Решение по дело №1493/2018 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

 

гр. Кюстендил, 21.06.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на пети юни, две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 1493 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Образувано е по искова молба, депозирана от „Профикредит България“ ЕООД против И.М.Н..

В исковата молба се сочи, че на 08.12.2011 г. бил сключен Договор за револвиращ заем № ********** между ищеца и трето за делото лице за сумата от 2000 лв., срок на кредита: 48 месеца; размер на вноската: 93 лв.; падеж на вноската: десети ден от месеца; Годишен процент на разходите (ГПР): 58,28 %; годишен лихвен процент: 46,99 %; лихвен процент на ден: 0.13%, като общото задължение било 4464 лв.  Солидарен длъжник по него била ответницата. Съгласно чл. 4 от ОУ било дължимо и възнаграждение, предварително определено в погасителния план. Сумата по кредита била предоставена своевременно по посочената от клиента банкова сметка ***есечни вноски по 93 лв. всяка от тях. Кредтополучателят погасила 32 от тях и една непълна от 10.12.2014 г. Междувременно до ищцовото дружество достигнала информация, че г-жа М. е починала. заради това изпълнението било насочено спрямо настоящата ответница. Срокът на договора изтекъл на 10.03.2016 г., но дължимата сума по него не била възстановена изцяло. Поради това било депозирано заявление по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.дело № 254/2018 г. и била издадена заповед за изпълнение. След като длъжникът не бил намерен за връчването й на дружеството било дадено указание за предявяване на иск за установяване на вземането си, получено на 13.06.2018 г.

Поради изложеното се поддържа искане за признаване на установено в отношенията между страните, че ответницата в качеството й на солидарен длъжник има задължения към ищцовото дружество в размер на 982,66 лв., главница по Договор за револвиращ заем № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.

След пет поредни уточнения на исковете си ищцовото дружество поддържа и осъдителен иск, като желае ответницата да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество сумата в размер на 485,16 лв., представляваща договорено възнаграждение за предоставения кредит по Договор за револвиращ заем № **********, за периода 10.12.2014 г. – 10.03.2016 г.

Претендират се и съдебните разноски по заповедното производство, както и по настоящото такова.

С определение № 601/2019 г. производството по осъдителната претенция е било прекратено като недопустимо.

В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна е депозирала писмен отговор, в който сочи, че претенцията е неоснователна. Прави възражение за изтекла погасителна давност и смята за нищожни клаузи от Общите условия, като сочи, че в т.см. е налице произнасяне на СГС по колективен иск на Сдружение за правна помощ на потребителите.

В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител, но в писмено станавище поддържа молбата си.

Ответната страна оспорва исковата молба по съображенията в отговора.   

             

Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приетия като доказателство по делото Договор за револвиращ заем № ********** ищцовото дружество предоставило на Ю. М. кредит в размер на 2000 лв., срок на кредита: 48 месеца; размер на вноската: 93 лв.; падеж на вноската: десети ден от месеца; Годишен процент на разходите (ГПР): 58,28 %; годишен лихвен процент: 46,99 %; лихвен процент на ден: 0.13%, като общото задължение било 4464 лв. Солидарен длъжник по него била ответницата

Видно от платежния документ за кредитен превод от 09.12.2011 г. на кредитополучателя била преведена сумата по договора.

Приложено е извлечение от сметката на кредита, в което са отразени извършените плащания.

Не е спорно между страните, че част от дължимите погасителни вноски – 35 пълни такива, били изплатени, но след 10.01.2015 г. било преустановено плащането по кредита.

Видно от материалите по приетото ч.гр.д. № 254/2018 г. на КРС, ищцовото дружество, в качеството му на заявител, подало заявление по реда на чл. 410 от ГПК, като въз основа на него била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 214/02.03.2018 г., съгласно която длъжниците – И.М.Н., с ЕГН ********** и И.М. Н., с ЕГН **********, двамата с постоянен адрес:***, солидарно да заплатят на заявителя – “Профи Кредит България” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Мотописта”, бул. “България” №49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от С. Н. Н., О.Л., Д. Х. и И. Х. Г. – управители, сумата в размер на 1467.82 лева – главница по Договор за потребителски кредит №**********/09.12.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.02.2018г. до изплащане на вземането, както и по равно сумата в размер на 29.36 лева – разноски по делото, и 50.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

Заповедта е била връчена на длъжника И.М.Н. на 21.05.2019 г., която в срока по закон е депозирала възражение.Възражение е депозирал и длъжникът И. Н.. В срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове единствено спрямо длъжника И.М.Н..

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.

Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са специални установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к. с правно основание вр. чл. 240 от ЗЗД, вр. 79, ал., 1 предл. 1 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК, с предмет установяване съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК.

По допустимостта: Съдът, в изпълнение на задълженията си да осъществи служебно самостоятелна преценка на специалните положителни процесуални предпоставки за допустимост на иска, с оглед задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК контсатира, че е налице издадена заповед за изпълнение на парично задължение именно за вземането, предмет на настоящата искова молба. Предмет на установителния иск в случая е претенцията против длъжника И.Н., макар и заповедта да е била издадена срещу двама солидарни длъжници. Солидарността дава възможност на кредитора да поиска и да получи изпълнение на една и съща престация от всеки от длъжниците. Същевременно кредиторът се намира в отделни облигационни връзки с всеки от солидарните си длъжници, в които всеки от тях разполага с редица лични възражения, които само той може да релевира. Различното материално – правно положение в отношения с кредитора, обуславя процесуалното качество на солидарните длъжници на обикновени другари. Ето защо претенцията е допустима.

По основателността: Съгласно легалното определение в чл.430, ал.1 ТЗ, с банковия договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Дружеството - ищец в случая няма статут на банка по смисъла на чл.2 ЗКИ, но представлява финансова институция, регистрирана с основна дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Поради това съдът е приел, че правното основание на исковете, предавени по реда на чл. 422 от ГПК е по чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

С процесния договор за потребителски кредит е била предоставена в заем сума от 2000 лв., при уговорен ГЛП  в размер на 46,99 и ГПР  в размер на 58,28 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали  с  клаузата за уговорената лихва  е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, е размерът на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като  максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени кредити (в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва надхвърля  значително размерa на законната такава за периода, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и  е нищожна. Съотнесени тези критерии  и  към клаузата с уговорения ГПР също обосновават нейната  нищожност. Посочените клаузи от процесния договор  нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника и налагат връщане на повече от няколко пъти по-голяма сума от отпуснатия кредит. В същото време са договорени допълнителни плащания – сума за револвинг от 1775 лв. и общо дължимо по револвинг 3348 лв., без да е ясно дали изобщо услугата по тях е ползвана, а чрез възнаграждението за допълнителни услуги кредитът се е завишил в няколко пъти, поради което следва да се приеме, че уговореното е във вреда на потребителя и накърнява правилата на доросъвестността. Добросъвестността при предоставяне на услугата за предоставяне на заем е част от добрите нрави като морални норми, при нарушаването на които, както е и в този случай, сделката е НИЩОЖНА. В този смисъл е Решение № 4/2009 г, по т. д. № 395/2008 г, Решение № 1270/2009 г. по д. 5093/2007 г, Определение № 877 по т.д.№ 662/2012 г, Решение № 202/27. 02. 2015 г. по д. 4123/2013 г. и др. на ВКС.

При този извод следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид на това и след като калузите в процесния договор като нищожни не пораждат правно действие, то договорът на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД се явява недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК: „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.“. И т.к. по делото е установено, че e погасена сумата от 3068,90 лева, следва де се приеме, че претнцията за установяване дължимостта на сумата от 982,66 лв. - главница по Договор за револвиращ заем № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, за които суми била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 254/2018 г. от описа на КРС, е изцяло неоснователна.

(По осъдителната претенция за сумата от 485,16 лв., представляваща договорено възнаграждение за предоставения кредит по Договор за револвиращ заем № **********, за периода 10.12.2014 г. – 10.03.2016 г., производството по делото е било прекратено с Определие № 691/2019 г.).

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат в полза на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 100 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, доказателства за което са ангажирани на л. 79 от делото.

Съгласно задължителната практика на съдилищата т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени както в исковото, така и в заповедното производство. В случая на ответника се дължат такива, но  искане в т.см. не е заявено.

Водим от гореизложеното, съдът

                                            Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, против И.М.Н., с ЕГН **********, с адрес: ***, за признаването за установено в отношенията между страните, че ответникът, в качеството й на солидарен длъжник, има задължения към ищцовото дружество в размер на 982,66 лв. (деветстотин осемдесет и два лева и шестдесет и шест стотинки), главница по Договор за револвиращ заем № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, за които суми била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 254/2018 г. от описа на КРС, като неоснователна и недоказана.

 

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ДА ЗАПЛАТИ на И.М.Н., с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 100,00 лв. (сто лева) сторени деловодни разноски.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Кюстендил в двуседмичен срок от съобщаването му.

 

Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

 

След влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд, като се върне и приложеното тук заповедно производство.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: