2015 г. на ВКС.
С
оглед изложеното, следва извода, че в настоящия случай предсрочната изискуемост
е настъпила с връчването на исковата молба, но е обстоятелство настъпило след
подаване на заявлението /02.08.2018 г./, което не може да бъде зачетено.
В
конкретния случай както със заявлението, така и с исковата молба вземането за
главница се претендира в общ размер, без да са посочени вноските с настъпил
падеж до датата на подаване на заявлението, поради което и предвид
обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл.422 ГПК от
основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане, с оглед
факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени вноски, съдът не би
могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил
падеж към датата на подаване на заявлението. Обратното би означавало да бъде
изменено основанието на предявения установителен иск, което обаче е
недопустимо, с оглед задължителните указания по прилагането на закона, дадени в
точка 11б от ТР № 4/2013 по ТД № 4/2013 г. на ВКС.
За
пълнота на изложеното, съдът намира за необходимо да посочи и следното: по
делото не е спорно, а и от самия договор за потребителски кредит се установява,
че ответникът има качеството на потребител по смисъла на параграф 13 т.1 от ДР
на ЗЗП и като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на
параграф 13 т.12 от ДР на ЗЗП – отпуснат кредит. В чл.143 от ЗЗП е дадено
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а
според чл.146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако не са уговорени индивидуално, като в ал.2 от същата разпоредба е посочено,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били уговорени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство
с чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП.
В
конкретния случай е видно, а и това не се спори от ищеца, че договорът за заем
е сключен при общи условия, т.е. при предварително определени от страна на
ищеца договорни клаузи и доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че
същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от което
следва извод, че ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието
му. Във връзка с гореизложеното следва да се отбележи и това, че по делото
липсват доказателства, а и твърдения от страна на ищеца, че уговорените
параметри между страните са били индивидуално уговорени.
Поради
всичко гореизложено и доколкото нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че параметрите не са уговорени между страните по
договора и задължение за ответника не е възникнало. С оглед на това и тъй като
не се установи ищцовото дружество да се е възползвало от уговорената в негова
полза възможност да обяви вземането по договора за предсрочно изискуемо и да е
уведомило длъжника М. за това, следва да се приеме, че към момента на подаване
на заявлението не е настъпила предсрочната изискуемост на непогасените вземания
по договора. Всичко това обуславя отхвърляне на иска по чл.422 ГПК като
неоснователен и недоказан, поради неустановено съществуване на вземането на
ищеца спрямо ответника за процесната сума от 482,44 лв. Отхвърлянето на главния
иск за претендираната главница обуславя и отхвърлянето на акцесорните искове за
присъждане на договорна лихва, такса разходи, неустойка за неизпълнение, лихва
за забава и законната лихва върху главницата.
При
този изход на делото ответникът не дължи направените от ищеца разноски както в
заповедното производство, така и тези направени в настоящото производство и
поради това искането на ищеца за присъждане на разноски следва да се остави без
уважение.
На
назначения за особен представител на ответника – адв.М.К. след влизане на
решението в сила следва да се изплати възнаграждение в размер на 301,74 лв.,
внесено от ищеца по разпореждане на съда.
Водим от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от ищеца „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ЕАД
– гр.София, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощник П.Г.Б. – юрисконсулт ПРОТИВ В.И.М. с ЕГН **********,***, с
правно основание чл.422, във вр.чл.415,
ал.1 от ГПК, във вр.чл.240 ал.1 и 2 от ЗЗД, чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за признаване
за установено по отношение на длъжника В.И.М. в качеството му на заемател, че
същият дължи на ищцовото дружество сумите както следва: 482,44
лв. /четиристотин осемдесет и два лева и 44 стотинки/ – главница по Договор за паричен заем №
2769651 от 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението – 02.08.2018
г. до окончателното изплащане на сумата; 61,18
лв./ шестдесет и един лева и 18 стотинки/ - договорна лихва за периода от
15.04.2017 г. до 11.11.2017 г.; 36,00
лв./тридесет и шест лева/ - такса разходи; 397,46 лв./триста деветдесет и седем
лева и 46 стотинки/ - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 15.05.2017 г. до 11.11.2017 г.;
47,75 лв./четиридесет и седем лева и
75 стотинки/ - обезщетение за забава за периода от 16.04.2017 г. до 02.08.2018 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение № 312/02.08.2018 г. по ч.гр.д. №
275/2018 г. по описа на ТгРС.
НЕ
УВАЖАВА искането на ищеца на
основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът да бъде осъден да му заплати направените
разноски по настоящото исково производство, както и искането за заплащане на
присъдените разноски в заповедното производство, предвид изхода от делото.
На назначения особен представител на ответника –
адв.М.К. да се ИЗПЛАТИ възнаграждение в размер на 301,74 лв. внесено от ищеца
по разпореждане на съда.
Решението
подлежи на обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: