Р Е
Ш Е Н
И Е
№
...23........./ гр. Шумен, 05.04. 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Шуменският
окръжен съд, наказателно отделение
На
пети март през две хиляди и деветнадесета
година
В публично съдебно
заседание, в следния състав:
Председател: София
Радославова
Членове : 1.
Нели Батанова
2. Димчо Луков
Секретар:Станислава
Стойчева
Прокурор: Яна Николова
като
разгледа докладваното от съдия София Радославова
ВНОХД №449 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 313 и следващите от НПК.
С
присъда № 20 / 11.09.2018 г. постановена
по НОХД № 499/17 г. Великопреславския районен съд е признал подсъдимия А.М.Ф. с
ЕГН ********** за виновен в това, че на 20.08.2013 г. в гр.Велики Преслав, кв.Кирково,
обл.Шумен, в съучастие като съизвършител
с Е. ***, отнел чужди движими вещи 1 бр. мобилен телефон LG Е610, 1 бр. СИМ карта и 1 бр.
карта памет 2 ГБ, всички вещи на обща стойност 241,60 лв. от владението на М.Е.З.от
гр.Велики Преслав, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги
присвои, поради което и на основание чл.194, ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2
от НК, във вр. с чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК
ГО ОСЪДИЛ на „Пробация“, като му определил следните пробационни мерки:
„Задължителна регистрация по настоящ адрес“
с продължителност ШЕСТ МЕСЕЦА и периодичност два пъти седмично и
„Задължителни периодични срещи с пробационен
служител“ с продължителност ШЕСТ МЕСЕЦА.
Признал подсъдимия Е.Б.Е., с ЕГН **********
за виновен в това, че на 20.08.2013 г. в гр.Велики Преслав, кв.Кирково, обл.Шумен, в съучастие като съизвършител
с А.М.Ф. ***, отнел чужди движими вещи 1 бр. мобилен телефон LG Е610, 1 бр. СИМ карта и 1 бр.
карта памет 2 ГБ, всички вещи на обща стойност 241,60 лв. от владението на М.Е.З.от
гр.Велики Преслав, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги
присвои, поради което и на основание чл.194, ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2
от НК, във вр. с чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК
ГО ОСЪДИЛ на „Пробация“, като му определил следните пробационни мерки:
„Задължителна регистрация по настоящ адрес“
с продължителност ШЕСТ МЕСЦА и периодичност два пъти седмично и
„Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ с продължителност ШЕСТ
МЕСЕЦА.
На основание чл.112, ал.4 от НПК
постановил иззетите като веществени доказателства писмени документи – РКО №
358/22.11.2013 г. и договор за покупко - продажба от
22.11.2013 г. да останат по делото.
На основание чл.189, ал.3 от НПК осъдил
подсъдимия А.М.Ф. да заплати сума в размер на 118,50 лв. в полза на държавата,
по сметка на ВПРС, представляваща направените по делото разноски по
обвинението, по което е признат за виновен, както и 5, 00 лв. държавна такса за
служебно издаване на изпълнителен лист на присъдените в полза на държавата
такси и разноски.
На основание чл.189, ал.3 от НПК осъдил
подсъдимия Е.Б.Е. да заплати сума в размер на 118,50 лв. в полза на държавата,
по сметка на ВПРС, представляваща направените по делото разноски по обвинението,
по което е признат за виновен, както и 5, 00 лв. държавна такса за служебно
издаване на изпълнителен лист на присъдените в полза на държавата такси и
разноски.
Срещу така постановената присъда на Великопреславския
районен съд в предвидения в закона срок
и форма е подадена въззивна жалба от адв.С.М. – защитник на подсъдимия Е.Б.Е.. В жалбата се
излагат доводи, че присъдата на ВПРС е неправилна, като приетата фактическа обстановка
установена в хода на съдебното производство е различна от описаната в
обвинителния акт; оспорва се и правната квалификация на деянието, а именно че
се касае за деяние по чл.207, ал.1 от НК, а не за такова по чл.194, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК. Намира, че давностния срок за
наказателно преследване по чл.207, ал.1 от НК е изтекъл. Прави се искане за
отмяна на постановената присъда и прекратяване на наказателното производство на
основание чл.24, ал.1, т..3 от НПК. Алтернативно се прави искане ако съдът
приеме, че извършеното деяние е кражба,
то да приеме, че случаят е маловажен и да отмени присъдата, като наложи на
подсъдимия Е.Б.Е. наказание по чл.194, ал.3 от НК, а именно „Глоба“ в размер
определен от съда.
Депозирано е и допълнение към
въззивната жалба, в което се доразвиват изложените в жалбата доводи и се правят
същите искания. В съдебно заседание жалбата се поддържа от подсъдимия и неговия
защитник, като се прави искане за
оправдаване на подсъдимите за деянието по чл.194, ал.1 от НК или алтернативно
същите да бъдат признати за виновни по чл.194, ал.1 от НК и им бъде наложено
наказание „Глоба“.
Против присъдата е депозирана жалба и
от адв.В.К., защитник на подсъдимия А.М.Ф.. В жалбата
намира, че същата е необоснована, неправилна и незаконосъобразна, като е
постановена в противоречие със събрания по делото доказателствен материал. Моли
присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимият да
бъде оправдан изцяло по повдигнатото обвинение. Жалбата се поддържа в съдебно
заседание от подсъдимия А.Ф. и неговия защитник, като се доразвиват доводите
изложени в същата. От защитата се сочи, че е налице неправилна преценка на доказателствения материал, като
описания в мотивите начин на извършване на деянието не се подкрепя от доказателствата
по делото; излага се довод, че подсъдимите не са видели от кого е паднал
телефона и не са знаели на кого е този телефон. Излага се довод за несъставомерност на деянието по чл. 194, ал.1 от НК, като
се посочва, че правилната квалификация е по чл.207, ал.1 от НК, за което
давностния срок е изтекъл. От защитата се излага довод, че се касае за
маловажен случай, за което на подсъдимите е следвало да се наложи наказание
„Глоба“. Излага се и довод, че мотивите към постановената присъда са изготвени
след 60 дневния срок, посочен в чл.308 от НПК, което означава липса на мотиви.
Прави се искане подсъдимият Ф. да бъде оправдан.
Въззивната инстанция при проверка на присъдата, обсъди изложените
доводи и като провери същата изцяло съгласно изискванията на чл. 313 - 314 от НПК установи наличие на обстоятелства
по чл. 337, ал.1, т.2 във вр. с чл. 334 т. 3 от НПК.
Първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа
обстановка:
Пострадалият М.З.от гр.Велики Преслав, към м.август 2013 г. бил на 8
години. Същият притежавал мобилен телефон марка LG Е610, който бил закупен по повод рождения му
ден през м.юни 2013 г. На 20.08.2013 г. малолетния М.З.бил на гости в
кв..Кирково, при своите баба и дядо. Привечер, около 18-19,00 часа, заедно със свид. С.К. и свид. С.М.отишли на
детска площадка в кв.Кирково /квартал на гр.Велики Преслав/. Същата се намирала
в непосредствена близост до Читалище „Самообразование 1897“ в квартала.
Площадката била асфалтова и върху нея била разположена метална пързалка и
беседка на разстояние 16 м. От беседката имало видимост към пързалката.
При пристигането пострадалия М.З.отишъл да играе на пързалката, св.К.
седнал в беседката, а св.М. на катерушката. На площадката в беседката по това време бил и
подс.Е.Е.. По- късно в
беседката дошъл и подс. А.Ф..
Междувременно пострадалият М.З.се спуснал няколко пъти по пързалката.
Веднъж телефона му марка LG Е610, с поставена в него СИМ карта и карта
памет, изпаднал от джоба му. Детето усетило падането на телефона и си го
прибрало отново в джоба. След това продължило да играе само на пързалката. След
като се спуснало няколко пъти, телефонът му отново изпаднал от джоба му, но
този път постр. З.не разбрал. Той слязъл от
пързалката и тръгнал към беседката. Като стигнал там проверил дали телефонът му
е в джоба и след като установил, че го
няма веднага се върнал да го потърси до пързалката, където играл преди
не-повече от 5 минути. Повикал и свид.К., за да го
търсят, но не го открили.
Докато седели в беседката, от която имало видимост към пързалката, подс. Е. и подс.Ф. видели, че
докато М.З.се пързалял, от джоба му изпаднал мобилен телефон. Двамата
спонтанно решили да отнемат мобилния
телефон и да се разпоредят с него, продавайки го по-късно. За целта те се
приближили до пързалката. Двамата вървели в непосредствена близост един до
друг, като подсъдимият Ф. закривал с тялото си подс.Е..
Подс. Е. се навел, взел телефона, изключил го и
двамата бързо се отдалечили от детската площадка. Отишли до изоставена къща в
кв.“Кирково“ и подс.Ф. го скрил там. След това подс.Е. се върнал на детската площадка и дори се включил в
търсенето на телефона. По-късно дошла майката на М.З.и пред всички попитала
дали някой не е открил телефона на сина й, но подсъдимите затаили истината.
След известно време подс.Е. продал телефона на свид.М.М. ***. Получените парични
средства Е. разделил с подс.Ф.. Свид.
М. от своя страна също се разпоредил с телефона, като го продал в заложна къща
в гр.Търговище, стопанисвана от ЕТ „****“, представляван от свид.
Е.М.. От заложната къща мобилният телефон марка LG Е610 бил закупен от свид.И.И. който го предал за нуждите на досъдебното производство с
протокол за доброволно предаване.
Изложената фактическа обстановка съдът е приел за установена въз основа
на частичните обяснения на подсъдимите, от свидетелските показания на Е.М.З., А.С.О.,
С.Х.М., С.С.К., И.С.И., Е.М.М.,
Ф.Ю.А., депозирани в хода на съдебното следствие и тези от досъдебното
производство, приобщени по реда на чл.281 от НПК; от заключенията на съдебно
икономическите експертизи – 2бр. и графическата експертиза, както и от
приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.
При така установената фактическа обстановка ВПРС е приел, че от
обективна и от субективна страна подсъдимите са осъществили състава на
престъпление по чл. 194, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК.
Приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка не се споделя
от въззивната инстанция в частта, в която се посочва, че подсъдимите „вървели в
непосредствена близост един до друг, като подсъдимият Ф. закривал с тялото си подс.Е..
Подс. Е. се навел, взел телефона…“ Така приетото от първоинстанционния съд като
начин на извършване на деянието не кореспондира с доказателствата по делото,
тъй като не са налични гласни доказателства – свидетелски показания и обяснения
на подсъдимите, от които да се направи този извод. В показанията си пред съда свид. М.З.е посочил, че подсъдимите са минали покрай пързалката,
но не посочва да е видял кой точно от двамата е взел телефона и какво е правил
в същото време другият подсъдим. В приобщените по реда на чл.279, ал.2, във вр.
с ал.1, т.4 от НПК обяснения, дадени от подс.Е. Е.
пред разследващ орган в присъствието на защитник, подсъдимият сочи, че двамата
с А. са отишли на детската площадка в кв.Кирково, като в близост до пързалките
видели мобилен телефон. „…но телефона тогава не го взех аз, а го взе А.. В него
той бе около месец. Едва след това той ми го даде, за да го продам.“ В съдебно заседание на 11.09.2018 г. подс.А.Ф. на л.129 от съдебното производство е дал
обяснения, че доколкото си спомня подс.Е. е намерил телефона, като посочва следното: „и
го скрихме. Всъщност даде го на мен и аз го скрих, в една къща отгоре го
сложих, да един прозорец. От там след това той си го взе и замина на с.Острец.
Телефона нито съм го вземал, нито съм го носил в мене както е посочил.“ В
обясненията си и двамата подсъдими не посочват, че подс.Ф.
е закривал с тялото си подс.Е.Е.,
докато последния е вземал телефона. От събраните гласни доказателства се
установява, че двамата подсъдими са били заедно когато са вземали мобилния
телефон, като след това подс.Ф. го е скрил в намираща
се наблизо до площадката къща. Липсват категорични доказателства кой от двамата
подсъдими е взел първоначално телефона и какво е правил в същото време другия
обвиняем. По изложените съображения въззивнита
инстанция не споделя така приетото от първоинстанционния съд във фактическата
обстановка.
В останалата част приетата за установена фактическа обстановка от
първоинстанционния съд напълно се споделя от ШОС.
В мотивите към присъдата ВПРС е направил анализ на събраните в хода на
съдебното следствие доказателства, като е обсъдил и гласните такива. Изложил е
доводи кои свидетелски показания и обяснения на подсъдимите кредитира и кои не и поради какви съображения.
Тези изводи на съда напълно се споделят от въззивната инстанция, поради което
не следва да се преповтарят.
В хода на съдебното следствие пред въззивната инстанция на основание чл.281, ал.5 от НПК са прочетени
и приобщени показанията на свид.М.Т.М., дадени пред
разследващ орган на досъдебното производство на 06.03.2014 г. и 09.11.2015
г. От приобщените показания на свид.М. се установява, че същия е придобил мобилния телефон,
предмет на престъпното посегателство от подс. Е.Е.. Подс. Е. в обясненията си,
дадени в хода на съдебното следствие пред въззивната инстанция не отрича, че е дал телефона на свид.М.,
но твърди че му е казал, че телефона не е лично негов, а го е намерил.
Събраните в хода на съдебното
следствие пред въззивното производство гласни доказателства са в подкрепа на извода, направен от първоинстанционния съд, че двамата подсъдими са извършили
противоправно деяние, което следва да се квалифицира като кражба. И двамата подсъдими са се намирали на
площадката, на която също се е намирал пострадалия М.З.. От беседката, където
са били и двамата са имали видимост към пързалката, на която последния си е
играл. Следва да се отчете обстоятелството, че по същото време на пързалката не
е имало друго дете, което да си играе. Подсъдимите са приближили пързалката,
когато пострадалия се е намирал в
беседката и си е говорил със свид.С.К. и свид.С.М..
Преминавайки покрай пързалката и двамата подсъдими са видели падналия
телефон на пострадалия и са го взели. Напуснали са площадката, като подс.Ф. е скрил
телефона в намиращата се в близост къща, а подс.Е. се
върнал обратно до беседката. Свид. К. в показанията
си посочва, че подс.Е. е бил там, когато пострадалия
е казал, че си е загубил телефона, като
подсъдимият също се включил в търсенето му. Укриването на придобитата вещ от подс.Ф.,
както и затаяването на информацията от подс.Е., след
като в негово присъствие пострадалия е съобщил за изгубването на телефонна си, къде
се намира отнетата вещ, както и не връщането й
на пострадалия, обуславят извода
относно умисъла за извършване на деянието
и намерението им да я своят. Същите са
целели да запазят владението върху придобитата вещ, с намерението да се
разпоредят в един по-късен момент с нея.
Друго обстоятелство, което е в подкрепа на този извод е, че подсъдимите
са видели кое дете е играло малко преди това на пързалката, същото се е
намирало в района на площадката, по-точно в беседката, където е разговаряло с други деца. Подсъдимите са
знаели, че забелязаният от тях телефон е на това дете, поради което са
съзнавали, че придобитата от тях вещ не е изгубена, а изпусната от детето.
Подсъдимите са имали знанието относно собствеността на телефона и въпреки това
са го взели. В конкретния случай собственика на вещта се е намирал наблизо, на
няколко метра от мястото, от което подсъдимите са я взели, поради което не може
да се приеме, че владението на пострадалия върху телефона е било прекъснато. По
изложените съображения отнетия мобилен телефон не може да се приеме като вещ,
която е „загубена“. Съгласно решение № 533/ 06.01.2014 г. на ВКС по н.д.№ 1860/
2013 г., второ н.о. „Ако владелецът се
намира в близост до своята вещ, той във всеки момент може да възприеме нейното
изпадане и да си я прибере. Той не прекъсва владението си върху нея и не е
лишен от възможност да упражнява фактическата власт, като си послужи с нея.“
Съгласно същото решение отнемането на
такава вещ с намерение да бъде присвоена е кражба. В конкретния случай
намерението за своене се извежда и от последващите действия на подсъдимите –
укриването на вещта, не съобщаване на пострадалия къде се намира тя, не връщането
й, както и разпореждането с нея, чрез предоставянето й на трето лице.
Предвид гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че
извършеното от подсъдимите деяние от обективна и субективна страна осъществява
признаците на деяние по чл.194 от НК, а не състава на чл.207 от НК. Деянието е
извършено при внезапно възникнал пряк умисъл и в съучастие, като всеки един от
подсъдимите е участвал като съизвършител – едновременно установили владението
си върху вещта, впоследствие подс.Ф. я укрил, а по-късно
подс.Е. се разпоредил с нея.
По отношение на доводите, изложени от страна на процесуалния
представител на подсъдимия Е.Е.:
От защитата се излага довод, за нарушено право на защита на подсъдимия,
тъй като той не знае срещу кои факти да се защитава. Намира че присъдата на ВПРС
е неправилна, като приетата фактическа обстановка установена в хода на
съдебното производство е различна от описаната в обвинителния акт по отношение
на времето, в което пострадалия М.З.е посетил детската площадка, като в
обвинителния акт е посочено, че това е
станало привечер около 17,00 -18,00 часа, а от събраните в хода на съдебното
следствие доказателства се установява, че пострадалият е загубил телефона си
между 20,00 – 21,00 часа. Според
защитата е нарушено правото на защита на подсъдимия, тъй като той не знае срещу
кои факти да се защитава. Така изложения довод е неоснователен. В
обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че след пристигане на
площадката, постр. З.отишъл да играе на пързалката,
спуснал се няколко пъти, усетил че телефона му е паднал, прибра го и отново се
спуснал няколко пъти, като не усетил, че телефона му отново е изпаднал от джоба
му. Отишъл до беседката, и след около 5
минути разбрал, че телефона му го няма. Посочените в обстоятелствената част на
обвинителния акт факти се подкрепят от събраните по делото доказателства. В
показанията си в с.з. на 31.05.2018 г. свид. С.К.
посочва, че са отишли около 19,45-20,00 часа на площадката и пострадалия
започнал да се пързаля, след което след около 20 минути му казал че му го няма
телефона. В приобщените от досъдебното производство показания, по реда на
чл.281, ал.5 от НПК, свид. К. посочва, че около 18,00 ч. е извикал пострадалия да си
играят и заедно са отишли до площадката, пързаляли се, после отишли до
беседката, за да си говорят; когато тръгнали да търсят телефона вече било
тъмно. В съдебно заседание посочва, че
тези показания са верни. Предвид изминалия период от време първоначалните
показания на свидетеля, дадени пред
разследващ орган съдът намира като по-точни, тъй като същите чисто времево са
дадени непосредствено след деянието, когато спомените на свидетеля са били
по-ясни и по-пълни. В тези показания се съдържат данни кога пострадалия е
разбрал, че липсва телефона му, но не и кога е изпаднал от джоба му и кога е
отнет от подсъдимите.
В показанията си в хода на съдебното следствие свид.М.З.е
посочил, че около 19,00 часа са отишли на пързалката и докато се пързалял, вече се стъмнило; отишъл на
беседката и след около 10 минути разбрал,
че телефона му го няма. Посочва че докато е бил на пързалката подсъдимите са
били на беседката. Когато отишъл на беседката, подсъдимите си тръгнали. Видял
ги да минават покрай пързалката и да си заминават. В приобщените по реда на
чл.281, ал.1 от НПК показания на свидетеля дадени на досъдебното производство
пред съдия на 17.05.2017 г., свид.З.посочва, че
когато си е изгубил телефона било около 17-18 часа вечерта, било светло. Предвид
изминалия период от време първоначалните показания на свидетеля, дадени пред разследващ орган съдът приема, че
са по-точни, тъй като същите чисто времево са по-близки до деянието, когато
спомените на свидетеля са били по-ясни и по-пълни.
В приетата в мотивите към присъдата фактическа обстановка, съдът е
приел, че пострадалия е отишъл на площадката около 18,00-19,00 часа. По изложените по-горе
съображения първоинстанционния съд правилно е кредитирал показанията на свидетелите
М.З.и С.К., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.281 от НПК.
От защитата се излагат доводи за противоречия в показанията на свид.З., дадени пред разследващ орган на 16.10.2013 г. и на
06.04.2017 г. Доколкото тези показания не са приобщени по съответния
процесуален ред към доказателствения материал по делото, съдът счита че
изложените в жалбата и допълнението към нея доводи за наличие на противоречие в
показанията на този свидетел по отношение на определени факти следва да се остави без разглеждане.
Първоинстанционния съд не е допуснал
нарушение като не ги е коментирал и кредитирал, тъй като същите не са част от
доказателствения материал. По изложените
съображения, въззивната инстанция намира, че соченото от защитата нарушение на
правото на защита изразяващо се в коренно различна фактическа обстановка,
установена в хода на съденото следствие, от тази описана в обвинителния акт,
следва да се остави без уважение, като неоснователно.
По отношение на доводите, изложени от защитата на подс.А.Ф.:
От защитата се сочи, че е налице неправилна преценка на доказателствения материал, като
описания в мотивите начин на извършване на деянието не се подкрепя от
доказателствата по делото; излага се довод, че подсъдимите не са видели от кого
е паднал телефона и не са знаели на кого е този телефон. Така изложения довод е
неоснователен. Видно от събраните по делото гласни доказателства показанията на
свид.М.З.и свид.С.К.
двамата подсъдими са били в беседката, която се е намирала на няколко метра от
пързалката, от там са имали възможност да виждат пързалката и са видели пострадалия, който се е пързалял. Когато последния е дошъл в беседката, подсъдимите са тръгнали и са
минали покрай пързалката. Взели са телефона, който е изпаднал от дрехите на
пострадалия. Предвид обстоятелството, че през посочения времеви интервал не са
налични доказателства други лица да са играли на пързалката напълно логично е
подсъдимите да са разбрали на кое лице принадлежи телефона. Нещо повече подс.Е. се е върнал на беседката и е бил там, когато
пострадалия е разбрал, че липсва телефона му, даже се е „включил“ в търсенето
на вещта. По изложените съображения съдът намира, че довода изложен от защитата
следва да се остави без уважение.
Излага се и довод, че мотивите към
постановената присъда са изготвени след 60 дневния срок, посочен в чл.308 от НПК, което според защитата означава липса на мотиви. Изложеният довод е неоснователен.
Действително е налице забавяне в изписването на мотивите към присъдата, която е
обявена на 11.09.2018 г. За изготвянето им е изпратено съобщение на страните на
07.12.2018 г. Забавянето на мотивите не
може да се приравни на липса на мотиви и не попада в хипотезата на чл.348, ал.1, т.2 от НПК, за да обуслови
извода за допуснато съществено процесуално нарушение на процесуалните правила.
На следващо място от защитата и
на двамата подсъдими се излага довод, с който се оспорва правната квалификация
на деянието, като се посочва, че деянието осъществено от подсъдимите покрива
признаците на чл.207, ал.1 от НК, а не на чл.194, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК. Защитата намира, че давностният срок за
наказателно преследване по чл.207, ал.1 от НК е изтекъл, поради което се прави
искане за отмяна на постановената присъда и прекратяване на наказателното
производство на основание чл.24, ал.1, т..3 от НПК. Така изложения довод е неоснователен поради
изложените по-горе доводи относно съставомерността на
деянието по чл.194 от НК. Правните
изводи на първоинстанционния съд напълно се споделят от настоящата инстанция и
с оглед процесуална икономия не следва да се преповтарят. Деянието съгласно
съдебната практика не следва да се квалифицира като такова по чл.207, ал.1 от НК, поради което и искането за отмяна на присъдата и прекратяване на
наказателното производство следва да се остави без уважение.
По отношение на алтернативно направеното искане на защитата на двамата
подсъдими, ако се приеме, че извършеното деяние е кражба,
то да се преквалифицира като маловажен случай. Прави се искане за отмяна
на присъдата и налагане на наказание на
подсъдимите по чл.194, ал.3 от НК, а именно „Глоба“. Съдът намира алтернативно
направеното искане за основателно по следните съображения: противозаконно
придобитото имущество е на обща стойност 241,60 лв., сума, която е под размера
на минималната работна заплата за 2013 г. – 310,00 лв., когато е извършено
деянието. На следващо място следва да се
отчете обстоятелството, че макар и в съучастие, кражбата, извършена от
подсъдимите е осъществена с внезапно възникнал
умисъл за извършването й. Постъпката на подсъдимите следва да се определи като
проява на житейска незрялост и недооценяване на последиците, които може да
породи, както за пострадалия, така и за тях самите. Последното се дължи
основано на обстоятелството, че към момента на деянието и двамата подсъдими са
били в младежка възраст. Следва да се отчете и обстоятелството, че към момента
на извършване на престъплението и двамата подсъдими са били неосъждани.
Посочените обстоятелства обуславят извода, че извършеното от подсъдимите деяние
представлява маловажен случай. Съгласно чл.93, т.9 от НК маловажен
случай е този, при който извършеното престъпление с оглед на липсата или
незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи
обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение
с обикновените случи на престъпление от съответния вид. По изложените
по-горе съображения относно размера на причинената вреда на пострадалия и
наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, настоящата съдебна инстанция намира, че обективно
деянието, извършено от подсъдимите, представлява такова с по-ниска степен на
обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на престъплението
кражба, поради което и следва да се квалифицира като маловажен случай.
Същото осъществява признаците на чл.194, ал.3 от НК.
Преквалифицирането на деянието по чл.194, ал.3 от НК поставя на вниманието на въззивната инстанция
и въпросът за прилагането на давността, още повече че и самите подсъдими чрез
своите защитници са направили искане производството да бъде прекратено поради
изтекла давност или алтернативно да им бъде наложено наказание “Глоба“. От материалите по делото се установява, че
деянието е извършено на 20.08.2013 г.
Нормата на чл.194, ал.3 от НК
предвижда санкциите: лишаване от
свобода до 1 година или пробация, или глоба от сто до триста лева. Съгласно
разпоредбата на чл.81, ал.3 във вр. с чл.80, ал.1 т.5 от НК давностният срок за
преследване е 4 години и 6 месеца и той
обективно е изтекъл на 20.02.2018 г. Предвид това въззивния съд следва да
упражни правомощията си по чл.337, ал.1, т.2 от НПК във вр. с чл.334, т.3 от НПК, като измени първоинстанционната присъда в частта,
в които подсъдимите са признати за виновни в извършване на престъпление по чл.194, ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2
от НК, като преквалифицира деянието им
от чл.194, ал.1 от НК в такова по
чл.194, ал.3 от НК, като на основание чл.81, ал.3, във вр.
с чл.80, ал.1, т.5 от НК приложи давността относно това престъпление и не
наказва подсъдимите Е.Б.Е. и А.М.Ф. за
извършването му.
Съдът намира, че следва да отмени присъдата на ВПРС, в частта, в които
на подсъдимите е наложено наказание „Пробация“, изразяващо се в налагане на
следните пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ с продължителност ШЕСТ МЕСЕЦА и периодичност
два пъти седмично и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ с
продължителност ШЕСТ МЕСЕЦА.
Присъдата следва да се измени и в частта на присъдените разноски по
делото, като подсъдимите бъдат осъдени да разплатят същите по сметка на
съответния орган, от който са направени разходите. Подс.Е.
следва да бъде осъден да заплати сумата от 36,83 лв. по сметка на ВПРС и 88,50
лв. по сметка на ОД на МВР гр.Шумен. Подс.Ф. също следва да бъде осъден да заплати сумата от
36,83 лв. по сметка на ВПРС и 88,50 лв. по сметка на ОД на МВР гр.Шумен.
В останалата част присъдата следва да се потвърди като правилна и
законосъобразна.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда
№ 20 / 11.09.2018 г. постановена
по НОХД № 499 / 2017 г. по описа на ВПРС в частта, в които подсъдимите Е.Б.Е. и А.М.Ф. са признати за виновни в
извършване на престъпление по чл.194,
ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, като преквалифицира деянието им
от 194, ал.1 от НК в такова по чл.194, ал.3 от НК, като на
основание чл.81, ал.3, във вр. с чл.80, ал.1, т.5 от НК прилага давността относно това
престъпление и не ги наказва за
извършването му.
ОТМЕНЯ присъдата в частта, в които на всеки от подсъдимите Е.Б.Е. и А.М.Ф. е наложено наказание „Пробация“, изразяващо
се в налагане на следните пробационни мерки: „Задължителна регистрация по
настоящ адрес“ с продължителност ШЕСТ
МЕСЕЦА и периодичност два пъти седмично и „Задължителни периодични срещи с пробационен
служител“ с продължителност ШЕСТ МЕСЕЦА.
ИЗМЕНЯ присъдата в частта, в която всеки от подсъдимите е осъден да
заплати разноски по делото, в размер на 118, 50 лв. по сметка на ВПРС, като я
отменя в тази част и вместо това постановява:
Осъжда подс. Е.Б.Е. да заплати сумата от
36,83 лв. по сметка на ВПРС и 88,50 лв. по сметка на ОД на МВР гр.Шумен.
Осъжда подс. А.М.Ф. да заплати сумата от
36,83 лв. по сметка на ВПРС и 88,50 лв. по сметка на ОД на МВР гр.Шумен.
Потвърждава присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно.
На
основание чл.340 ал.2 от НПК на страните да се изпрати писмено съобщение, че
решението е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.