№ 244
гр. Перник, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Михаил Анг. Алексов
при участието на секретаря ЕМИЛ Н. КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от Михаил Анг. Алексов Гражданско дело №
20241720102357 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба вх.№ 10209/13.05.2024 година от Д. Г. В., ЕГН
**********, с настоящ адрес: гр.****, чрез адвокат Л. А. Г. от САК, съдебен адрес: гр.****
срещу „АЙЗАЕМ.БГ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.„Панайот Хитов", бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от С.С.К. с правно
основание чл. 124 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1-во, 2-ро и 3-то от ЗЗД, във вр. с чл. 21, ал. 1
от ЗПК, чл. 22 от ЗПК и чл. 24 от ЗПК, във вр. с чл. 146, ал. 2, т. 5 от ЗЗП - за признаване от
съда на установено, че Д. Г. В., ЕГН ********** не дължи на „АЙЗАЕМ.БГ" ООД, ЕИК
********* сумата от 247,59, представляваща незаконно начислена сума за допълнителни
услуги по договор за потребителски кредит от 16.02.2024 година.
В исковата молба ищецът твърди, че на 16.02.2024г. ищцата е сключила с ответника
Договор за потребителски паричен кредит. По силата на договора, ищцата в качеството на
кредитополучател е получила потребителски кредит в размер на 700.00 лева. Срокът за
погасяване на кредита бил 3 месеца съгласно погасителния план към договора, като
крайният падеж бил на 14.05.2024г.
В погасителния план към договора било уговорено заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги в размер на 82.53 лв. с всяка вноска – общо 247.59 лв., което
възнаграждение се явявало част от задължението по договора.
Претендира разноски.
Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1
ГПК, изразява становище за неоснователност на иска и моли исковата претенция да бъде
отхвърлена, като й бъдат присъдени сторените разноски в производството.
1
С отговора ответника сочи, че не оспорва, че на 16.02.2024 г. между ищеца като
заемополучател и ответника като заемодател е сключен договор за кредит, като по силата на
същия на ищеца е отпусната сумата от 700 лева, главница, при 3 месечни погасителни
вноски.
По същество ответното дружество излага доводи, че оспорваната клауза в договора
за имуществено проучване била валидна като не било налице основанието за нищожност на
същата поради противоречие с добрите нрави. Поддържа се, че клаузата не нарушавала нито
принципа за справедливост, нито за добросъвестност, нито правила за поведение,
установени в обществото. Напротив процесната клауза били израз на свободата на
договаряне като сключването й не било задължително. В тази връзка същата била уговорена
доброволно от ищеца при спазване на разпоредбите на приложимото законодателство -
относно получаване на възнаграждение от 247,59 лева за извършване на услуга - изготвяне
на удостоверение за кредитен рейтинг.
Претендират се разноски. Прилагат се доказателства по опис към отговора.
В срока за отговор е предявен и насрещен иск - за осъждане на първоначалната ищца
да заплати на дружеството, на осн.чл.,240, ал.1, вр.чл.86 ЗЗД сумата от 700,00 (седемстотин)
лева, представляваща чистата главница - реално получената заемна сума по договор за заем
№ 7000000036641М от 16.02.2024 година, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на настоящия иск в съда - 01.08.2024 година, до окончателното изплащане на
сумата, който е приет за разглеждане по делото.
Претендира разноски. Представя доказателства, по опис.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства и ги преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното
Предявени са обективно съединени иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4, чл. 22, вр.чл.11 от ЗПК, а насрещната искова претенция е с правно
основание чл. 240, ал. 1, ЗЗД, вр.чл.86 от ЗЗД.
По делото е приложен Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредит, в който са посочени основните параметри на
потребителски кредит с размер на главницата по кредита от 700.00 лв., като е установено, че
задължението подлежи на погасяване на 3 погасителна вноска в срок до 14.05.2024 г. при
фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 49.70 %.
Безспорно е, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, поради което страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
2
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал.1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Предвид изложените от ответника възражения и съобразно чл. 22 от ЗПК вр. чл.
11,ал. 1, т. 9 от ЗПК при липса на посочен лихвен процент и условия за прилагането му
договорът е недействителен. Макар в случая да е посочен фиксиран лихвеният процент от
41,03 %, е налице липса на разпоредба за условията за прилагането му, базата, върху която се
начислява същия и периода, за който се отнася- годишен, месечен или за периода на
договора. Следователно не е ясно как е разпределен във времето и съответно, как се
формира възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Следва да се
има предвид, че при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне
информация за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми, но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, а не към чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, която съдът намира за нарушена. Липсата на посочен общ размер на
дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата
по кредита, е пречка да се направи проверка при какви условия е приложен лихвеният
процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. На
следващо място ГПР е определен на 49,70 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това се изразява недействителността му.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума не е
сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на
996.00 лева /видно от приложения европейски формуляр за предоставяне на информация и
от обощения погасителен план/. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена
стойността на допълнителната услуга, като тази допълнителна услуга има своето основание
не в договора за кредит, а в сключения заедно с него договор за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който се дължи възнаграждение за
предоставената от ответника на ищеца услуга.
В настоящото производство следва да се обсъди действителността на клаузата в
договора за кредит, предвиждаща допълнителното възнаграждение по този договор
включено в общата дължима сума, тъй като наличието на посочената клауза се отразява на
действителността на договора за кредит. Според смисъла на чл. 16 от ЗПК кредиторът е
3
задължен да направи предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
сключване на договора за кредит, т. е. това е вид преддоговорно задължение на кредитора,
което не следва да води до допълнително увеличаване на задълженията по кредита, тъй като
рискът да се отпусне необезпечен кредит е на кредитора и той не следва да се прехвърля
като финансова тежест на длъжника при изплащането му на кредита. Доколкото обаче в
случая е предвидено за оценката на платежоспособността на потребителя да се начислява
допълнителна такса, платима после по погасителния план на кредита, въпросната такса се
превръща в разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и така се надвишава
ограничението на чл. 19, ал. 4 от закона. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл.
19, ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга
прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и
санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат
за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.
Изложените мотиви дават основание да се направи извод за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съобразно с
изложеното и чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност по
кредита. Макар и по делото да не се представят доказателства от ответника за заплащане от
заемополучателя на суми покриващи главницата, насрещният ответник не се
противопоставя на твърдението в насрещната искова молба, че остатъкът на неплатената
главница по договора е в претендирания размер, а отделно в исковата молба не се твърди за
сума, нито се посочва размер на същата, която е събрана за погасяване на задълженията по
договора за потребителски кредит, която следва да бъде приспадната от дължимата
главница, получена по силата на сключения договор.
С оглед на това същият дължи сума в размер на 700,00 /седемстотин/ лв. – главница,
представляваща неплатена заемна сума по процесния Договор за заем от 16.02.2024г., ведно
със законната лихва от подаване на насрещната исковата молба в съда 02.08.2024г. до
изплащане на задължението.
По разноските: По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД 8 На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът
има право на разноски от 50.00 лв. за заплатената от него държавна такса, а на основание чл.
38, ал. 2 ЗА съответното адвокатско дружество, в случая адв. Л. А. Г. има право на сумата от
400.00 лв. - адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие.
В тази връзка възражението на ответника за прекомерност на претендирано
адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По насрещния иск: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК насрещният ищец има право на
разноски съразмерно с уважената част от исковете. В хода на производството насрещният
ищец своевременно е поискал присъждането на разноски в настоящото производство.
Съгласно практиката на ВКС и Съда на ЕС, обективирана в Определение № 366 от
16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г., І ТО на ВКС, споделяна и от настоящия съдебен
състав, правната уредба, предвиждаща възлагане в тежест на разноски върху потребителя
4
при частично отхвърляне на претенцията му във връзка с установена нищожност на
договора, с оглед качеството на „потребител“ на страната, създава съществена пречка, която
може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Ето защо разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, в тази хипотеза не е съобразена с европейското
законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай. В този смисъл разноски се
следват единствено на ищеца по главния иск, предвид уважаване на исковата претенция.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11
и чл.19 ал.4 от ЗПК, сключения между Д. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.**** и
ответника „АЙЗАЕМ.БГ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.„Панайот Хитов", бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от С.С.К.,
Договор за заем № 7000000036641М от 16.02.2024г., като противоречащ на императивните
разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА Д. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.****, ДА ЗАПЛАТИ НА
„АЙЗАЕМ.БГ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.
„Панайот Хитов", бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от С.С.К., сумата в размер на
700,00 /седемстотин/ лв. – главница, представляваща неплатен остатък от заемната сума по
Договор за заем № 7000000036641М от 16.02.2024г., ведно със законната лихва от подаване
на насрещната исковата молба в съда 02.08.2024г. до изплащане на задължението
ОСЪЖДА „АЙЗАЕМ.БГ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.„Панайот Хитов", бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от С.С.К. ДА
ЗАПЛАТИ на Д. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.**** сумата в размер на 50,00
лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „АЙЗАЕМ.БГ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.„Панайот Хитов", бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от С.С.К. ДА
ЗАПЛАТИ НА адвокат Л. А. Г. с личен №********** – САК със съдебен адрес гр. **** сума
в размер на 400.00 лв. - възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред
настоящата инстанция по главния иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Пернишки окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
5