Р E Ш Е Н И Е
№ 438
гр. Плевен, 10.10.2022 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – гр. Плевен, първи касационен състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: Николай Господинов
Членове: Елка Братоева
Катя Арабаджиева
при
секретаря Милена Кръстева и с участието на прокурор от Окръжна прокуратура – Плевен Иван Шарков, като разгледа
докладваното от съдия Арабаджиева касационно административно-наказателно дело №
580 описа на Административен съд – Плевен
за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение
№ 245/26.04.2022 год., постановено по анд № 20224430200399/2022 год., Районен
съд – Плевен е отхвърлил жалбата на А.Е.Г.,
с ЕГН **********, против Заповед за задържане на лице № 1772зз-52/15.02.2022 г.,
издадена от мл.експ. И.Ц.Д.-мл.разузнавач
в СКП при Първо РУ-Плевен.
Срещу постановеното
решение е подадена касационна жалба от А.Г. чрез адв.А. ***, който счита
постановеното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и на
съществени процесуални правила,
необосновано, както и поради това, че не съответства на целта на закона,
наличие на
касационни основания по чл. 209 т. 3 АПК.
Касаторът счита, че оспореното
решение не е мотивирано, тъй като РС не е
дал ясен и категоричен отговор на поставените в жалбата въпроси и не е обсъдил
голяма част от твърденията и възраженията , не е изложил конкретни, а само общи
и бланкетни мотиви по тях. Полицейският орган е мотивирал издаването на
заповедта с неточно и неконкретно посочване на нарушение, което е
неконкретизирано откъм време, място и начин на извършване, включително
извършител, което не удовлетворява изискването на закона да са посочени
фактическите и правни основания на задържането. Счита за недопустимо заповедта да се мотивира с препращане към
други доказателства, които не са част от административната преписка по издаване
на акта. Счита, че ответникът не е изпълнил задължението си да установи
фактическите и правните основания за издаване на заповедта и спазването на
всички законови изисквания.
Сочи, че липсват
доказателства за длъжността и местослуженето на издателя на заповедта, и че е
заемал тази длъжност към момента на издаване на акта, но въпреки това съдът
приел за неоснователно възражението, че
оспореният акт е издаден от некомпетентен орган, тъй като му било служебно
известно, че полицейски орган, без да посочи от къде точно и по кое точно дело
му е служебно известно това и въз основа на какви доказателства е установил
това по другото производство, които установяват това му качество. На това
основание счита, че решението следва да се отмени, а заповедта да се прогласи
за нищожна. Освен това за задържането на лице по чл. 72 от ЗМВР от полицейските
органи се издава от полицейския орган, ограничил правото на свободно
придвижване на лицето, а това е този, който е извършил спирането за проверка,
от който момент е било ограничено правото на свободно придвижване, независимо
от последващото преместване на задържаното лице в друго място и предаване на друг
полицейски служител. В случая издалият заповедта не е полицейският орган,
ограничил правото на свободно придвижване на жалбоподателя и не е разполагал с
правомощия да издава заповед за задържане, като това не е доказано по безспорен
и несъмнен начин.
Жалбоподателят е
оспорил изцяло заповедта и всички обстоятелства по нея, поради което касаторът
счита за неясно откъде съдът приема, че извършеното престъпление, което не е
уточнено и посочено по време, място и начин на извършване, извършител, не се
оспорва. Твърди, че съдът е нарушил процесуалните правила за събиране,
допускане и оценка на доказателствата, като интерпретацията на същите не
съответства на закона и на действителния смисъл и значение на доказателствата.
Счита заповедта за
несъответна и материалния закон. Твърди, че в заповедта дори не е посочено време-дата и час,
и място на извършване на деянието във връзка, с което се издава оспорената
заповед. Не е ясно за какво точно НУВ и защо се приема, че е такова, както и
кои доказателства установяват това след като е описано такова, което не
съществува според законовите дефиниции. Липсата на изразена воля по тези
въпроси нарушава правото на защита и прави невъзможен съдебния контрол върху
заповедта, тъй като не са ясни действителните мотиви на административния орган.
Задържането е
постановено, считано от посочения в заповедта час. Задържането е налице от
момента, в който на лицето е ограничена възможността да се придвижва
самостоятелно, а това е часа на проверката, ако става въпрос за същото деяние,
тъй като това не е ясно от заповедта. Лицето е било лишено от свободно
придвижване преди посочения в заповедта час на задържане. Сочи, че декларацията,
с която на задържания се разясняват неговите права е изготвена, но не е посочен
часа, в който са разяснени правата на задържаното лице. Видно е, че той е бил
лишен от тези свои права въпреки, че е бил задържан. В тази връзка са извършени
нарушения и на чл. 15 от Инструкция № 8121з-78 ОТ 24 януари 2015 г. и на права,
предвидени незабавно и от момента на задържането, а не много след това. Срокът
на задържане е определен в противоречие с чл. 13 от инструкцията. Посоченият
час на задържане е часът на издаване на заповедта, а не точният час, в който е ограничено
правото на свободно придвижване на задържаното лице.
Сочи още, че задържането
е постановено на основание чл. 72 ал. 1 т. 1 ЗМВР- по отношение на лице, за
което има данни, че е извършило престъпление. Всяко престъпление освен като
обстоятелства се квалифицира и по съответен текст на НК. Разпоредбата, според
която посоченото в оспорената заповед се квалифицира като престъпление според
НК, не е посочена. Счита, че задължение
на административния орган е да посочи според коя конкретна разпоредба на закона-НК
описаното в заповедта за задържане е престъпление и това именно е правното
основание на заповедта. Следва да се посочи, че и фактическото основание не е
посочено пълно и точно доколкото описаното в заповедта не е съставомерно и така
описано не покрива всички признаци от обективна страна на престъпленията по НК,
доколкото са предвидени и други признаци от обективна страна, като не е описано
наркотично вещество по смисъла за ЗНВП. Твърди, че е допуснато нарушение на
изискването за форма на административния акт по чл. 59 ал. 1 т. 4 АПК и чл. 74
ал. 2 т. 2 ЗМВР, които изискват да се посочат фактически и правни основания за
издаване на акта. В случая е посочено единствено и то непрецизно и неточно
фактическите основания, но не и правното основание, което не може да се
предполага. Изводите на съда в тази връзка, че въпреки непрецизното описание на
твърдяното престъпление от обективна страна и липсата на елементи от обективна
страна можело да се предположи, за което престъпление става въпрос, счита за
неправилни и необосновани. Освен това те не се извличат и от материалите по
административната преписка (тези, които са били на разположение на органа при
издаване на акта). Липсата на посочени конкретни факти и на правното основание
в заповедта не може да бъде санирана. За да е налице изискването на чл. 74, ал.
2, т. 2 ЗМВР (в частта за посочване на фактическите основания), следва данните
по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР да са ясно и изрично отразени в самия
текст на заповедта. При отсъствието на такива, обоснован и в съответствие с
материалноправните разпоредби е изводът на съда за незаконосъобразност на
оспорения административен акт поради порок във формата и съществено нарушение
на административнопроизводствените правила, изразяващо се в засягане правото на
защита на задържаното лице вследствие невъзможността му да се запознае с
фактическите съображения, въз основа на които полицейският орган е издал
процесната заповед за задържане.
Сочи, че в случаите на чл. 72, ал. 1, т. 1-7 от ЗМВР
полицейският орган действа в условията на оперативна самостоятелност, но това
не означава, че е освободен от задължението да обоснове необходимостта от
задържането на лицето, а такова не е обосновано в оспорената заповед и в тази
връзка не са изложени никакви мотиви. Правомощията на органите на МВР да
задържат за срок от 24 часа се упражняват само когато резултатът не може да
бъде постигнат без прилагането на тази принудителна мярка. По делото не са
налице данни жалбоподателят да се е укривал или да е възпрепятствал по някакъв
начин действията на полицейските органи, които да налагат ограничаване на
личната му свобода за извършване на неотложни оперативно- издирвателни
мероприятия. Предприетото от органа действие е било неоправдано с оглед на
поведението на жалбоподателя, тъй като самоличността му е била установена и са
били извършени всички необходими към момента действия, като нищо не е налагало
задържането му, видно и от оспорената заповед където такива обстоятелства не са
посочени. Очевидно е, че ако се е налагало да бъде проведен разпит или беседа,
въпреки, че липсват такива твърдения, то това е могло да стане и без да бъде
задържано лицето. Освен това на лицето не е разяснено правото да запази
мълчание и да не дава обяснения, тъй като е заподозряно.
В нарушение на чл. 74
ал. 1 АПК не е посочен съдът, пред който може да се обжалва заповедта, като
съдът не е взел предвид и това, че заповедта не е връчена незабавно на
задържаното лице, а едва на следващия ден, тъй като връчването на заповедта не
е удостоверено надлежно с посочване на датата на връчване на заповедта, с което
задържаното лице е лишено от възможността да обжалва заповедта незабавно, а е
могъл да реализира това право едва на следващия ден, което е особено съществено
нарушение на правото на защита на задържаното лице.
За неправилни и
необосновани счита изводите на съда, че заповедта е издадена в съответствие с
целта на закона. Задържането на жалбоподателя е извършено и в нарушение на
принципа за съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. Задържането по чл. 72, ал.
1 от ЗМВР съставлява ограничаване на правото на свобода и съгласно чл. 5, пар.
1, б. V от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и по
изключение е приложимо с цел да осигури явяването на лицето пред предвидената в
закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или
когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на
престъпление или укриване след извършване на престъпление. Счита, че в настоящия случай задържането не се оправдава
от никоя от тези цели. Самоличността на жалбоподателя е била установена и няма
данни да се е укривал, с което да е осуетил явяването си пред компетентните
органи. Също е нямало данни за опасност от укриване на жалбоподателя, които е
бил с установен адрес и самоличност. Със задържането на жалбоподателя са
засегнати правата и законните му интереси в по-голяма степен от необходимото от
гледна точна на целта, за която се издава актът. Преодоляването на действието
на презумпцията за невиновност с влязъл в сила осъдителен съдебен акт не е било
налице към момента на издаване на заповедта и не е част от мотивите на нейния
издател.
На следващо място
твърди, че при издаване на оспорената заповед са нарушени АПК, ЗМВР, Инструкция
№ 81213-78 ОТ 24 .01. 2015 г. и Инструкция № 8121з-78 ОТ 24 януари 2015 Г. за
реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване
на задържани лица и реда в тях в министерството на вътрешните работи. Сочи, че
липсата на каквато и да информация за повода и основанията за така предприетото
задържане или по-скоро несъответствието на изнесените в нея основания с
действителната липса на данни за съпричастност на жалбоподателя с
престъплението по образуваното ДП, е в разрез с правото на информираност по
т.18 - т.23 от преамбюла на Директива № 2012/13/ЕС на Европейския парламент и
на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното
производство, обн. ДВ бр. 142 от 1 юни 2012 г. Нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР изисква не съмнения и предположения, а "данни, че едно лице е
извършило престъпление". Такива данни към момента на задържане не е имало
според касатора. По тази именно причина - липсата на каквото и да е основание
за това, така взетата принудителна административна мярка "задържане"
е противна на духа и целта на закона, тя не отговаря на принципите на предвидимост
и законност, защото нито е било необходима, нито пък обоснована, а още по -
малко законосъобразна.
Сочи още, че по същество принудително задържане, макар и за 24
часа следва да се приема, цени и тълкува като незаконно задържане, без значение
дали лицето е извършило или е съпричастно към извършено престъпление, нещо
задължително съгласно нормата на чл. 5, т. 2 КЗПЧОС - "На всяко арестувано
лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията
за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват", което
става писмено като форма за установяване. Без значение дали това задържане е по
реда на ЗМВР или на НПК, защото става въпрос за задържане. Тъй като
ограничаването на правото на свободно придвижване, каквото предвижда чл. 64 от ЗМВР, е едно от основните права на гражданите, гарантирано с приетите от Р.
България международни договори и Конституцията, и тъй като всеки се счита за
невинен до доказване на противното, то тази мярка следва да се прилага строго
ограничително и при стриктно спазване на предпоставките на закона, а именно -
само когато обективно има данни, че лицето, спрямо което се прилага задържане в
полицейски арест е извършило конкретно престъпление. Сочи, че независимо от
формалните изисквания на закона, жалбоподателят е бил лишен от основните
процедурни гаранции, присъщи на член 5 от Конвенцията: не е разполагал с
информация за причините за задържането му за целите на ефективна защита с оглед
на тези причини; не е бил в състояние да предприеме производство, за да получи
незабавно освобождаване; не е могъл да търси обезщетение за вреди, произтичащи
от неговото произволно задържане.
В заключение моли
съда да отмени обжалваното решение, да прогласи за нищожна или да отмени
оспорената заповед за задържане, да присъди на оспорващия разноските по делото
за всички съдебни инстанции, а на адвоката, който оказва безплатна правна помощ
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗАдв за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание
касаторът не се явява и не се
представлява и не взема становище по съществото на спора.
Ответникът младши
разузнавач в СКП при Първо РУ – плевен – мл. експерт И.Ц.Д., в съдебно
заседание не се явява и не се представлява и не взема становище по жалбата.
Представителят на
Окръжна прокуратура Плевен дава заключение за неоснователност на касационната
жалба.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира
за установено следното:
Касационната жалба е
подадена в законоустановения срок и от надлежна страна и е допустима.
Разгледана по
същество, същата е основателна.
С оспореното решение
съдът е приел за установено, че оспореният акт е издаден от полицейски орган по
смисъла на чл. 53 от ЗМВР в границите на предоставената му съгласно чл. 72, ал.
1, т. 1 от ЗМВР компетентност.
Спазена е предвидената от закона форма, съобразно чл. 74, ал. 1 от ЗМВР -
издадена е писмена заповед за задържане, връчена на адресата й. Заповедта
съдържа задължителните реквизити, посочени в специалната норма на чл. 74, ал. 2
от ЗМВР, а именно: вписани са името, длъжността и местоработата на служителя,
издал заповедта, както и данните, индивидуализиращи задържаното лице - трите
имена, ЕГН и адресна регистрация, датата и часът на задържането. Разяснени са
правата на задържаното лице по чл. 63, ал. 3 и 4 и чл. 64 от ЗМВР и му е
предоставено копие от заповедта.
Заповедта е издадена
на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като е посочено, че лицето се задържа,
защото същият е заподозрян за извършено престъпление по смисъла на чл.167-
чл.169 от НК.
Нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, овластява полицейските органи да
задържат лица в случаи, определени от закон, а именно за които има данни, че са
извършили престъпление, като процедурата е регламентирана в следващите правни
норми от закона. По правната си същност задържането под стража на основание чл.
72, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 73 ЗМВР представлява принудителна административна
мярка по смисъла на чл. 22 ЗАНН - административно разпореждане на орган на
власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата, която има за цел
чрез задържането да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление,
да продължи да извършва престъпление или да се укрие. Предпоставка за
прилагането е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи
обосновано предположение, че задържаното лице е извършило противоправно деяние.
Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати
възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде
проведено предварително разследване. Поради това, възможността на органите на
МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до
24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с
наличието на вече доказано такова. За прилагането на мярката е необходимо
данните, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител
на престъплението или да е съпричастен към него, да са установени преди
извършване на задържането. Задържането, като принудителна административна
мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна
самостоятелност. За прилагането на тази принудителна административна мярка
законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства,
установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по
смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи
предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението,
което дава право на административния орган, при условията на оперативна
самостоятелност да наложи мярката дори без да се поставя условие за точна
квалификация на деянието, а още по-малко е задължително престъплението да е
безспорно и окончателно установено. Въпросът дали задържаното лице е извършител
на конкретно деяние и дали то е извършено от него виновно, подлежат на пълно,
всестранно и обективно разследване в рамките на наказателното производство. За
целите на задържането по реда на чл. 72 от ЗМВР наличието на такива категорични
данни, които да обвързват жалбоподателя със соченото нарушение не са
задължителни, като задържането се извършва не поради несъмненост на фактите, а
с оглед тяхното изясняване.
РС изложил още
мотиви, че изискването за мотивиране на административния акт изисква в него да
се съдържат достатъчно данни, от които да може да се направи обосновано
предположение, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. В този
смисъл се позовал на решение от 24.06.2014г на ЕСПЧ по жалби № 50027/08 и №
50781/096 - П.и П.срещу България, в което е прието, че: „За да е налице
обосновано подозрение следва да има факти и информация, които биха убедили един
обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило престъплението.
Освен това подозрението трябва да се отнася до конкретно престъпление”.
Изхождайки от изискването "подозрението да се базира на разумни основания,
като съществена част от защитата срещу произволен арест и задържане”, ЕСПЧ
приема, че при липсата на конкретна фактическа обосновка на необходимостта от
задържането, същото се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от
произвол. Съдът изложил мотиви, че в случая тези обстоятелства са налице. От
приобщените като писмени доказателства по делото Заповед за задържане на лице
рег.№1772зз-52 от 15.02.2022г. и приложеното към него обяснение от А.Е.Г., съдът
установил, че жалбоподателят е бил задържан със Заповед за задържане на лица в
17:05 часа на 15.02.2022г. и е освободен на 16.02.2022г. в 10:30 часа, като
през времетраенето на задържането на жалбоподателя са снети и писмени
обяснения. Според РС, фактите, изложен в справката и докладната записка и тези,
които се установяват в приложените по делото писмени доказателства, подкрепят
извода на административния орган, че задържаният е евентуален извършител. Съдът
изложил съображения, че към момента на издаване на оспорената заповед за
задържане, в преписката са се съдържали доказателства относно наличието на
данни, че същият е евентуален извършител на престъпление, каквото е твърдението
в мотивите за издаване на оспорената заповед. Тези данни приел за достатъчни,
за да може спрямо А.Г. законосъобразно да се приложи мярка за административна
принуда.
Изискването за излагане на фактическите основания на заповедта съдът приел
за изпълнено, като е посочено във връзка с кое конкретно неправомерно деяние е
формирано предположението за евентуална съпричастност на лицето. Съдът приел,
че не се налага подробно и изчерпателно описание на всички данни относно
деянието, съдържащи се в доказателствата по преписката. Достатъчно е
засегнатото лице да е разбрало на какво основание е задържано и в какво се
изразява престъпното деяние, което полицейският орган счита, че е извършено, т.
е. - да е разбрало по повод на какво е формирано подозрението срещу него. По
делото има приложена декларация от жалбоподателя Г.. В конкретния случай са
налице посочените предпоставки, поради което следва да се приеме, че оспорената
заповед е в съответствие с практиката на Европейския съд за защита на правата
на човека по приложение на чл. 5, т. 2 КЗПЧОС и възраженията в тази насока са
неоснователни.
Като всяка ПАМ - задържането за срок от 24 часа по чл. 72 от ЗМВР налага
неблагоприятни последици на адресата с цел постигане на правно определен резултат.
Мярката по чл. 72 от ЗМВР, в зависимост от конкретния случай, би могла да има
превантивен или преустановителен характер. Прилагането на принудителната
административна мярка в случая съдът приел за съобразено и с целта на закона -
да се даде възможност на органите на МВР и прокуратурата да разкрият евентуално
извършеното престъпление. Налагането на принудителната административна мярка
"задържане за срок от 24 часа" в случая приел за оправдано, с оглед
наличните данни. В този смисъл счел за правилен изводът на полицейските служители, че лицето
следва да се задържи, за да може да се проведат действия, за потвърждаване или
оборване на съпричастността му към деянието. След задържането на лицето с него
са проведени съответните действия, които според РС обективно сочат, че полицейските органи са
действали активно и целта на задържането е била да се разкрие обективната
истина, а не да се въздейства неправомерно върху задържания.
Решаващият състав на РС счел, че в случая не е налице и нарушаване на
принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията,
тъй като в случая били налице конкретни данни, че задържането е извършено с
оглед на обществения интерес, който интерес, независимо от презумпцията за
невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Изведените
от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането
на чл. 5, § 1, б. с) от КЗПЧОС, съотнесени към настоящия случай, налагат според
РС извод, че за задържането на жалбоподателя са налице достатъчно данни,
обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е
предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода.
Съдът не споделил доводите в жалбата, за нарушена процедура по издаване на
административния акт или за липса на съответните реквизити в нея, тъй като не
констатирал такива. Всички задължителни реквизити и форма на заповедта приел за
изчерпателно посочени в нея. Приложена е
декларация в която е отразено, че лицето се е свързало с адвокат. Не е
ограничено и правото му на обжалване, защото още в рамките на задържането си
същото е успяло да упълномощи защитник и чрез него да депозира жалба в съда.
На тези основания РС отхвърлил подадената жалба.
Според касационната инстанция оспореното решение е
постановено от решаващия състав на първоинстанционния съд при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила.
Производството пред районния съд по чл.72, ал.4 от ЗМВР е административно и се развива по правилата на чл.145 и сл. от АПК.
С
Разпореждане №501/14.03.2022 год. съдът е насрочил делото за разглеждане и е
разпоредил да се призоват страните, които изрично е индивидуализирал в
разпореждането, като е задължил административния орган да представи всички
доказателства, които са послужили за издаване на заповедта. Първоинстанционният
съд обаче, нито в това цитирано разпореждане, нито в друго постановено по
делото, не е разпределил
доказателствената тежест с нарочно разпореждане по реда на чл. 163, ал.3 от АПК
и не е указал на ответника необходимостта от събиране на доказателства по реда
на чл. 170 от АПК.
Видно е от изложението в първоначалната жалба, поставила началото на производството
пред РС, че един от основните доводи на Г. за оспорване законността на
задържането е, че заповедта, с която е задържан, е нищожна като издадена от
некомпетентен орган. Съдът не е указал на ответника необходимостта от
представяне на писмени доказателства във връзка с длъжността и местослуженето
на издателя на оспорения акт към датата на неговото издаване, както и относно
факта дали лицето, фактически задържало Г. е идентично с издателя на заповедта,
каквито оплаквания са наведени, а с оспореното решение е направил
необоснован извод, без да са налице
доказателства в тази насока, че заповедта е издадена от компетентен орган.
Общото указание до органа да представи
„всички доказателства“, които са послужили за издаване на заповедта, не
изпълнява разписаното в разпоредбата на чл.163, ал.3 от АПК задължение на
съдията-докладчик да укаже на съответната страна необходимостта от събиране на
съответни доказателства, които е необходимо да бъдат събрани за изясняването на правния спор , още повече
при направено оплакване в жалбата за нищожност на оспорената заповед, и предвид
изключително засиленото служебно начало в административния процес, задължаващо в разпоредбата на чл.168 от АПК съда да не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от
оспорващия, а въз основа на представените от страните доказателства да провери
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146. Още повече, че ал.2 на чл.168
разписва, че съдът обявява нищожността
на акта, дори да липсва искане за това. От тези разпоредби следва, че съдът е
длъжен да укаже на страните доказателствената тежест по чл.170, ал.1 и ал.2 от АПК, както повелява разпоредбата на ал.3 на същата норма.
В разпореждането за насрочване на делото съдът
не е указал изрично доказателствената
тежест на административния орган за установяване компетентност на издателя на
акта. Административният орган не е реализирал тази доказателствена тежест, т.
к. по делото липсват доказателства за компетентност на издателя на акта.
Съдът,
в нарушение на чл. 168, ал. 1
и ал. 2 от АПК,
не е извършил проверка за законосъобразност на оспорения административен акт,
на основание чл. 146, т. 1 от АПК,
а необосновано, без събрани доказателства в тази насока е направил извод, че
актът е издаден от компетентен орган. Събирането на доказателства за
компетентността на издателя на акта, пряко рефлектират върху неговата
валидност, действителност, която при това е оспорена от жалбоподателя, но дори
и да не беше, съдът е бил длъжен в изпълнение на задължението си чл.163, ал.3 и
чл.170, ал.3 от АПК да укаже на страните за кои обстоятелства не сочат
доказателства и как се разпределя доказателствената тежест между тях. Като не е
сторил това, първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, тъй като е решил делото, при неизяснена
фактическа обстановка относно наличието на компетентност у издателя на акта. Без
такива доказателства, не би могла да се извърши преценка за валидността на
акта, като предхождаща проверката за унищожаемостта му.
От
изложеното следва, че като неправилно обжалваното решение следва да бъде
отменено и тъй като делото не може да бъде решено по същество от касационната
инстанция, с оглед липсата на доказателства за компетентността на издателя на
акта, следва да бъде върнато на първата инстанция за ново разглеждане, от друг
състав на същия съд, за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.
По
аргумент от чл.226, ал.3 от АПК във връзка с чл.72, ал.4, изреч.второ от АПК,
съдът при новото разглеждане на делото следва да се произнесе по разноските по
водене на същото
Воден
от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1
от АПК, Административен съд –Плевен, първи касационен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 245/26.04.2022 год., постановено по анд № 20224430200399/2022 год.
на Районен съд – Плевен.
ВРЪЩА
делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
Преписи
от решението да се изпратят на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.