Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр.София, 04.07.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети юни през
две хиляди и деветнадесетата година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при участието на секретаря Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр д. № 6870 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Срещу решение № 302337/27.12.2017г.,
постановено по гр.д. № 76908/2015г. от Софийски районен съд, ІІ ГО, 67 състав,
с което по иск на „С.Е.“ ЕАД е признато за установено, че ответницата С.В.И. дължи на ищеца сумата от 62,41 лв., представляваща
дължим наем за периода м.10.2012г. - м.05.2013г., ведно със законната лихва от
13.12.2013г., и сумата от 2 957,85
лв., представляваща консумативни разходи за периода
м.10.2012г.-м.05.2013г., ведно със законната
лихва от 13.12.2013г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 52175/2013г на СРС, 67 състав, и с което
е отхвърлен предявеният от С.В.И. срещу
„С.Е.“ ЕАД насрещен
иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата от 680,67
лв., представляваща недължимо платена сума, която е събрана принудително във
връзка с издадената по ч.гр.дело № 52175/201Зг. на СРС, 67 състав заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, е подадена въззивна жалба от ответницата с оплаквания
за незаконосъобразност. Според жалбоподателката първоинстанционният съд: не е
съобразил текста на чл.2, ал.3 и текста на чл.14 от наемния договор, възприел е
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което било изготвено само въз
основа на данни, предоставени от ищеца, без да съобрази възраженията й в тази
насока, не е съобразил нормата на чл.232, ал.2 ЗЗД, сочеща по категоричен начин
разноските, плащани от наемателя и свързани само с ползването на наетата вещ.
Релевирани са още и доводи за незаконосъобразност на решението поради липса на
акт за разпределение на кубатурата и скица и от тук търсените консумативи са
силно завишени. Жалбоподателката моли съдебният акт да бъде отменен и да се
постанови нов, с който исковете на дружеството да бъдат отхвърлени, а
насрещният й иск – уважен. Претендира разноски.
Въззиваемото дружество оспорва жалбата и моли
решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
В
настоящото производство доказателства при условията на чл.266 ГПК не са
ангажирани.
Решението е валидно и допустимо / чл.269, предл.първо ГПК/
Разгледана по същество на посочените в нея
основания / чл.269, предл.второ ГПК/, при съобразяване на становището на
въззиваемото дружество и ангажирания доказателствен материал, Софийски градски
съд намира следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за
сумата от 62,41 лв., представляваща
дължим наем за периода м.10.2012г. - м.05.2013г., ведно със законната лихва от
13.12.2013г., и за съществуване на
вземането за сумата от 2 957,85 лв.,
представляваща консумативни разходи за периода м.10.2012г. - м.05.2013г., ведно
със законната лихва от 13.12.2013г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 52175/201Зг. по описа на СРС, 67
състав.
По делото е установено и страните не спорят,
че на 28.11.2002 г. между ищеца като
наемодател и ответницата като наемател е бил сключен наемен договор № 261, по силата на който ищецът е предоставил на
ответницата под наем жилище „бекяр142/2“, находящо се на 15 етаж в тяло 1 на
ведомственото му общежитие в гр.София, бул.“*******, при месечна наемна цена от
7 лв. съгласно заповед № 233/10.2002г. на изпълнителния директор на дружеството
– ищец / чл.1, т.1.1 и т.2,1 от договора/. Страните са се споразумели / чл. 2.2
от договора/, че наемната цена ще се актуализира автоматично при промяна на
нормативната уредба и се индексира съобразно инфлационния индекс на НСИ към 1
януари на следващата календарна година. С чл.3 от договора е уговорено
наемателя да заплаща наемната цена и разходите, свързани
с позването на имота - припадащата се идеална част от общите разходи на
общежитието за: ел. енергия, топлоенергия, вода, канал, смет, охрана, асансьор
и почистване, както и дребните поправки, които се дължат на обикновено
употребление. Няма спор, че през м.април 2012 г. ищцата се е преместила, заедно
с другия наемател на бекярското жилище Снежана Стефанова, в голямата стая на
семейна гарсониера № 75, ет.8, в бл.1 във ведомствените общежития на посочения
по-горе адрес. В чл.14 от договора е
уговорено, че изменението му може да стане само по взаимно съгласие на
страните, изразено писмено. Със Заповед
№ 192/04.12.2003 г. на изпълнителния директор на ищцовото дружество „С.Е.“ ЕАД е
наредено, считано от 15.12.2003 г., ежемесечните суми за ползване на жилище да
се формират като сбор от следните компоненти: месечен наем съобразно типа жилище;
разход за топлинна енергия съобразно кубатурата на съответния тип жилище;
всички останали разходи, включващи електрическа енергия, вода (питейна и
канала), поддръжка на асансьори, ремонти, охрана и други, се разпределят на
база брой живущи в съответното жилище. Постановено е заповедта да се доведе до
знанието на всички наематели, като се залепи на определените за това места. С протокол № 4/19.12.2003г.
Съветът за социално сътрудничество - работодателят и синдикалните организации, е
взел решение, с което е приета нова методика за определяне на разходите в
общежитието / методиката/, в сила от 01.01.2004 г., според която разходите се формират от два компонента:
първият се определя за 1 лице при сумиране на всички разходи без топлоенергия,
получената сума се разделя на общия брой живущи в общежитието и се получава
месечния разход за едно лице. Този разход се умножава по броя на лицата,
живеещи във всяко жилище. Със заповед №
105/27.05.2005 г. на изпълнителния директор на ищцовото дружество „С.Е.“ ЕАД е определено,
считано от 01.06.2005 г., бекярите да заплащат месечен наем от 7 лв. Няма
спор, че търсените от ищеца суми не са платени от ответницата. Разпитана е
в производството пред първата инстанция св. Стефанова, според показанията на
която през процесния период тя и ответницата са ползвали съвместно хол
/голяма стая/ като част от гарсониера, а ответницата е напуснала имота след
края на месец май 2013г., в която насока е и приетият по делото
приемо-предавателен протокол. От показанията на свидетеля Иванов се установява,
че е работел при ищеца като „управител
общежитие“ до 2016г. Познава ответницата, която живеела на 15 етаж в
общежитието на бул. „*******. Ответницата била преместена в друго помещение
поради затваряне на помещенията в блока. Свидетелят не помни точно кога е
напуснала ответницата, но това е било 2013г. – 2015г. Дължимите суми за наем и
консумативи се определяли до 25 - то число, след което се залепяли при
охраната, на асансьора, както и на голямо табло до входната врата. По подадено
от ищеца заявление е образувано ч.гр.дело № 52175/2013 г. по описа на СРС, 67
състав, по което на 01.04.2014г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
ответницата за сумата от 62,41 лв., представляваща дължим наем за периода
м.10.2012г.-м.05.2013г. и за сумата от 2957,85 лв., представляваща консумативни
разходи за периода м.10.2012г.-м.05.2013г., ведно със законната лихва от 13.12.2013г.
Прието
е в производството пред първата инстанция неоспорено заключение на съдебно - счетоводна експертиза, според
което за исковия период неплатените суми за наем и консумативи са в общ размер
на 3 020.26 лв. В о.с.з. вещото лице е
заявило, че не е правило замерване на кубатурата на жилището, работило е по
материали, предоставени от ищеца и начислените от последния разходи за
ответницата са съобразени с методиката.
Предявен е от ответницата насрещен осъдителен
иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата от 680,67 лв., представляваща недължимо платена сума през периода
м.януари – м.април 2013г., събрана принудително във връзка с издадената по
ч.гр.дело № 52175/2013г. по описа на СРС, 67 състав заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, изпълнението по която е спряно.
При
посочените данни първоинстанционният съд е приел установителния иск за
основателен със следните мотиви: с оглед включената в договора уговорка, даваща
възможност на наемателя да актуализира размера на наемната цена, е налице
възможност за валидно едностранно изменение на договора от страна на
наемодателя, поради което е приел, че по силата на заповед № 105/27.05.2005г.
размерът на дължимата наемна цена е променен, като за гарсониера тя е станала
30 лв. При това положение за ищеца е възникнало вземане за дължима наемна
цена за процесния период в размер на по 10 лв. на месец /половината от
дължимата сума за ползваната част от гарсониерата/, или искът е основателен за
62.41 лв. По отношение на вземането за консумативни разходи е прието, че,
съобразно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза ищецът е заплащал
твърдените от него разходи към доставчици на съответния вид услуги, но тъй като
липсват измервателни уреди, които да отчитат реално изразходваното
количество услуги, то следва да се приеме, че е приложима приетата от ищеца
методика за разпределяне на разходите - била е прилагана през значителен период
от време, без да е оспорвана от наемателите, в т.ч. и от ответницата. С
решението съдът е приел насрещният иск на ответницата за неоснователен, тъй
като в полза на ищеца са възникнали вземанията, за които е издадена процесната
заповед за изпълнение, то и събраните във връзка с тези вземания суми не се
явяват платени без основание.
От правна страна настоящият въззивен състав
приема следното:
По
силата на сключения между страните договор за наем № 261/28.11.2002 г., ищецът
се е задължил да предостави и е предоставил на ответницата жилище - бекяр 142/2,
находящо се на 15 етаж, в тяло 1 на ведомствено общежитие в гр. София, бул. „*******,
срещу насрещното задължение на последната да заплаща месечен наем в размер на 7
лв. При
определяне на размера на задължението за наем съдът е обвързан от
претендираните от ищеца суми - 7 лв. месечно, както е посочено в заявлението и
исковата молба. С оглед на това е без значение обстоятелството, че ищецът в
различните месеци и години е начислявал различни суми. С оглед установеният принцип на диспозитивното
начало в гражданския процес и постигнатите между страните уговорки за заплащане
на месечен наем в размер на 7 лв., вземането на ищеца към ответницата следва да
се определи в този размер. Исковият период обхваща м.10.2012 г. - м.05.2013 г.,
който включва общо 8 месеца и за този период ответницата дължи заплащане на наем в общ размер от 56 лв.
Приетото от първоинстанционния съд за дължимост на наема в размер, по-голям от
7 лв., е незаконосъобразно.
Ищецът основава
претенцията си на приета от Съвета за социално сътрудничество методика за
определяне на разходите в общежитието. Според методиката разходите се формират
от два компонента: първият се определя
за 1 лице при сумиране на всички разходи без топлоенергия, и получената сума се
разделя на общия брой живущи в общежитието и се получава месечния разход за
едно лице. Този разход се умножава по броя на лицата, живеещи във всяко жилище.
Съобразно чл.3 от наемния договор ответницата се е съгласила да заплаща
наемната цена и разходите, свързани с позването на имота - припадащата се идеална част от общите разходи на общежитието
за: ел. енергия, топлоенергия, вода, канал, смет, охрана, асансьор и
почистване, както и дребните поправки, които се дължат на обикновено потребление.
Очевидно е, че принципите на методиката не съвпадат с договорно поетото
задължение на ответницата да заплаща разходи съобразно припадащата се идеална
част. Така начинът на опредляне на стойността на консумативите, залегнал в
методиката, не засяга ответницата, тъй като е извън договорно поетите от нея
задължения. На второ място методиката, която по същество представлява
едностранно изменение на наемния договор, сключен между равнопоставени
контрахенти, не е сведена до знанието на ответницата по реда на чл.14 от
договора, а въз основа на поставянето на видни табла в сградата на общежитието,
на които се прикрепват вътрешни актове и твърдението, че по този начин
ответницата е знаела за новия начин на изчисленията и не се е противопоставила,
не обосновава релевантен извод за спазване на чл.14 от договора. На трето място
настоящият състав намира, че методиката не е съобразена с изискването на
чл.232, ал.2 ЗЗД наемателят да плаща само онези консумативи, които действително
са свързани с ползването на наетото от него жилище. Съгласно нормата на
чл.154, ал.1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи какъв е
точният размер на претендираните от ответницата разноски във връзка с
ползването на наетото жилище. От изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна
експертиза е установено какъв е размерът, който ищецът е определил, че
ответницата дължи за ползваната от нея топлинна енергия. Не е предоставил обаче
на вещото лице информация относно общата кубатура на наетото жилище с оглед
определяне задължението на ответницата за ползваната от нея топлинна енергия за
исковия период, през които са й начислявани консумативни разходи. С оглед на
това съдът не възприема експертното заключение на вещото лице в тази му част,
доколкото то не се основава на обективни
данни, а единствено на преценката на ищеца. В подкрепа на този извод е и
обстоятелството, че са определяни неоправдано високи суми за топлинна енергия -
например: за м.03.2013 г. - 186 лв.; м.04.2013 г. – 264 лв. Тези суми не кореспондират с площта на
наетото жилище. Следва да се отбележи също така, че предвид заявените в
исковата молба и отговора на въззивната жалба способи за определяне на
консумативните разноски, дължими от ответницата, техният размер не е съобразен
с размера на консумативите, свързани реално с ползването на наетата вещ, а са
свързани с общите разходи, направени за цялата сграда. Същевременно нормата на
чл.232, ал.2 ЗЗД категорично сочи кои разноски плаща наемателят - тези, които
са свързани с ползването на наетата от него вещ.
В
случая ищецът не е установи точния размер на вземанията си за консумативи за
ползването на наетото от ответницата жилище. Доколкото обаче са сторени разходи
във връзка с ползването на вещта, следва да се приеме, че искът относно
претендираните консумативни разноски е установен в своето основание, но няма
достатъчно данни за неговия размер. Ето защо и на основание чл.162 ГПК съдът
приема, че той възлиза на 300 лв. за исковия период.
По
изложените съображения претенцията на ищеца за вземания за консумативи за
исковия период е основателна за сумата от 300 лв.
Въз основа на горните мотиви настоящият съд
намира въззивната жалба за частично основателна. Решението в установителната му
част следва да бъде отменено в частта, в която е признато за установено, че
ответницата дължи на ищеца сума за наем над 56 лв. и в частта, в която е прието
за установено, че ответницата дължи на ищеца сума за консумативи над сумата от
300 лв. В останалата част по решението по установителния иск следва да бъде
потвърдено.
Насрещният
иск е предявен за сумата от 680.67 лв., представляваща удържани суми от
трудовото възнаграждение на ответницата през периода м.януари 2013г. – м.април
2013г. вкл. въз основа на издадената заповед за изпълнение, като твърдението е,
че сумата е събрана неправомерно по време, когато изпълнителното производство е
било спряно.
Като доказателства по този иск е представено удостоверение от ЧСИ Б.Я.по
изп.дело № 20148570400600, от което е видно, че изпълнителното производство е
образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.дело № 52175/201Зг. по описа на СРС, 67
състав, по което на 01.04.2014г. е издадена заповед за изпълнение. С
определение № 18904/24.09.2015г. по ч.гр.д. № 4937/2015г. / приложено по
делото/ изпълнението на заповедта за изпълнение е спряно. Спиране на изпълнението на заповедта за изпълнение се състои във временна забрана да се упражняват процесуални
права и да се изпълняват процесуални задължения. След
постановеното от съда спиране съществува забрана ЧСИ да извършва действия по
събиране на вземането, предмет на производството, в т.ч. и да извършва удръжки
от трудовото възнаграждение на длъжника. Последното действие представлява
действие по принудително изпълнение, което категорично не може да се извършва
при условие, че е спряно производството. От
момента на постановяване на спирането спира и извършването на удръжки от трудовото
възнаграждение на длъжника, като спирането има действие занапред. В случая, обаче, спирането е
постановено на 24.09.2015г., докато твърденията в насрещният иск са за удръжки
през периода м.януари 2013г. – м.април 2013г. Очевидно удръжките през 2013г. са
направени по време, когато изпълнението на заповедта за изпълнение не е било
спряно, поради което претенцията, основана на извършени удръжки по време на
спряно изпълнение, е неоснователна.
По изложените съображения,
макар и с други мотиви, първоинстанционното решение в частта, в която е
отхвърлен насрещният иск, следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода от спора пред
настоящата инстанци на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателката следва
да се присъдят сторени във въззивното производство разноски, съразмерно с
уважената част от жалбата. Техният размер възлиза на 50 лв. платена държавна
такса и 1050 лв. платено възнаграждение за един адвокат. Общият размер на
сторените от жалбоподателката разноски, съразмерно с уважената част от жалбата
са в размер на 550 лв., които следва да се възложат на насрещната страна. Ищецът своевременно е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира, ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но
не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. В случая с
огтлед фактическата и правната сложност на спора адвокатския хонорара не е
завишен и възражението на въззиваемото дружество за прекомерност е неоснователно.
На
основание чл.78, ал.З вр. с ал.8 ГПК и доколкото ответникът по жалбата е
защитаван от юрисконсулт в настоящото производство, на същия следва да се
присъди сумата от 15 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение,
съразмерно с отхвърлената част от жалбата.
На жалбоподателката - ответник в първоинстанционното производство,
следва да се присъдят сторените разноски в производството пред СРС, съразмерно
с отхвърлената част от иска, на основание чл.78, ал.З ГПК. Техният размер
възлиза на 1000 лв. платено възнаграждение за един адвокат и 50 лв. държавна
такса или общо 1050 лв.Съобразно отхвърлената част на претенциите на
ответницата се следват разноски в размер на 550 лв.
Водим от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение №
302337/27.12.2017г., постановено по гр.д. № 76908/2015г. от Софийски районен
съд, 2 г.о., 67 състав, в частта, в
която е признато за установено, че С.В.И., ЕГН **********,***, дължи на „С.е.“
ЕАД, ***, сумата над 56 лв. до 62,41 лв., представляваща дължим наем за
периода м.10.2012г. - м.05.2013г., ведно
със законната лихва от 13.12.2013 г., в частта, в която е прието за
установено, че С.В.И. дължи на „С.е.“ ЕАД сумата над 300 лв. до
2957.85 лв., представляваща консумативни разходи за периода
м.10.2012г.-м.05.2013г., ведно със законната
лихва от 13.12.2013г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 52175/2013г. по описа на СРС, 67
състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „С.е.“ ЕАД, ***, срещу С.В.И., ЕГН **********,***,
за признаване за установено, че С.В.И. дължи на „С.е.“ ЕАД, сумата над 56 лв. до 62.41 лв., представляваща
неизплатена наемна цена за периода м.10.2012 г. - м.05.2013 г. по договор за
наем № 261 от 28.11.2002 г. на следния недвижим имот: жилище, находящо се във
ведомствено общежитие в гр. София, бул. „*******, ведно със законната лихва,
считано от 13.12.2013 г., за която суми е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 52175/201Зг. по описа на СРС, 67 състав.
ОТХВЪРЛЯ
иска, предявен от „С.е.“ ЕАД, ***, срещу С.В.И., ЕГН **********,***, за
признаване за установено, че С.В.И. дължи на „С.е.“ ЕАД, сумата над 300 лв. до 2957.85 лв., представляваща
неизплатени консумативи за периода м.10.2012 г. - м.05.2013 г. по договор за
наем № 261 от 28.11.2002 г. на следния недвижим имот: жилище, находящо се във
ведомствено общежитие в гр. София, бул. „*******, ведно със законната лихва,
считано от 13.12.2013 г., за която суми е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 52175/201Зг. по описа на СРС, 67 състав.
ОСЪЖДА
„С.е.“ ЕАД, ***, да заплати на С.В.И., ЕГН **********, сумата от 550 лв.
разноски за въззивното производство, както
и сумата от 550 лв. разноски в
производството пред СРС.
ОСЪЖДА
С.В.И., ЕГН **********, да заплати на „С.е.“ ЕАД сумата от 15 лв.
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.