РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 6572 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 17848 от 21.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 16901/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 162
състав, е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.” ООД срещу С.У.„С.К.О.“ установителен иск с правно
основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и е прието за установено, че С.У.„С.К.О.“ дължи на „Р.” ООД сумата от 246,29 лв., представляваща
незаплатена цена на продадени стоки (канцеларски материали), обективирани във
фактура № 211839/23.08.2017 г., по договори за възлагане на обществена поръчка
№ 80-09-268/30.09.2014 г. за доставка на консумативи и аксесоари за офис
техника, № 80-09-269/30.09.2014 г. за доставка на оригинални тонери за копирни
и печатащи устройства и № 80-09-270/30.09.2014 г. за доставка на съвместими
тонери за копирни и печатащи устройства, ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на заявлението - 29.12.2017 г., до окончателното й изплащане,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 17.01.2018 г. по гр.д. № 90342/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, както и сумата
от 347,45 лв., представляваща цена на продадени стоки (канцеларски материали),
обективирани във фактура № 214208/27.09.2017 г. по същите договори за възлагане
на обществена поръчка, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението - 29.12.2017 г. до окончателното й изплащане, за които
е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.01.2018
г.
по гр.д. № 90412/2017 г. по описа на СРС, 162 състав.
Със същото решение ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лв., разноски по
исковото производство.
С Определение № 74531 от 25.03.2019 г.
е оставена без уважение молбата по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на „Р.“ ООД за
изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Срещу така постановеното решение, с
което е уважен предявения иск е подадена въззивна жалба от ответника по делото С.У.„С.К.О.“,
чрез процесуалния си представител адв. И.М., с надлежно учредена представителна
власт с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Поддържа се, че представените по
делото фактури не установяват наличието и изпълнението на твърдените от ищеца договори за продажба на
стоки, тъй като не били подписани от негов представител, като осчетоводяването
на същите също не установявало факта на предаване на стоките, поради което не
било възникнало и задължението за заплащане на продажната цена. Изтъква, че
ищецът е представил в първото съдебно заседание единствено приемо-предавателни
протоколи, но не и придружаващи писма, поради което е неправилен извода на
съда, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил
твърденията в исковата молба. Моли съда да отмени решението отхвърли
предявените искове и присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият-ищец „Р.” ООД , чрез пълномощника си – адв. И.И., с надлежно
учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че искът е
доказан по основание и размер. Моли съдът да остави без уважение въззивната
жалба и потвърди обжалваното решение, като присъди направените по делото
разноски.
Срещу Определение № 74531 от 25.03.2019
г., с което е оставена без уважение молбата по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на „Р.“ ООД за
изменение на постановеното решение в частта за разноските, в законоустановения
срок е постъпила частна жалба, в която са изложени оплаквания за неправилност
на обжалваното определение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на процесуалния закон. Сочи, че не е налице злоупотреба с право по смисъла на
чл. 3 ГПК и ответникът дължи направените разноски за ДТ и адвокатско
възнаграждение в заповедното и исковото производство.
Ответникът по частната жалба - С.У.„С.К.О.“,
чрез процесуалния си представител, е подал отговор на частната жалба, с който
оспорва същата по подробно изложените съображения.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатената
дължимата даржавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
В тази връзка следва да се отбележи, че по
реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи
се от доказване обстоятелствата, че между страните са сключени валидни договори
за възлагане на обществена поръчка № 80-09-268/30.09.2014 г. за доставка на
консумативи и аксесоари за офис техника, № 80-09-269/30.09.2014 г. за доставка
на оригинални тонери за копирни и печатни устройства и № 80-09-270/30.09.2014
г. за доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства.
С оглед оплакването във въззивната
жалба следва да се посочи, че ищецът е
установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е изпълнил
задълженията си по договорите, като е предал на ответника стоките, обективирани
в процесните фактури № 211839 от 23.08.2017 г. на стойност 246,29 лв. и №
214208 от 27.09.2017 г. на стойност 347,45 лв. Това обстоятелство се доказва,
както от представени два броя приемо-предавателни протоколи, в които е
обективирано получаването на стоките от представител на ответника на посочените
в тях дати (23.08.2017 г. и 27.09.2017 г.), така и от събраните по делото гласни доказателства
чрез разпит на свидетелите П.Н.Д.иС.А.С., служители в С.У.„С.К.О.“. Същите са
признали, че положените за „получател“ на двете фактури и на приемо-предавателните
протоколи към тях подписи са техни, като изясняват, че част от задълженията им
на заеманите от тях длъжности при ответника са поръчването и получаването на
материали и консумативи за университета, като лично получават стоките,
проверяват ги по фактура и ги предават на звеното, което ги е заявило. Само за
пълнота трябва да се посочи, че дори и да не е била налице представителна
власт, извършените действия са били потвърдени от ответника с осчетоводяването
на процесните фактури, осъществяването на което предполага, че към фактурите са
били приложени приемо-предавателните протоколи за заявката съобразно
уговореното между страните в чл. 5, ал. 4 от раздел ІІІ на процесните договори.
Т. е. действието без представителна власт се е валидирало окончателно. Ето защо
и оплакването на жалбоподателя, касаещи неустановяване предаването на стоките е
неоснователно – същите са предадени от ищеца на служители при ответника с
представителна власт да осъществяват тази дейност от името на Софийски университет.
Нещо повече, изпълнението на задължението на продавача да предаде стоката
се доказва и от заключението на приетата по делото ССчЕ, според което
процесиите две фактури са осчетоводени от ответника през м. 12.2017 г. като разходи за консумативи и хардуер. Според
изводите на вещото лице, счетоводството на С.У.не е водено редовно, тъй като фактурите
не са включени в дневника за покупки, но счетоводните регистри на ответника отчитат
задължения към доставчик за посочените суми. Само по себе си отразяването на
фактурата в счетоводството на ответника представлява признание на задължението
и доказва неговото съществуване, като в този смисъл е трайната и задължителна
практика на ВКС, обективирана в решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. №
593/2009 г. на ВКС, II ТО, решение № 103 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2334/2013 г., II ТО, решение № 47 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012
г., II ТО, Решение № 23/07.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 588/2010 г., II т. о.,
Решение № 30/08.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о. и др.
Предвид изложеното и противно на поддържаното
в жалбата, настоящият състав на по делото е установено, че ищецът е изпълнил задължението си да
предаде на купувача стоките, предмет на договора за продажба, поради което и
има право да получи цената, която ответникът, съобразно разпоредбата на . 5.4
раздел V, т (и по трите договора за възлагане на обществена поръчка) страните
са уговорили, че цената се плаща в 60-дневен срок от извършване на доставката.
В тежест на ответника е било да установи,
че е изпълнил задълженията си и е заплатил продажната цена на стоките,
обективирана в процесните фактури, тъй като ищецът не е длъжен да установява
отрицателния факт на неплащането, още повече, че от кредитираното от настоящия
състав на съда заключение на вещото лице
се установява, че ответното дружество не е заплатило задълженията си по същите.
Ето защо ответникът дължи по процесната фактура
№ 211839 от 23.08.2017 г. сумата от 246,29 лв., а по № 214208 от 27.09.2017 г. сумата
от 347,45 лв., по договори за възлагане на обществена поръчка №
80-09-268/30.09.2014 г. за доставка на консумативи и аксесоари за офис техника,
№ 80-09-269/30.09.2014 г. за доставка на оригинални тонери за копирни и
печатащи устройства и № 80-09-270/30.09.2014 г. за доставка на съвместими
тонери за копирни и печатащи устройства, ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на заявлението - 29.12.2017 г., до окончателното й изплащане,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 17.01.2018 г. по гр.д. № 90342/2017 г. по описа на СРС, 162 състав
Доколкото други оплаквания не са
наведени с въззивната жалба обжалвано решение следва да бъде потвърдено поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции.
По частната жалба:
Частната
жалба Определение № 74531 от 25.03.2019 г., с което е оставена без уважение
молбата по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на
„Р.“ ООД за изменение на постановеното решение в частта за разноските, е
подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в
законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество, частната жалба е неоснователна.
С първоинстанционното решение в тежест
на ответника са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените от
ищеца разноски за исковото производство в размер на 200,00 лв. - депозит за експертиза.
Своевременно, в срока за въззивно
обжалване, ищецът е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските, чрез присъждането на разноски за държавна
такса и и адвокатско възнаграждение в заповедното и исковото производство.
Настоящата съдебна инстанция намира, че
съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г., за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се
определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях
поотделно. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. обаче следва да се тълкува корективно, като във
всяко отделно производство следва да се вземе предвид характера на предявените
искове, обусловеността им, свързаността на фактическите състави за установяване
на отделните вземания, както и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 следва да се
тълкува във връзка с чл. 7 от същата наредба.
Ищецът
основава претенцията си срещу ответника на договори сключени между страните за
възлагане на обществена поръка – по обособена позиция № 3 – "Доставка на
консумативи и аксесоари за офис техника, договор за възлагане на обществена
поръчка № 80-09-269 по обособена позиция № 4 – "Доставка на оригинални
тонери за копирни и печатащи устройства" и договор за възлагане на обществена
поръчка № 80-09-270 по обособена позиция № 5 – "Доставка на съвместими
тонери за копирни и печатащи устройства". При предявяване на множество
вземания от един и същ вид, но въз основа на един и същ сключен между страните
договор, предпоставящ единен произход на тези вземания, в практиката си ВКС
приема, че цената на иска се формира от сбора на отделните вземания / напр. сбора
от задълженията по множество фактури, издадени в изпълнение на един и същ
договор/. Установилата се практика изхожда именно от общността на фактите,
осъществили се между страните, въз основа на които се формира всяка претенция –
идентична по произход и вид с останалите. Издадените от ищеца фактури по
дължимите вземания въз основа на сключените между страните договори не са
самостоятелни правопораждащи вземането факти, поради което не намира приложение
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от от Наредба № 1 от 2004 г., на която се позовава
жалбоподателя.
Отделно възнаграждение би се дължало в
случай, че по всяка от претенциите са налице различни правопораждащи факти,
респ. налице е необходимост от самостоятелни процесуални усилия за защита на
съответното вземане, което не е налице в случая, тъй като ищецът търси
изпълнение на сключените между страните три договора, въз основа на които са
издаване фактурите формирали ищцовата претенция.
Нещо повече, настоящият състав на съда
споделя съображенията на СРС, че присъждане изцяло на разноските на ответника, би
противоречало на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за добросъвестност на
страните, участващи в съдебното производство. СРС е извършил служебна справка и
е констатирал, че за кратък период от време ищецът е подал срещу ответника над
200 заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, както и над 40 иска по чл. 422 ГПК за вземания по процесиите договори.
В този аспект на мисли ищецът изцяло по свое усмотрение, макар и да има възможност
да получи защита на цялото си вземане по тези договори в едно производство, е
образувал множество заповедни и искови производства за вземанията си по всяка
фактура. С тези свои действия той е увеличил многократно задълженията за
разноски по делата - за държавни такси и адвокатски хонорар. Неупражняването на
всички права в рамките на едно или няколко (но значително по-малко на брой)
производства е изцяло по волята на ищеца, а и негово право, с упражняването на
което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени
в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти (близо
пет пъти) размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на
правото на ищеца в едно (респективно няколко) производства. Да се приеме обратното,
означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия,
съставляващи злоупотреба с права. Той би имал право на разноски за държавна такса в размер
на 2% от общата стойност на неплатените и предявени пред съда вземания по
договора (за заповедните производства), както и в размер на още 2% от тази сума
за исковите, но не е изложил твърдения, нито е представил доказателства, от
които съдът да направи изводи за това какъв е справедливият и обоснованият
според процесуалния закон размер на разноските за държавна такса, които следва
да бъдат понесени от ответника. Същевременно съдът няма задължение, а и право,
служебно да изследва този въпрос.
Ето защо развитите от частния
жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
По разноските:
Във въззивното производство
въззиваемата страна „Р.“ ООД е направила искане за присъждане на сторените от
нея разноски в размер на 720,00 лв. с ДДС, които въпреки изхода на спора, настоящият
състав намира, че не следва да бъдат присъждани в негова полза по следните
съображения:
Отговорността за разноските в съдебното
производство в чл. 81
вр. с чл. 78 ГПК
е правото на едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, да иска и
задължението на другата страна да плати направените от нея разноски. Тази
отговорност се определя като гражданско облигационно правоотношение,
произтичащо и уредено от процесуалния закон. По своята правна същност тя е
обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща
само направените разноски в съдебното производство. Изградена е върху
разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за
това. По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по
молба на заинтересованата страна.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази данните за образуваните от "Р." ООД срещу С.У."С.К.О.
" заповедни и искови производство за вземания, чиито източник са процесните
договори за възлагане на обществена поръчка и направени конкретни заявки за
доставка по тях, намира, че извършените от ищеца /заявителя/ процесуални действия
по подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК
по всяка от издадените фактури, респ. предявяването на искове по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК за всяко от вземанията /или съвместно за две от тях/ – с незначителен
размер или такъв под 1 000 лв., за които е била заплащана минималната държавна
такса, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат и е бил претендиран
минималният адвокатски хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права,
в нарушение на чл. 3 ГПК.
И това е така, тъй като същите са насочени не само към защита на субективни права,
но целят и създаването на формални основания за увеличаване на разноските в
тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране – в частност размерът
на търсените разноски е около два пъти по-голям от общия сбор на съдебно
предявените пареични притезания.
Основно задължение на всички субекти,
според установения в страната правен ред, е забраната да се злоупотребява с
права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси
на други, което е изрично прогласено в редица нормативни актове /напр. чл. 57, ал. 2
от Конституцията на Република България, чл. 12
и чл. 63 ЗЗД,
чл. 3 ГПК,
чл. 173 КЗ,
чл. 187, ал.
2 КСО, чл. 289 ТЗ,
чл. 8, ал. 1 КТ, чл. 6 ДЕС/.
До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в
нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се изключи или да
не се осъществи друга правна възможност, когато право се упражнява, за да се
увредят чужди права и интереси и др.
Действително носителят на правото на
иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го
упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно.
Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява
злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено
право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни
последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече
някаква облага от това /какъвто именно е и настоящия случай/.
В този смисъл и при приложението на чл. 3 ГПК,
извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да бъдат
зачетени от правозащитния орган.
Предвид изложеното, независимо от
изхода от настоящия спор въззиваемият /ищецът/ няма право на разноски във
въззивната инстанция.
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по процесното
търговско дело , включително и в частта му с характер на определение, не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17848 от 21.01.2019 г., постановено по
гр. дело № 16901/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 162 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 74531 от 25.03.2019 г., с което е оставена без уважение
молбата по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на
„Р.“ ООД за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: