РЕШЕНИЕ
№ 129
гр. З 01.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на двадесет и
девети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20245420100412 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е положителен установителен иск, с правно основание чл.
422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК от ищеца „АСП Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление: гр. С. п.ск. **** р-н Т. бул. „Б.“ № ****,
срещу Ж. М. К., ЕГН **********, с адрес: гр. З ул. „А.“ № 7, ет. 6, ап. 23,
сумата от 1054,24 лв., от които 800 лева - главница по Договор за паричен
заем и 254,24 лева – законна лихва за забава върху главницата по договора за
периода от 23.09.2020 г. до 02.10.2024 г. Претендира се и лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда (15.10.2024 г.)
до окончателно изплащане на вземанията.
Ищецът, чрез пълномощника си, сочи в исковата молба, че с
Разпореждане по ч.гр.д. № 345/2024 г. по описа на РС - З получено на
21.08.2023 г., са уведомени, че длъжникът Ж. М. К., ЕГН ********** е
депозирал възражение срещу издадената заповед, в законоустановения срок.
Предвид на това „АСП Б.Б.“ с ЕИК № **** упражнява законовото си право да
предяви иск, с който иска съдът, да признае за установено по отношение на
ответника Ж. М. К., ЕГН **********, че същият дължи на ищеца вземане,
което е предмет на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
по ч.гр.д. № 345/2024 г. по описа на РС - З и издадената Заповед за изпълнение
на парично задължение.
Пълномощникът моли съда да приеме, че на 21.11.2019 година
ответницата е сключила Договор за потребителски кредит № 373447 със
„С.К.“ ООД, по силата на който е получила сумата от 800 лева, срещу което се
1
е съгласила да върне 10 броя вноски в по 187.00 в срок до 23.09.2020 г., когато
е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част
към договора за потребителски кредит.
Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05%, както и
годишен процент на разходите в размер на 48.63%.
Пълномощникът сочи още, че съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за
паричен заем е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Страни по договора за паричен заем са потребителят и
кредиторът, като потребител е всяко физическо лице, което при сключването
на договор за паричен заем действа извън рамките на своята професионална
или търговска дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице,
което предоставя или обещава да предостави паричен заем в рамките на
своята професионална или търговска дейност. Видно от приложените Общи
условия и Договор за паричен заем № 373447 на 21.11.2019 г. по безспорен
начин установяват сключения между страните договор, задълженията си по
който ответната страна не е изпълнила в срок и съобразно условията на
договора.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК регламентира, договорът да бъде
сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая представеният по
делото Договор за кредит не е сключен в противоречие с цитираното законово
изискване, което обосновава извод, че процесният договор е действителен
като сключен според повелителните норми на чл. 10. чл. 11 и чл. 22 ЗПК.
Пълномощникът сочи още, че в чл. 31, ал. 3 от Общите условия по
договора за потребителски кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще
дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава.
В чл. 33, ал. 2 от Общите условия по договора за потребителски
кредит било уговорено „С.К.“ ООД да уведомява Длъжника чрез писма,
покани, съобщения или други документи ще се считат за получени от
Кредитора, ако бъдат изпратени на e-mail адрес или доставени на
официалните адреси за кореспонденция, посочени от него при подписването
на договора за кредит.
Горепосочените договори са по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Договорът е
сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на
предложението до сключване на договора страните са използвали средства за
2
комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на
ответника е предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно
чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние -
едно или повече.
Ищецът сочи още, че дори и съдът да не приеме, че договорите не са
сключени по електронен път, то следва да приеме, че Договора за паричен
заем по своето естество е реален договор и същият се счита за сключен,
считано от датата на получаване на паричната сума.
Пълномощникът сочи още, че Ж. М. К., не е изпълнила в срок
задълженията си по Договора за кредит.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от
13.01.2022г. г. „С.К.“ ООД като цедент е прехвърлило своите вземания към
Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АСП
Б.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С. п.к. ****
бул. „Б.“ № ****, ап. 3. Вземането срещу длъжника по настоящото
производство е индивидуализирано на ред/стр. № 1250 от Приложение № към
договора за цесия, като К. е уведомен за цесията на посочения от него настоящ
адрес на дата - година, както и със CMC на посочения от него телефонен
номер. Тя не е изпълнила в срок задълженията си но Договора за
потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на
кредита.
Връчването на съобщението за сключения договор за цесия от
цедента - на длъжника (настоящия ответник), има за цел длъжникът да бъде
уведомен за кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно да
бъде предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. С
цел да бъде гарантирана сигурността на длъжника да изпълни именно на
овластения кредитор, законът изисква уведомяването за сключения договор за
цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на
уведомлението обаче няма характер на лично и незаместимо действие, поради
което е възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С
оглед константната съдебна практика няма пречка старият кредитор (цедент)
да упълномощи новия кредитор (цесионер) от името на цедента да извърши
предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената
цесия. Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да става по
конкретен и специален начин, поради което същото следва да се счита
надлежно извършено.
С оглед изложеното ищецът, чрез пълномощника си моли, ако съдът
приеме, че уведомяването на длъжника - ответник на посочения от него имейл
адрес не е извършено надлежно, то да приеме за надлежно връчването на
уведомлението, извършено с исковата молба, като цитира съдебна практика:
Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ВКС; Решение №
3
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС;Решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ВКС.
Ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за
кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, като и към
настоящия момент, задължението все още не е погасено.
С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, моли съдът да
приеме за установено, че ответникът Ж. М. К., ЕГН **********, дължи на
ищеца „АСП Б.Б.“ ЕООД, с ЕИК **** парично вземане, конкретизирано в т. 9
на предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по образуваното ч.гр.д. № 345/2024 г., а именно - сума в общ размер от
1054.24 лева, формирана както следва:
1. главница в размер на 800 лева;
2. законна лихва за забава върху главницата в размер на 254,24 лева за
период от 23.09.2020 г. до 02.10.2024 г.;
3. както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда (15.10.2024 г.) до окончателно изплащане на
вземанията.
Уточнява, че претендираната сума за лихва за забава представлява
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, определена с
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за просрочени парични
задължения. Същата се дължи от Длъжника (ответника по делото) по силата
на чл. 2, раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост“ от ОУ, неразделна част
от договора за кредит, съгласно който член при забавяне на плащането на
погасителна вноска Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска.
За периода от 13 Март 2020 г. до 13 юли 2020 г., законна лихва за
забава по Договора за кредит не е била начислявана, т. е. претендираната
лихва е изцяло съобразена с изискванията на чл. 6 от Закон за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
народното събрание от 13 Март 2020 г. и за преодоляване на последиците
(загл. доп. - ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).
С оглед гореизложеното за ищеца „АСП Б.Б.“ ЕООД се обуславя
правен интерес да сезира съда с настоящия установителен иск за вземане, в
общ размер от 1054,24 лева срещу ответника Ж. М. К., ЕГН **********.
Моли съдът да постанови решение, с което да признаете за
установено със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника Ж. М. К.,
ЕГН **********, че дължи на ищеца „АСП Б.Б.“ с ЕИК **** със седалище и
адрес на управление: гр. С. п.к. **** бул. „Б.“ № 81 В, ап. 3, претендираната
подробно в исковата молба сума, лихви и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и, с
който Ж. М. К., чрез адв. С. Д. оспорва предявените искове от „АСП Б. Б.“
срещу нея, като неоснователни и недоказани и поради изтегла погасителна
давност на заявените претенции, за които излага подробни съображения за
това, а именно:
4
Счита предявените искове от ищеца „АСП Б.Б.“ ЕООД като
допустими, а по същество като неоснователни и недоказани и моли като
такива да бъдат отхвърлени.
Счита, че доколкото настоящите искове се предявяват след дадени
изрични указания на съда по реда на чл. 415 ГПК, то същите се явяват
допустими такива.
Пълномощникът моли, съдът да има предвид, че оспорва предявените
искове срещу Ж. М. К., като неоснователни и недоказани, вкл. и поради
изтекла погасителна давност на заявените претенции, за което правим изрично
възражение. Аргументите ни за това са следните:
Оспорва доводите на ищеца, че Ж. К. е подписала процесния договор
за потребителски кредит със „С.К.” ООД, както и оспорваме извършената
цесия в полза на ищеца, доколкото не са налице обстоятелства и доказателства
за това. Твърдим, че Договор за паричен заем Кредирект 373447 от 21.11.201
9г. не е сключван от ответницата.
Оспорва твърдението, че Ж. К. е получила заемната сума от 800 лева
като договорена такава по договора за кредит.
Счита, че са налице поредица нарушения на изискванията на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона за
потребителския кредит при сключване на процесните договори между
ответника и „С.К.” ООД.
На първо време, следва да се посочи, че претендираните от ищеца
вземания произтичат от твърдения за сключен между „С.К.“ ООД и ответника
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто,
съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т 2 от ДР на ЗПФУР „средство за
комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено
използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на
разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца
твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията на
потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се
прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, като в настоящия
случай, за доказване на възникналото между страните правоотношение са
5
представени неподписаните документи - договор за потребителски кредит, и
общи условия към него, за които по същество се твърди, че са потвърдени от
ответника, но по делото липсва и не е представено заявлението, попълнено и
подписано от Ж. К., с което първоначално е поискала от „С.К.“ООД да й бъде
предоставен потребителски кредит и в което да е посочил размера на искания
кредит и начина, по който да й бъде преведен. Не са изложени твърдения и не
са представени доказателства такова заявление да е било разглеждано и
одобрявано от страна на кредитора. Сочи, че съгласно нормата на чл. 18
ЗПФУР, при сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, доставчикът е длъжен да докаже следните юридически факти:
изпълнение на задължението си за предоставяне на информация на
потребителя; спазване на сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал. 2 ЗПФУР, свързани
с правото на отказ на потребителя от сключване на договора; получаването на
съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. С оглед спецификата на сключване на договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, неслучайно са въведени
изричните правила на чл. 18 от ЗПФУР и следва ищецът да може да представи
документи, проследяващи хронологията на развитие на процедурата по
сключване на договорното правоотношение - от включването на ответника-
потребител в сайта до завършването й с подписан електронен договор,
финалният елемент на който завършек е изявление на потребителя за
изпращането на съгласие/потвърждение до дружеството-кредитор. Видно от
гореизложеното, такива данни по делото не са представени, което обуславя
нарушение на императивни изисквания на закона.
Отделно от това сочи, че не са представени никакви доказателства и
за това дали, кога и по какъв начин „С.К.“ООД е превело в полза на ответника
уговорената заемна сума от 800 лева, за да възникне задължението на
ответника да върне същата на своя кредитор при условията, визирани в
Договора. В тази връзка следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 240, ал.
1 ЗЗД установява, че договорът за заем има реален характер, поради което
несъмнено условие за възникване на задължението за връщане на процесната
сума от заемополучателя, е предоставяне на процесната сума.
От друга страна, така представеният договор и приложенията към
него не отговарят на императивните изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския кредит. Липсват данни за това как се формира
лихвеният процент по договора, възнаградителната лихва, както и годишният
процент на разходите.
Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за
целия срок на кредита или е променлив. Нито в договора, нито в плана има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, което е
нарушение на на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК. От това следва, че погасителния план
не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в него липсва задължителна
информация по ЗПК.
6
Твърди, че посоченият размер на годишния процент на разходите
(ГПР) е незаконосъобразен и не съответства на изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Налице е заблуждаваща търговска практика от страна на кредитора по
договора.
В договора за потребителски кредит е посочена само абсолютната
стойност на ГПР от 48,15%. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя изчислени към момента на
сключването му, като размерът на тези разходи не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б. -
така чл. 19, ал. 4 ЗПК. За да бъде спазена горепосочената разпоредба, следва в
процесния договор да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще
направи и които са отчетени при формирането на ГПР Но така посочения
размер от 48,15% не отразява действителния такъв, тъй като не включва част
от разходите за кредита, а именно - неустойка, която е уговорена в чл. 6.2 от
Договора за потребителски кредит, сключен между потребителя К. и С.К.,
която следва да се включи в общите разходи по кредита. Видно е, че реалният
годишен процент на разходите не е посоченият 48,15%, а значително по-висок,
надхвърлящ максимално допустимия по закон. Считам, че уговорената
неустойка в чл. 6.2., която е и включена в погасителния план като част от
месечната вноска към кредитора, също е разход свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. В подкрепа на изложеното е § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Годишният процент
на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него.Изложеното предпоставя липсата на възможност
заемателят да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. В процесния случай липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите, с което заемателят е поставен в
невъзможност да разбере какъв е реално процента на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт.
Същевременно, налице е неяснота в исковата молба относно
характера на претендираната главница от 800 лева - дали тя е действителната
7
главница по договора за кредит или размера на общата неустойка, тъй като
съгласно погасителния план е в същите размери. Това нарушение е
съществено, доколкото искането за главница се основава на недействителни
(нищожни) съглашения, а отделно затруднява правото на защита на ответника
предвид невъзможността да се организира защитата му, поради което, ищецът
следва да конкретизира своите изявления в тази му част и да ни се предостави
допълнителна процесуална възможност за становище.
На самостоятелно основание исковите претенции на „АСП Б.Б.”
ЕООД спрямо ответника са неоснователни и недоказани поради изтекла
погасителна давност на претендираните главници и лихви, за което навеждаме
нарочно възражение.
Пълномощникът адв. Д. счита, че по отношение претендираната
главница приложение следва да намери кратката тригодишна давност,
доколкото вземанията на кредитора са периодични такива. Същата давност е
приложима и по отношение исканията за лихви и неустойки, като видно от
данните по делото е настъпила за тези пера и следва да се приложи.
Във връзка с всичко гореизложено, то се обосновава правен извод, че
процесният договор за кредит не е породил правен ефект, доколкото
ответницата не е получила заемната сума (като основна предпоставка за
възникване задължение за връщане на последната), както и че договорът за
кредит се основава на неравноправни клаузи в нарушение на императивни
изисквания на Закона за потребителския кредит, което ги прави нищожни, а на
самостоятелно основание претенциите са погасени по давност. Последното
предопределя пълна неоснователност на претенцията на „АСП Б.Б.” ЕООД.
С отговора, ответникът, чрез пълномощника си е предявил и
НАСРЕЩНА ИСКОВА МОЛБА, в която сочи, че във връзка с
гореизложеното, на основание чл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал.
1, т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, се стига до закономерен правен извод, че
сключеният Договорът за потребителски кредит от 21.11.2019г. между Ж. К. и
„С.К.“ ООД е изцяло недействителен, като за К. е налице правен интерес от
сeзирането на настоящия съд за прогласяване на нищожността му.
Налице са съществени нарушения на императивни изисквания на
Закона за потребителския кредит, които в съвкупност водят до цялостна
недействителност на сключения договор за потребителски кредит. Липсват
обективни данни в документацията за това как кредиторът формира годишния
процент на разходите и дали той действително съответства на законодателните
изисквания - нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. От друга страна,
видно от представените данни, годишният процент на разходите надхвърля
максимално допустимия от 50% по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 6.5 от договора заемателят се задължил в срок от три
дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение -
поръчител или банкова гаранция, по реда и начина и отговарящо на чл. 33, ал.
1 от ОУ на „С.К.“ ООД за заеми „Кредирект“ (общодостъпни на интернет
страницата на дружеството https: //credirect. bg/obshti-uslovia), а именно:
поръчителство следва да е на едно или две физически лица, които отговарят
8
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на
най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в
случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един
от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
Заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размера на получавания от тях доход. Банковата гаранция следва
да бъде безусловна, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за заем, включваща договорената главница и лихва.
Съгласно чл. 6 от договора за заем при неизпълнение на
задължението на заемателя да предостави обезпечение, последният дължал
неустойка в размер на 879.62 лева, която се начислявала автоматично от
заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се считал за
уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплащала
разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
Видно от представения погасителен план към договора размерът на
погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 187 лева, а целият дълг
с включена неустойка се равнява на - 1870 лева.
В процесния договор е записана общата дължима сума от
потребителя, но същата не отговаря на посочения в договора ГПР Годишният
процент на разходите, представлява така нареченото „оскъпяване“ на кредита
и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Според процесния договор за кредит ГПР възлиза на 48, 15
%, като в договора е посочено, че ГПР не включва възможни разходи, които
заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си
задължения, както и таксите, съгласно Тарифа за таксите на заемодателя. Още
при сключването на договора обаче е предвидено, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към
погасителната вноска се добавя сумата от 160.30 лева, като общият размер на
неустойката възлиза на 879.62 лева и е в размер на над 110% от
предоставената сума от 800 лева. Неустойката е начислена за неизпълнение на
задължение за обезпечаване на главното задължение, което задължение обаче
има вторичен характер, а неизпълнението му не води до някакви вреди за
кредитора. Такива вреди биха възникнали при неизпълнение задължението за
връщане на предоставената в заем сума, ведно с уговорената договорна лихва
и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.
9
Предвидената неустойка не може да се счита и уговорена за обезпечение за
изпълнение на същинските задължения по договора, доколкото задължението
е именно за предоставяне на обезпечение.
Задължението е уговорено така, че длъжникът да бъде
възпрепятстван във висока степен при изпълнението му, което да доведе до
сигурно пораждане на уговорената санкция. От друга страна е уговорено
изначално размерът на неустойката да се кумулира към погасителните вноски
по договора. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
длъжникът ще разполага със съответната възможност да осигури банкова
гаранция обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва или
две физически лица - поръчители, отговарящи на многобройните кумулативно
поставени условия към тях в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума. Всичко това налага извода, че уговорената неустойка не
притежава присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната
функция, а води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване
на възнаградителната лихва и представлява скрита печалба за заемодателя,
доколкото не е посочена в общата сума за погасяване на кредита и не е
включена в годишния процент на разходите.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, която е
недопустима. С посочването на неверен процент на разходите се стига и до
невярна информация относно реалния размер на задължението по договора за
кредит, както и невярна информация относно вноските и периодите за
неговото изплащане. Реално, налице е нарушение на изискването на чл. 11, ал.
т. 1, т. 11 ЗПК за това погасителният план към договора ясно и недвусмислено
да отразява условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. От друга страна, налице са нарушения на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние при сключване на договора
за кредит.
Следователно посоченият в договора ГПР не отговаря на
действителния, поради което е налице липса на задължително съдържание на
договора, а именно липса на посочване на ГПР, с което е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
поради неспазването на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При условията на евентуалност и ако съдът счете, че не са налице
предпоставките за прогласяване нищожността на целия договор за
потребителски кредит по реда на чл. 22 ЗПК, адв. Д. счита, че клаузата на чл.
6, ал. 2 от Договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26,
10
ал. 1 пр. 3 ЗЗД, и сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл.
146, ал. 1 ЗЗП, тъй като клаузата не е уговорена самостоятелно; срещу
сключването й липсва каквато и да е услуга, която да се предоставя на
потребителя насреща, а от друга страна, сумата която се претендира като
неустойка в размер на 879.62 лева надхвърля сумата на отпуснатия кредит, с
което се увеличават разходите по обслужването му. Със заплащането на
сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Наред с това, клаузата на чл. 6 ап. 2 от
Договора за потребителски кредит е нищожна като неравноправна но смисъла
на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП. Същата е сключена във вреда на потребителя и не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в
правата на страните. Посочената по-горе клауза не е формулирана по ясен и
недвусмислен начин - чл. 147, ал. 1 ЗЗП и разглеждана сама или в съвкупност с
договора за гаранция не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19
ЗЗП. Клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договор за кредит е нищожна на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите с нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Счита, че
клаузата на чл. 6 ал. 2 от Договор за кредит не се явява индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Отделно сочи, че уговорената неустойка не притежава присъщите за
неустойката обезпечителната и обезщетителната функция, а води единствено
до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и
представлява скрита печалба за заемодателя и която не е включена в
действителния размер на ГПР. С посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. В този смисъл са
преюдициално заключение по дело С453/10 и член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО. В случая е налице нееквивалентност на престациите. Клаузата на
чл.6, ал. 2 от договора за кредит е нищожна, доколкото с нея се задължава
длъжника да заплати неустойка в размер на 100% от отпусната сума, и с която
сума се увеличава стойността на разходите по отпуснатия потребителски
кредит. Според клаузата кредитополучателят не получава насрещна услуга, а
единствено удовлетворява два пъти интереса на самия кредитор.
Във връзка с всичко гореизложено, за ответника е налице правен
интерес от предявяване на настоящите насрещни установителни искове, че
Договорът за кредит, сключен със „С.К.“ ООД, и вземанията по които са
цедирани в полза на настоящия ищец „АСП Б.Б.“ ЕООД, са нищожни.
С оглед гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено в отношенията между „АСП Б.Б.” ЕООД (като
цесионер) и Ж. М. К., че Договор за потребителски кредит №
373447/21.11.2019 г., сключен между „С.К.” ООД (като цедент) е нищожен
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в
условията на евентуалност, ако отхвърли искането по т. 1, да приеме, че
клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за потребителски кредит №
11
373447/21.11.2019 г. г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, както
и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4, от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и
чл. 146 ЗЗП. Да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана исковата
претенция на „АСП Б.Б.” ЕООД срещу Ж. М. К., вкл. и поради изтекла
погасителна давност.
Моли да бъдат присъдени на Ж. К. сторените пред настоящата
инстанция и пред заповедния съд разноски, в това число и адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в полза
на Еднолично адвокатско дружество „Д. и партньори”.
В срока по чл.131 ГПК от ищеца (ответник по насрещната искова
молба) е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който оспорва
като неоснователен предявения от ответника Ж. М. К., представлявана от
адвокат С. Д., насрещен иск, с който насрещен иск се иска да бъде обявен за
нищожен Договор за паричен заем № 373447, сключен между ответника
(ищец по насрещната искова молба), в качеството му на кредитополучател, и
„С.К.“ ООД, а в условията на евентуалност - да се приеме за нищожна
клаузата на чл. 6.2 от процесния договор за кредит.
Счита на първо място, че не са налице основанията за обявяване на
договора за нищожен. Нищожността като най-тежък порок на сделката,
водеща до невъзникване на желаните от страните правни последици, е уредена
в чл. 26 ЗЗД. Съгласно предвиденото в посочения член, нищожни са
договорите, които „противоречат на закона или го заобикалят, както и
договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите
върху неоткрити наследства, тези, които имат невъзможен предмет,
договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма,
основание, както и привидните договори“.
В процесния случай пълномощникът юрк. Тихолов счита, че не е
налице нито едно от посочените основания, които да обуславяват нищожност
на договора за паричен заем. Цитират се нарушения на Закона за
потребителския кредит и се твърди, че предвид нарушението на чл. 22 ЗПК, от
което следва, че договорът следва да бъде обявен за недействителен и
съответно да настъпят последиците на чл. 23 ЗПК - връщане на чистата
стойност на кредита, но не и твърдяната от ищеца нищожност,
регламентирана в Закона за задълженията и договорите. Пълномощникът
сочи, че не става ясно, дали се иска от съда да бъда прогласена нищожността
на договора, или неговата недействителност на основание противоречие със
Закона за потребителския кредит.
Твърди се нищожност на уговорката за неустойка на непосочено от
ищеца основание. В противоречие от общия принцип на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е, че
„Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато
те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
12
може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части“, като се твърди, че нищожността на клаузата за
неустойка влече нищожност на целия договор за паричен заем.
Методът за определяне на годишния процент на разходите е посочен в
чл. 19 ЗПК и съгласно закона, той „изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит“. Изрично като изключение е
посочено в ал. 3, т. 1 на същия член, че „При изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит“.
Възникналото задължение за заплащане на неустойка, съгласно чл.
6.2 от процесния договор за заем, е именно: задължение, породено от
договорно неизпълнение. При изпълнение от страна на длъжника, а именно -
предоставяне на обезпечение, то неустойка не би се начислила. Неустойката
обезпечава изпълнението, като представлява допълнителна гаранция за
кредитора, че вземането му по процесния договор - по което не са представени
нито лични, нито реални обезпечения, ще бъде изпълнено. Дори и да се
приеме, че неустойката е в прекомерен размер, то същата следва да бъде
намалена съгласно правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а не същата да бъде изцяло
отменяна. Последното би означавало кредиторът да се постави в
неблагоприятната позиция от една страна, изпълнението на задължението да
не е било по никакъв начин обезпечено, от друга - неизпълнението да не е
скрепено с никаква неустоечна клауза.
На следващо място, дори и да се приеме, че с клаузата за неустойка се
нарушават разпоредбите на ЗПК и съответно погрешно са определя
годишният процент на разходите, дори и да бъде обявен за недействителен
договора за потребителски кредит, то в тази хипотеза биха настъпили
последиците на чл. 23 ЗПК, а именно - да бъде дължимо връщането на чистата
стойност по кредита (главницата).
В допълнение, дори да се приеме, че неустойката е прекомерна по
размер, то съществува възможността същата да бъде намалена поради
прекомерност на основание чл. 92 ЗЗД, вместо цялата клауза да бъде
обявявана за нищожна, а оттам - кредиторът да бъде лишен от всякакво
обезщетение за претърпените вреди.
Неоснователни са и твърденията на ответника за настъпила
13
погасителна давност. На основание чл. 116, буква „б“ „давността се прекъсва
с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително
производство; ако искът или възражението или искането за почване на
помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята
прекъсната. В настоящия случай е инициирано заповедно производство, като
е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
депозирано на 15.10.2024 г. през системата за сигурно електронно връчване, с
което давностния срок е прекъснат, преди същият да изтече, тъй като
договорът е сключен на 21.11.2019 г., следователно давността не е изтекла за
нито една падежна вноска (първият падеж е с дата 23.12.2019 г.) следователно
не е налице 5-годишен непрекъснат давностен срок.
Предвид че препис от договора за правна помощ или списък с
разноски по чл. 80 ГПК, то с настоящата прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, като моли същото да бъде намалено до
предвидените размери съгласно Наредба № 1/2004 за възнагражденията за
адвокатска работа, тъй като настоящото дело не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност.
В осз страните – редовно призовани, не се представляват. От тяхно
име, чрез пълномощници, се поддържат депозираните ИМ, ОИМ, НИМ и
ОНИМ.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
21.11.2019г. между „С.К.“ ООД, в качеството на заемодател, и ответника, в
качеството на заемател, е сключен Договор за паричен заем № 373441. В
договора е уговорено, че размерът на отпуснатия заем възлиза на 800лв., които
подлежат на връщане на 10 месечни вноски с
последно плащане 21.09.2020г.
Предвидено е, че годишният лихвен процент възлиза на 40,05 %, а
годишният процент на разходите на 48, 15%. Изготвен е погасителен план, в
който са предвидени вноски с начислена неустойка, възлизащи на 187 лв.
месечно и така общо дължимата сума възлиза на 1870 лв. Без неустойката,
общата сума възлиза на 990.38 лв.
В чл. 6.1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение
поръчители или банкова гаранция, отговарящи на изискванията по чл. 33 от
общите условия. Съгласно чл. 6.2, при неизпълнение на горното задължение,
дължи неустойка в размер на 879.62 лв., която се начислява автоматично с
подписването на договора.
Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от
14
13.01.2022г., сключен между „С.К.“ ООД и „АСП Б.Б.“ ЕООД, в качеството им
съответно на цедент и цесионер, от който се установява, че дружеството-
цедент е прехвърлило възмездно
на цесионера свои парични вземания, произтичащи от просрочени и
неизплатени договори за кредит на физически лица, индивидуализирани в
Приложение № 1 към договора. От заключението по назначената по делото
ССчЕ, което съдът кредитира като компетентно, обективно изготвено и пълно,
се установява, че по силата на процесния Договор за паричен заем „С.К.“ ООД
е предоставило на ответника сумата в размер на
800,00лв., като датата на изготвяне на заключението, ответникът не е
извършил плащания. Експертът сочи, че към ГПР не е прибавена неустойката
по чл.6.2. от Договора, като след прибавянето й ГПР ще е в размер на 133, 75
%.
За претендираните от първоначалния ищец суми било подадено
заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№
345/2024г.на ЗРС,по което била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът подал възражение, което обуславяло правния интерес на
ищеца от подаване на исковата молба.
Спорен между страните е въпросът дали заемната сума е била
предоставена на ответника и съответно усвоена от него.
Видно от Раздел VI на Общите условия за предоставяне на заеми от
“С.К.“ ООД, усвояването на сумата по одобрен заем може да стане: чрез
превод към посочена банкова сметка или чрез превод по системата за
разплащане ,,И. П.“.
На л.108 от делото е приложена разписка № 2000000
*********/21.11.2019г., издадена от „И.“ АД.
Според вещото лице Щ., разписката удостоверява единствено превод в
полза на К., нареден от С.К. ООД, без да се сочи основание за извършването
/това обстоятелство се възприема от съда и без да са необходими специални
познания/.
Видно от същата разписка, върху нея липсват положени подписи от
лицето, в чиято полза следва да е извършено плащането.
На електронната страница на „И.“АД - оператор на платежната система
Easypay.bg е разписана процедурата за получаване на парични суми. Според
нея, получателят се представя на гише за получаване на парите и посочва
следните данни: лична карта (№ и дата на издаване на личната карта) или ЕГН
и дата на превод на сумата. В случай че в системата данните за превода
съвпаднат, служителят проверява документа за самоличност на клиента и
въвежда в системата: номер на лична карта; ЕГН; трите имена на получателя;
адрес от личната карта и актуален адрес.
В случай че системата одобри въведените данни: нареждането за
изплащане се разпечатва; получателят подписва разписка в два екземпляра, от
които оригиналът остава при служителя на гише, а вторият екземпляр се
предава на получателя на сумата; служителят изплаща сумата; служителят
15
съхранява оригиналния екземпляр, като го подрежда по уникалния му
регистрационен номер, автоматично генериран от системата.
За изясняване на спора в тази му част, Съдът допусна и назначи
служебно ССчЕ, от която се установява, че транзакция в размер на главницата
е отчетена през „И.“АД, но не се установява дали сумата реално е получена
от него.
Заключението по ССчЕ съдът кредитира изцяло, като компетентно
изготвена, задълбочена и отговаряща в пълнота на възложената задача.
Липсата на процесуална активност у ищеца, въпреки разпределената му
доказателствена тежест, води до извод за липса на доказване изпълнението на
ДПК от страна на ,,С.К. ООД“, което само по себе си прави безпредметно да
се обсъжда дали произтичащото от договора за кредит вземане съществува и
дали негов титуляр е ищеца.
За пълнота следва да се посочи, че този извод на съда не се променя от
обстоятелството, че от страна на неучастващото по делото лице ,,С.К.“ ООД, е
представена информация, по реда на чл.192 от ГПК, за извършено частично
плащане от страна на заемополучателя в размер от 300 лв. На първо място,
следва да се посочи, че ищецът по делото не твърди такова частично плащане,
а за извършено плащане от страна на ответницата не е представено
доказателство.
В осз вещото лице Щ. сочи, че изрично е поискала представянето на първичен
документ за наредено плащане конкретно по този договор за заем, както от
страна на С.К. ООД, така и от страна на АПС Б.. Независимо от това, такъв не
е представен.
Така стои и въпросът по отношение представената информация от
страна на Изи Пей АД, видно от която ответницата К. е извършила плащания
в полза на С.К.. Част от посочените плащания имат посочено основание друго
кредитно/заемно правоотношение, а за други не е посочено. Не може да се
извлече дори косвен извод за съответствие на плащанията с твърдяното по-
горе от страна на С.К. ООД. На първо място, не е изключена възможността
между заемателя и ответницата да са налице други правоотношения, както и
да е налице случаен превод.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените
и приети по делото писмени доказателства и заключение по ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
По допустимостта на предявения/те иск/ове:
При проверка относно допустимостта на всеки иск, съдът не констатира
пречки относно неговото разглеждане - налице е правен интерес у страна на
ищеца от предявяване на иска, предвид спора с ответника относно
съществуване на вземане по процесния договор за потребителски заем.
16
От друга страна, по отношение на ответника, в последствие и ищец по
НИМ, правният интерес от предявяване на иск за прогласяване на нищожност
на процесния договор е следствие от качеството му на страна по него.
Ответникът по предявения установителен иск разполага с възможност
да избира средство за защита в процеса – чрез възражение за нищожност на
процесния договор, респ .отделни негови клаузи, съответно да предяви
отделен насрещен иск.
Израз на диспозитивното начало в исковия процес е волята на страните
да определят обемът на дължимата защита и съдействие /чл.6, ал.2 от ГПК/.
Така при наличието на положителните процесуални предпоставки, както и
липсата на отрицателни такива, Съдът е в невъзможност да указва на страните
дали и по какъв начин да организират правото си на защита.
Според възприетото в съдебната практика, правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по
-голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред./
Определение № 362 от 7.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1046/2017 г., I т. о., ТК/.
Следователно за ищеца винаги съществува интерес от установяване със сила
на присъдено нещо на действителността на правоотношенията, в които е
встъпил.
По основателността на исковете:
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ във вр. чл.240 от ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане на
ищеца в размер на сумата от 1054,24 лв., от които 800 лева - главница по
Договор за паричен заем и 254,24 лева – законна лихва за забава върху
главницата по договора за периода от 23.09.2020 г. до 02.10.2024 г. Претендира
се и лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда (15.10.2024 г.) до окончателно изплащане на вземанията.
Предявен е и насрещен искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено по
отношение на „АСП Б.Б.” ЕООД (като цесионер) и Ж. М. К., че Договор за
потребителски кредит № 373447/21.11.2019 г., сключен между „С.К.” ООД
(като цедент) е нищожен основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл.
11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност, ако отхвърли искането
по т. 1, да приеме, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за потребителски
кредит № 373447/21.11.2019 г. г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от
ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4, от ЗПК и чл. 143
от ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана
исковата претенция на „АСП Б.Б.” ЕООД срещу Ж. М. К., вкл. и поради
изтекла погасителна давност.
Доколкото предмет на делото са претенции въз основа на потребителски
кредит и приложимият закон е ЗПК, то в чл.9,ал.1 от същия е уредена легална
17
дефиниция на договора за потребителски кредит, според която „договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
1) предоставя или 2) се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане”.
Следователно, договорът за потребителски кредит/заем може да
бъде реален (сходно с договора за паричен заем по чл.240,ал.1 от ЗЗД)
или консенсуален (сходно с договора за банков кредит по чл.430,ал.1 от ТЗ).
В настоящия случай, видно от формулировката, дадена в чл. 2, ал.1 от
ОУ към договор за предоставяне на заем, същият е консенсуален
/уточнението се прави за пълнота, независимо от това, че дори да се приеме
конкретният договор за реален това не води до промяна в правните изводи по
същество/.
Съдът, като взе предвид установеното от фактическа страна, счита че
исковите претенции на ищеца „АСП Б.Б.“ ЕООД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО спрямо Ж. М. К., че ДЪЛЖИ следните суми: 1054,24 лв., от
които 800 лева - главница по Договор за паричен заем и 254,24 лева – законна
лихва за забава върху главницата по договора за периода от 23.09.2020 г. до
02.10.2024 г., ведно с лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда (15.10.2024 г.) до окончателно изплащане на
вземанията, за които суми е издадена Заповед № 116 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.10.2024 г. по ч.гр.д. № 345/2024 г. по
описа на РС-З са НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
В Определение № 168/02.06.2025г., по чл. 140 от ГПК, съдът е съобщил
на страните проекта си за доклад по делото, като на основание чл. 140, ал. 3 от
ГПК, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК е посочил как се разпределя
доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.
Въз основа на събраните писмени доказателства по делото настоящият
съдебен състав приема, че между С.К. ООД и Ж. М. К. е бил сключен договор
за потребителски кредит от разстояние, по силата на който заемодателят се
задължил да предостави на ищеца-заемополучател заем в размер на сумата от
800 лв. за срок от 10 месеца.
Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от
разстояние.
По отношение на тези договори освен общите нормативни правила,
установени със Закона за потребителския кредит, приложими са и
съдържащите се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за платежните услуги и платежните системи и
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от разстояние е
дадена в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която това е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до
18
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите
на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за
предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е
възложена на ищеца-доставчик на услугата.
За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронният документ
представлява всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-
специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо
дали същата е за действителност, или за доказване, тя се счита спазена, след
като е съставен електронен документ.
В случая в производството по делото съдът намира за установено, че
между заемодателят и ответникът в настоящото производство е възникнало
облигационно правоотношение по силата на договор за заем от разстояние.
По делото е представен процесния договор за заем и Общите условия
към него, както и искане за заем, отправено чрез интернет платформата на
заемодателя, свалени от системата на кредитодателя.
В Договора за заем и в искането за отпускането му са посочени личните
данни на заемополучателя ответник. Посочена е заемната сума в размер на 800
лв., лихвен процент, годишен процент на разходите. Съгласно Общите условия
договорът за заем се сключва по искане на кредитополучателя посредством
интернет платформата на Заемодателя или посредством интернет платформа
на трето лице, партньор
на Заемодателя, като последният се счита сключен и влиза в сила на датата на
изпращането му от Заемодателя на Заемателя. В чл.20, ал.2 от Общите условия
е посочено, че страните изрично се съгласяват, че съобщенията по
електронната поща имат силата на саморъчни подписи по смисъла на чл.13
ЗЕДЕУУ, а съгласно чл.20, ал.5 електронните съобщения,
изпращани от страните във връзка със сключването на договора за заем, в това
число изпратеното искане за заем, представляват електронни документи,
удостоверяващи реалната воля на страните. Изразеното чрез тях има смисъла
на електронно изявление, а за негов
автор, до доказване на противното, се счита страната, от която идва
изявлението.
В случай че заемополучателят оспорва подаването на искане от негово
име, същият няма право да се ползва от предоставената сума, като в срок от 24
часа от узнаване за съществуването на
отправеното искане или от предоставяне на договорения заем следва да подаде
възражение.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен
документ, който макар да не е подписан с квалифициран електронен подпис
по смисъла на ЗЕДЕУУ,
не може да бъде игнориран. Страните са сключили договор за кредит с
19
посоченото съдържание, доколкото ответната страна е подала, през системата
на кредитодателя, заявка за сключване на договора с посочване неговите
параметри /л.10/. Не се твърди неправомерно боравене с профила на
потребителя.
Видно от приложения към исковата молба Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 13.01.2022г., сключен между „АСП Б.Б.“ ЕООД и
кредиторът „С.К.“ ООД, вземания на последния са прехвърлени в полза на
ищеца.
В хода на производството не са ангажирани доказателства във връзка с
уведомяване на длъжника за настъпилата цесия, като видно от приложения
договор за прехвърляне на вземания цедентът е упълномощи цесионера да
уведоми длъжника за прехвърляне на вземането.
Това е така независимо от приетото по делото на л.26 уведомление за
цесия, за което не са приложени доказателства реално да е достигнало до
заемополучателя ответник в производството.
Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в
Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. 12/2009 г. на ВКС, Решение № 3 от
16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013 на ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014г. по т.д.
№ 2352/2013г. на ВКС и др., ответникът следва да се счита уведомен за
цесията с връчването на препис от исковата молба в настоящото производство,
доколкото в ЗЗД няма изискване кога и по какъв начин
длъжникът да бъде уведомен за цесията.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, обективирана
в Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018 г. на І т.о., Определение
№50649 от 6.12.2022 г. на ВКС по т.д. № 977/2022 г., I т.о., Определение
№1176 от 9.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1044/2023 г., II т. о., и др., дори
връчването на особен представител на ответника на препис от исковата молба
представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник за извършената
цесия по реда и при условията на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
В настоящия случай преписът от исковата молба, видно от съобщение за
връчване на Разпореждане № 133/17.02.2025г. по гр. дело №412/2024г. на ЗРС,
е получен лично от ответника К..
По своята правна същност прехвърлянето на вземането (цесията),
представлява правопроменящ юридически факт, който заварва едно вече
съществуващо правоотношение и въздейства върху него. При
правопроменящите юридически факти промяната на облигационното
правоотношение може да се свърже както с промяна на неговото
съдържание (какъвто е случая с обявяването на кредита за предсрочно
изискуем), така и с промяна на правното качество (в хипотезата на цесия).
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че ответникът е
надлежно уведомена за прехвърлянето на вземането с получаване на препис
от исковата молба.
Доколкото страна по процесния договор за заем в качеството й на
заемополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
20
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид
предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните
попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора
за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на
договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания,
доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за
тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната
Директива и чл.7, ал.3 от ГПК.
Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор
за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22
ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
Решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по гр.д.
№1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /.
В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП.
Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на
следните самостоятелни основания:
21
Сключеният между ищеца по НИМ и "С.К." ООД договор, както вече се
посочи, е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в
Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
С оглед изложеното, преценката относно действителността на
процесните договор за потребителски заем следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който са сключени договорите.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от
заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
1. съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) – в този смисъл и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3
от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение
отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът за заем е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните
са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което
възникналото между тях правоотношение представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
22
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за потребителски заем е посочен процент на ГПР
48.15 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно неустойка по чл.6.2 от
договора, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и на клаузи от него, съдът намира, че
клаузата по чл. 6.2 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено
обезпечение за нищожна.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер.
В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.
Неустойката обезпечава неизпълнението на длъжника на задължението му да
обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл.71, пр.
последно от ЗЗД при неизпълнение на това задължение кредиторът има право
да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви
вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с
уговорените в договора разходи.
Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко
неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична форма
на нарушение на добрите нрави. По начина, по който е уговорена неустойката
за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в
краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да
осигури исканото обезпечение.
Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която
23
надвишава отпуснатата заемна сума по кредита. С това дългът на заемателя се
увеличава необосновано дори при точно изпълнение на основното
задължение по договора. Такава неустойка не може да бъде
оправдана. Вземането на кредитора не може да бъде гарантирано и
обезпечено по този начин и подобна уговорка е във вреда на потребителя.
Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане
на заемната сума, в случая потребителят се санкционира за неизпълнение на
задължение, което не е основният предмет на договора, като е предвидена
възможност при непредоставяне на обезпечение, само на това основание
договорът да бъде предсрочно прекратен, дори при заплащане на главницата и
лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си
характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора,
което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни
разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде
исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е
регламентирано е обективно неизпълнимо.
Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да
осигури един или двама поръчители с конкретен размер на осигурителния
доход, които не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя, да нямат кредити към банки или други финансови институции
ограничава необосновано възможностите на длъжника да предостави
обезпечение на дълга.
Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест изискванията за поръчителите се явяват
необосновано завишени.
Другото възможно обезпечение по чл.33 от ОУ, се явява безпредметно
тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната
институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за обезпечаване по
начало е неизпълнимо от длъжника.
Освен това, липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е
формиран размерът на неустойката – общо 879.62 лева.
Неустойката противоречи на добрите нрави /чл.26, ал.1 от ЗЗД/ заради
основанието, на което се дължи и което е вписано в чл. 6.1 от
договора за паричен заем.
Разпоредбата на чл.92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, което предполага
безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема, не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи.
24
Съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители
в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Ето защо клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от
подписване на договора за потребителски кредит, е в пряко противоречие с
целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата. В случая това изискване не е спазено
и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес
да претендира описаната неустойка.
Процесната клауза се явява недействителна и предвид че не е индивидуално
уговорена тази недействителност не може да се преодолее. Липсват
доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор
без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена
такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение
спрямо потребителя.
Така Съдът намира, че уговорената неустойка съставлява скрита
печалба по договора, и разход по кредита, като следва да бъде включена в
годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, за който ал.4
предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера на
законната лихва.
25
Видно от дадената в чл.19, ал.1 от ЗПК дефиниция за годишен процент
на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 48,15 % и възлиза на 133,75 % според
заключението на вещото лице Щ.. Така размерът на ГПР се явява по-голям от
законово допустимия петкратен размер на законната лихва към периода на
действие на процесния договор - 50 %, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. По
този начин с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се включва нейният размер.
Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля
допустимия размер на разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК, при сключване на
договора кредитополучателя е бил заблуден относно действителния размер на
ГПР. Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора,
неговият размер следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към
сключването му, като в него се посочат всички компоненти, които го
формират. За действителния размер на договора кредитополучателя следва да
бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да сключи договора.
Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания, са нелоялни и
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на
самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум от пет пъти размерът на законната лихва..
Извод за това се следва и от постановеното Решение на СЕС от
13.03.2025г. по дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от
Директива 2008/48/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя
с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“.
Правото на Европейския съюз е възприело широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В случаите с платените поръчителства по
бързи кредити на потребителя е наложено да сключи договор за
поръчителство, за да получи кредита. „Така по силата на последния договор
осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за
кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото
сключването на договора за поръчителство е задължително за самото
получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от
„общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба.
Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат
предвид при изчисляването на ГПР“.
26
СЕС постановява, че с оглед на съществения характер на посочването
на ГПР в договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно
всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. „Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора
от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и
има възпиращ и пропорционален характер“.
Изводи в посочения смисъл следват и от постановеното Решение на
СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 с предмет: „Преюдициално
запитване — Защита на потребителите — Договори за потребителски
кредит — Директива 2008/48/EО — Член 3, буква ж), член 10, параграф 2,
буква ж) и член 23 — Общи разходи по кредита за потребителя —
Непосочване на релевантните разходи — Санкция — Директива 93/13/ЕИО —
Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 3, параграф 1,
член 4, параграф 2, член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 — Точка 1, буква о)
от приложението към Директива 93/13/ЕИО — Допълнителни услуги към
договор за кредит — Клаузи, които дават на закупил тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага или разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу
заплащането на допълнителни разходи“.
Така, като не е оповестил действителен ГПР в договора за заем
заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора
за заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на
чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Ето защо следва да се приеме, че насрещният иск основателен и следва
да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния насрещен иск, съдът намира, че не се е
сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2, евентуално предл.
3 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 6.2 от Договор за заем, сключен между
ответника-насрещен ищец и "С.К." ООД, поради заобикаляне на закона,
евентуално накърняване на добрите нрави, поради което не дължи
произнасяне по иска.
Съдът не дължи и произнасяне по възраженията на първоначалния
ответник и ищец по НИМ относно изтекла погасителна давност на
претендираните вземания срещу него, предвид че по делото първоначалният
ищец не установи предоставянето на заемната сума.
Съобразявайки гореизложеното, Съдът намира исковата претенция на
ищеца по НИМ за доказана и основателна.
27
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква единствено за ответника – ищец по НИМ. Такива се претендират,
съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК, на л. 127 от делото, а именно:
- Претендира се адвокатско възнаграждение за представителство по
ч.гр.д. № 345/2024 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ",
БУЛСТАТ/ДДС ВG**** в размер на 480 лева с ДДС, както и адвокатско
възнаграждение за представителство по гр.д. № 412/2024 г. на ЗРС, по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в полза на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО
„Д. И ПАРТНЬОРИ", БУЛСТАТ/ДДС BG****, в общ размер на 2400 лева с
ДДС, формирано както следва:
2.1. Адвокатско възнаграждение срещу исковите претенции на ищеца
срещу иска за главница от 800 лева - 480 лева с ДДС;
срещу иска за мораторна (договорна лихва) - 480 лева с ДДС;
срещу иска за законна лихва - 480 лева с ДДС.
2.2. Адвокатско възнаграждение за защита по насрещната искова молба
- по иска за прогласяване нищожност на договора за потребителски
кредит - 480 лева с ДДС;
- по иска за прогласяване на нищожност на чл.6.2 от договора за
потребителски кредит - 480 лева с ДДС.
3. Държавна такса за водене на производството по насрещната искова
молба - 50 лева.
В производството по делото ответникът е представляван от
пълномощник, на когото не е заплатила адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата
страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА).
За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение
по този ред, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се
предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 2, като наличието
на предпоставките на конкретно посоченото основание не се нуждае от
доказване /в този смисъл определение № 885 от 9.12.2014 г. по ч. т. д. №
2934/2014 г., I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/.
В случая такъв договор е представен и са налице доказателства по
делото за предоставена на ищцата безплатна правна помощ, с оглед на което
искането по начало следва да бъде уважено, без да се събират допълнителни
данни, така както се сочи от първоначалния ищец. Налице са и доказателства
28
за регистрация по ДДС на адвокатското дружество.
Съгласно приложимата по делото разпоредба на чл.7, ал.2,т.1 и 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
определя минимален размер на адвокатския хонорар за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията при интерес до 1000 лв. - 400 лв, а при интерес от 1000 до
10 000 лв. – 400 лв. плюс 10% за горницата над 1000 лв.
От страна на процесуалния представител на ищеца се прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане за намаляването му
до минимум, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа /л.107/.
Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може, по искане на насрещната страна,
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали
възнаграждението следва да са налице две кумулативно предвидени
предпоставки: прекомерност на заплатеното възнаграждение, съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, и искане на
насрещната страна.
Липсата на първата предпоставка (материалноправна по своя характер)
ще обуслови извод за неоснователност на направеното искане за присъждане
на по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение.
Липсата на втората предпоставка (процесуалноправна по своя характер)
е пречка съдът да присъди по-нисък размер от заплатеното адвокатско
възнаграждение, дори когато е констатирал, че то е прекомерно, защото
законът не го е овластил по своя инициатива да прилага правилото на чл.78,
Ал.5 от ГПК.
Съгласно разяснението в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на
цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото.
Поначало, претендираните размери на адвокатското възнаграждение
както по ч.гр.д. № 345/2024 г., така и по гр.д. № 412/2024 г., и двете по описа
на ЗРС, възнагражденията са в минимален размер, с добавен ДДС.
В съдебната практика се възприема принципното разбиране, че при
постановяване на решението си по установителния иск, съдът в исковото
производство разпределя отговорността за разноските, направени в
заповедното производство, като за разноските в заповедното производство
съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.
Въпреки това, възражението за прекомерност е частично
основателно, при следните съображения:
29
По отношение възнаграждението в рамките на заповедното
производство:
Съдът приема, че възражението на процесуалния представител на
първоначалния ищец по чл.78, ал.5 ГПК е основателно. Възнаграждение в
размер на 480.00 лева с ДДС за изготвяне и подаване на възражение по чл.414
ГПК е прекомерно. Действията се свеждат само по попълване на книжа и
изпращане на документи. Извършените действия не се характеризират с
правна или фактическа сложност.
При това положение претендираното възнаграждение се явява
непропорционално и следва да се редуцира до ½ от претендираното или 240
лева с ДДС.
По отношение възнаграждението в рамките на исковото
производство:
1/. По исковата претенция на АСП Б.Б.:
Съдът намира за неправилна претенцията за дължимо адвокатско
възнаграждение по всеки от предявените искове на първоначалния ищец
срещу ответника К. /за главница; за мораторна (договорна лихва) и за
законна лихва/.
Съгласно съдебната практика, когато с една искова молба са предявени
от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният
размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове -
в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г.
по описа на ВКС, II т. о. и Определение № 44534/12.12.2023г. по гр. дело №
3115/2023г. на СРС, 36 състав, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, възлиза в случая общо на
486.50 лв. с ДДС.
В този смисъл и при съобразяване цената на предявените искове,
свързаният им предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото,
разглеждането му пред съда без участие на процесуални представители на
страните, настоящият съдебен състав приема, че в полза на Еднолично
адвокатско дружество ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И
ПАРТНЬОРИ" следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на
486.50 лв.
Съдът споделя виждането, че този вид съдебни производства не следва
30
да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по делата, като следва да се съблюдава
разпоредбата на чл. 3 ГПК.
2/. По исковата претенция на Ж. К.:
Съдът намира за неправилна претенцията за дължимо адвокатско
възнаграждение по всеки от предявените искове на ищеца по НИМ – за
прогласяване на недействителност на ДПК, а в условията на евентуалност на
отделна негова клауза – чл.6.2.
На първо място следва да се посочи, че настоящия състав споделя
установената практика в Определение №284 от 6.04.2012 г. на ВКС по ч.гр.д.
№238/2012 г., IV г. о., Определение №70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч.т.д.
№257/2018 г., I т.о., Определение №477 от 4.11.2016 г. на ВКС по ч.т.д.
№1218/2016 г., I т. о., и др., съобразно която, когато между страните са
предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е
една, едно е и адвокатското възнаграждение. Отговорността за разноски се
преценява с оглед основателността на предявената претенция срещу
ответника - предявена по главен иск или по съединен с него евентуален иск.
Ако претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът дължи направените
от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или производството
прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се определя от изхода
по евентуалния иск. В настоящия случай на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2
от ЗА следва да бъде определено едно възнаграждение на адвоката на ищеца
по НИМ, което е в размер на 480 лева с ДДС.
В резултат на посоченото, на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ" следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС по ч.гр.д. № 345/2024 г. на ЗРС,
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и 966.50 лв. с ДДС /сбор от дължимите
възнаграждения по първоначалния иск и исковете за прогласяване на
нищожност на ДПК / по гр.д. № 412/2024 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА.
Освен посочените по-горе суми, АСП Б.Б. следва да заплати и деловодни
разноски от 50лв., представляващи платена ДТ от страна на ищеца по НИМ.
Воден от горното, Съдът
31
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АСП Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление: гр. С. п.ск. **** р-н Т. бул. „Б.“ № ****,
искове, срещу Ж. М. К., ЕГН **********, с адрес: гр. З ул. „А.“ № 7, ет. 6, ап.
23, за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на сумата от
1054,24 лв., от които 800 лева - главница по Договор за паричен заем; 254,24
лева – законна лихва за забава върху главницата по договора за периода от
23.09.2020 г. до 02.10.2024 г., ведно с лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда (15.10.2024 г.) до
окончателно изплащане на вземанията, представляващи неизпълнено
задължение по Договор за паричен заем № 373447/21.11.2019 г., сключен
между „С.К.” ООД и Ж. М. К., ЕГН **********, за които суми е издадена
Заповед № 116 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
17.10.2024 г. по ч.гр.д. № 345/2024 г. по описа на РС-З като
НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „АСП Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. п.ск. **** р-н Т. бул. „Б.“ № ****, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ"
БУЛСТАТ ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС, по ч.гр.д. № 345/2024 г. по описа
на РС-Златоград.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем №
373447/21.11.2019 г., сключен между „С.К.” ООД и Ж. М. К., ЕГН
**********, по предявения от Ж. М. К., ЕГН **********, срещу „АСП Б.Б.“
ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр. С. п.ск. **** р-н Т.
бул. „Б.“ № ****, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9-11 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „АСП Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. п.ск. **** р-н Т. бул. „Б.“ № ****, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ"
БУЛСТАТ ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 966.50 лв. с ДДС, по гр.д. № 412/2024 г. по описа
на РС-Златоград.
ОСЪЖДА „АСП Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. п.ск. **** р-н Т. бул. „Б.“ № ****, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ"
БУЛСТАТ ****, сумата от 50 лв. - съдебно деловодни разноски /ДТ по
насрещна искова молба/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Смолян в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Златоград: ________А.Ч._______________
32