Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 25.11.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав
в публично заседание на четвърти юни две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. №
8082/2020 г. по описа на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 74629
от 22.04.2020 г., постановено по гр. д.№ 10194/2019 г., по описа на СРС, I ГО, 31 състав, е отхвърлен предявения от А.А.Д.
срещу ЗК „Л.И.“ АДq
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество
сумите от 4 240,63 лв. – главница, ведно със законната лихва в размер на
3 066,51 лв. за периода от 13.01.2012 г. до 19.02.2019 г., съдебни
разноски в размер на 352,03 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист от
31.05.2012 г. по ч. гр. д. № 2043/2012 г. по описа на СРС, 119 състав, въз
основа на който е било образувано изп. дело № 20128410108101 по опида на ЧСИ Н.М..
Със същото решение А.А.Д. е осъдена да заплати
на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в случая е изтекла
предвидената в чл. 110 ЗЗД пет годишна погасителна давност, тъй като не са
извършвани изпълнителни действия в периода 2012 г. – 2019 г. Изтъква, че с
оглед задължителните указания дадени в
ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността не се прекъсвала с образуването на
изпълнително дело и изпращането на покана за доброволно изпълнение, проучване
на имуществото, извършването на справки и др. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и уважи предявеният иск. Претендира
направените по делото разноски.
Въззиваемият
ответник – ЗК „Л.И.“ АД, чрез пълномощника си - юрк. Н.Г., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата по подробно изложени съображения. Моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е
заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Не е спорно между
страните, че в полза на ЗК „Л.И.“ АД е издаден Изпълнителен лист от 31.05.2012
г. по гр. д. № 2043/2012 г. по описа на СРС, 119 състав срещу Т.Г.Д.за сумата
от 4 240,63 лв., представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение за застрахователно събитие от 12.09.2006 г., ведно
със законната лихва за периода 13.01.2012 г. до изплащане на вземането и 352,03
лв. разноски по делото, а именно 84,81 лв. държавна такса и 267,22 лв., по
който е образувано изп. дело № 20128410408101 по описа на ЧСИ Н.М..
Не спорят и по
отношение на обстоятелството, че ищцата е законен наследник на длъжника, което
се установява от представеното по делото Удостоверение за наследници (лист 12
от делото), като с Постановление от 19.02.2018 г.(лист 140 от делото) на ЧСИ Н.М.
на основание чл. 429, ал. 2 ГПК е конституирал като длъжници в изпълнителното
производство по изп. дело № 20128410408101 А.А.Д., Г.Т.Д.и А. Т. Д. в
качеството им на наследници на длъжника Т. Г. Д.. Не спори още, а и от
представените по делото съдебни удостоверения от 20.04.2018 г. ( лист 157 и 159
от делото) се установява, че двамата законни наследници Г.Т.Д.и А. Т. Д. са се
отказали от наследството на длъжника.
Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането
е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел
удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е
функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към
принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното
изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване
на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното
производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е
спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и
може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува
следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение
на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва
законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този
случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за
възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства),
заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на
пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска
оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на нови
факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел
разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение
или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение
по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу
съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън
уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на
друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за
изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като
за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от
провеждането му.
В производството по
чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може
да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок,
създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен
лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата
погасителна давност, който е петгодишен,
съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на
целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а
именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в
тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на
кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск
за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима
и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би означавало за идентични
по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат
различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на
противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са
били стабилизирани. /в подобен смисъл са
определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е
трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител
може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато
установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Според даденото с
ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече,
като същото съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната
и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г., постановено по тълк.
дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. С решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. №
2382/2017г., IV ГО на ВКС, и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г.,
IV ГО на ВКС, е прието, че прилагането на даденото с посоченото тълкувателно
решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица
погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период
по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна
дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото
към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР
тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
тълкувателно решение ще се прилага от този момент за вбъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на
обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение
се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Следва да се
отбележи, че към настоящия момент е налице образувано тълкувателно дело №3/2020
пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС
№3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му?“. Въпросът е обуславящ изхода на
настоящия спор, но по аргумент от т. 1 от ТР №8 от 07.05.2014 г., по тълк. д. №
8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, но право да спре настоящото производство има
единствено и само касационната инстанция.
Настоящият състав на
съда споделя изводите на СРС, че твърденията на ищцата, че през периода 2012 г.
– 2019 г. не са извъшвани изпълнителни дейтвия, които са били от категорията да
прекъснат давността са несъстоятелни. Видно от представените доказателства по
делото са подадени множество молби на взискателя за извършване на изпълнителни
действия. С призовка от 25.03 2014 г. ( лист 122 от делото) е насрочен опис на
движимо имущество, с Молба от 24.10.2014 г. ( лист 126 от делото) е поискано от
взискателя да бъде извършен опис и да бъде наложен запор на банкови сметки на
длъжника, с Молба от 27.05.2016 г. ( лист 129 от делото) е поискано да бъде
насрочен опис на движими вещи, да бъде извършена справка относно наличието на
недвижими имоти, да бъде извършена актуална справка в НОИ относно регистрирани
трудови договори и да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника, да бъде наложен запор на банкови сметки. На 15.03.2017 г. ( лист 130
от делото) е изпратено съобщение до длъжника, че се пристъпва към принудително
изпълнение чрез извършване на опис на движимо имущество, както и със съобщение
от същата дата е наложен запор на банкови сметки в „Банка Пиреос България“ АД.
На 15.02.2018 г. е подадена молба от ЗК „Л.И.“ АД, с която е направено искане
да бъдат конституирани наследниците по закон на починалия длъжник, както и да
се предприемат опис на движими вещи, запор върху вземания за трудови
възнаграждения, запор върху банкови сметки и др. ( лист 139 от делото). Също
така на 16.05.2018 г. от подадена молба на взискателя е направено искане за
извършване на опис на движими вещи и недвижими имоти, запор върху банкови
сметки, възбрана на недвижими имоти на длъжниците ( лист 153 от делото). В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно съображенията изложени в т. 10 от ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Следователно всяко едно от посочените по-горе действия по изпълнението,
последното от 16.05.2018 г., са прекъсвали давността периода 2012 г – 2019 г., и е започвала да
тече нова давност 5 /пет/ годишна погасителна давност,
която не е изтекла нито към момента на предявяване на исковата молба-19.02.2019
г., нито към приключване на устните състезания пред
въззивната инстанция – 04.06.2021 г.
Относно оплакването
във въззивната жалба, че започнатото, но недовършено действие по изпълнение
представлява основание за прекъсване на срока по чл. 433, ал. 2, т. 8 ГПК е
неоснователно. Висящността в изпълнителното производство следва да се поддържа
от взискателя чрез искания за предприемане на съответните изпълнителни действия.
С изпращане на покана за принудително изпълнение до длъжника за провеждане на
опис на движими вещи съдебният изпълнител в изпълнение на искането на
взискателя недвусмислено е обективирал волята си да пристъпи към изпълнение
срещу конкретно имущество на длъжника. Действието по насрочване на опис
представлява упражняване от съдебния изпълнител на възложените му от взизкателя
правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. При наличие на такова действие не може да се
приеме, че е налице пасивното поведение, съставляващо основания за прекратяване
на изпълнителното дело по силата на закона. Напротив, с извършването му
давността в изпълнителното производство е била прекъсната – арг. съображенията
изложени в т. 10 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд
достига, съответстват на правните съждения на първата инстанция, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без
уважение.
С оглед изхода на
спора пред СГС в полза на ответника, въззиваем в настоящето производство, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв.
С оглед цената на исковете, по аргумент от чл.
69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение
не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 74629 от 22.04.2020 г., постановено по гр. д.№ 10194/2019 г.,
по описа на СРС, I
ГО, 31 състав.
ОСЪЖДА А.А.Д., ЕГН **********, адрес *** да заплати на
ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: