№ 1345
гр. София, 23.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20231000502565 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.03.2023г по гр.д. № 1688/2016г Софийски градски съд, ГО, І-
12състав е отхвърлил предявения иск от П. В. С. против В. И. Ц. за заплащане на
сумата от 100 000лв на осн. чл.45 от ЗЗД, претендирани като обезщетение за
неимуществени вреди , претърпени от ищеца от това, че в периода 22.09.2010г до
20.04.2011г ответникът, като служител на ГДБОП, е принуждавал свидетеля Р. Д. да
лъжесвидетелства, изразяващо се в набеждаване на ищеца в извършването на
престъпление, от което на ищеца е повдигнато обвинение и е осъден с влязла сила
присъда , влошило се здравословното му състояние и е освободен от постове, които е
заемал.
Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ищеца П. С., представляван от
адв. Н., като неправилно. Въззивникът подържа, че съдът неправилно е ценил
събраните по делото доказателства , че неправилно е приложил процесуалния и
материалния закон. Поддържа, че предявеният иск е доказан по основание и размер.
Моли решението на СГС да бъде отменено , а предявеният иск да бъде изцяло уважен.
Ответникът В. Ц., представляван от адв. Ш. е депозирал писмен отговор на
1
въззивната жалба, с който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че
решението на СГС е правилно и мотивирано и във въззивната жалба не са изложени
доводи, които да са основание за отмяна на решението.
В о.с.з. въззивникът П. С. се представлява от адв. Н., който поддържа жалбата и
моли същата да бъде уважена по съображения , изложени в нея.
Въззиваемата страна В. Ц. се представлява в о.с.з. от адв. Ш., който моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
чл.269,изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл е задължителното тълкуване на закона дадено с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г
на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4.
С оглед изложеното съдът приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Като краен резултат, първоинстанционното решение е правилно и не
страда от пороците, посочени във въззивната жалба.
Предявен е иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от ищеца на деликтно основание, с твърдения, уточнени в молба от
13.06.2022г, че ответникът- като служител на ГДБОП в периода от 22.09.2010г до
20.04.2011г е причинил умишлено вреди на ищеца като е мотивирал /упражнил
принуда според писмените бележки на ищеца пред СГС/ спрямо свидетеля Р. Д. да
депозира лъжливи показания в подкрепа на обвинение, повдигнато на ищеца, като тези
показания са послужили на съда да постанови присъда, с която да признае ищецът за
виновен за престъпление, което не е извършил и да му наложи най-тежко наказание.
Според твърденията на ищеца в ИМ на разпит по ДП № 154/2009г свидетелят Д. е
дал показания за проведена среща между него и ищеца С. в гр. Пловдив, на която
ищецът получил плик с пари, която сума била за извършено престъпление по чл.116 от
НК. Твърди, че в хода на съдебното производство, в о.с.з. на 07.02.2012г пред ОС-
Шумен свид. Д. заявил, че е бил принуден от ответникът Ц. да даде показанията, които
не отговарят на истината. Бил е заплашван от ответника и му бил оказван натиск.
Ищецът твърди, че показанията на св. Д. са дали основание на Шуменска окръжна
прокуратура да повдигне обвинение на ищеца за убийство. В хода на съдебното
2
производство св. Д. разказал за упражнения му натиск, но ищецът бил осъден.
Съгласно чл. 216 от ЗМВР служителите на МВтР не носят имуществена
отговорност пред увредените граждани щом са причинили вреди при или по повод на
служебните си задължения по непредпазливост. Изключение е предвидено в
разпоредбата на чл. 216, ал. 3 от ЗМВР, с която са уредени три хипотези, при които
искът за обезщетение може да бъде предявен направо срещу служителите, по общия
ред на ЗЗД. Служителите на МВР носят имуществена отговорност лично, по общия
ред, ако са причинили вреди умишлено или в резултат на престъпление или вредите са
причинени не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Една от
предвидените хипотези изисква увреждането да е настъпило при умисъл на
служителя на МВР при изпълнение на служебните му задължения и това е
твърдението на ищеца по делото- че е увреден умишлено от ответника в качеството му
на служител на МВР.
За да се ангажира отговоронстта на служителя на МВР по посочения ред следва да
се установи освен умисъл при увреждането и фактическия състав на чл.45 от ЗЗД ,
доколкото имуществената отговорност се носи на деликтно основание и се търси по
общия ред. Разпоредбата на чл.45 и сл. ЗЗД проглася общото правило , че всеки е
длъжен да поправи вредите , които виновно е причинил другиму. В ал.2 на с.чл.
законодателят е създал презумпцията, че вината на увреждащия се предполага до
доказване на противното. Обезщетение на процесното основание , съгласно чл.51 от
ЗЗД се дължи за всички вреди - имуществени и неимуществени, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Съгласно изложеното в тежест на ищеца е
да установи наличието на едно противоправно действие или бездействие, предприето
от ответника, което му е причинило вреда, както и причинната връзка между действие
и вреда. От установените факти по делото следва да се направи мотивиран извод и за
наличие на умисъл у ответника за увреждане на ищеца. На осн. чл.154 от ГПК
ответникът е този който следва да докаже липсата на вина в деянието му , като обори
по категоричен начин създадената презумпция за вина, както и да доказва насрещно
факти, оборващи твърденията на ищеца.
По делото се установява, че съдът е разгледал заявените факти като
правопораждащи от ищеца в исковата молба, което прави произнасянето на СГС –
допустимо. Съдът е констатирал неустановяване на част от елементите , пораждащи
правото на иск на ищеца, което прави ненужно разглеждането на целия фактически
състав на чл.216, ал.3 от ЗМВР вр. чл.45 от ЗЗД и е мотивирал извод за
неоснователност на исковата претенция.
По делото пред настоящата инстанция няма развити оплаквания за допуснати от
първоинстанционния съд пропуски при докладването на делото и няма развити
оплаквания за непълнота на доклада на съда , поради което и настоящата инстанция
3
няма правомощие и съответно задължение да указва на страните какви факти следва да
доказват при така предявения иск за разглеждане.
Фактическата обстановка е правилно изложена от първоинстанционния съд и
въззивната инстанция препраща към тази част от мотивите на СГС като обосновка на
собствения си акт, по реда на чл.272 от ГПК.
По делото не се установяват фактите, твърдяни от ищеца, по надлежен ред,
главно и категорично.
По делото не се установява по надлежен ред твърдението на ищеца, че свидетелят
Р. Д. е лъжесвидетелствал. Този факт, доколкото лъжесвидетелстването е
престъпление, следва да се установи със съответна влязла в сила присъда или от
гражданския съд при доказване на предпоставките на чл.124, ал.5 от ГПК. Не се твърди
и не се установява по посочения начин по делото свидетелят Д. да е
лъжесвидетелствал. Не се твърди и не се установява да е постановена присъда за
лъжесвидетелстване против Д., този факт да е установен от граждански съд или да са
налице предпоставките настоящият съд да установи твърданото престъпно
обстоятелство. В протоколите за разпит на свидетеля по НОХД № 303/2011г по описа
на Окръжен съд-Шумен свидетелят Д. излага твърдение, че е бил мотивиран от
ответника Ц. и други лица да даде конкретни показания, но липсват доказателства,
освен твърдението на самия свидетел Д. тогава и сега на ищеца, че тези показания на
свидетеля са били лъжливи. Следва да се съобрази и обстоятелството, че свидетелските
показания на Р. Д. са били преценени от прокурора при повдигане на обвинение и от
наказателния съд в съвкупност с всички други доказателства по делото и съдът е
сформирал своето вътрешно убеждение не само въз основа на тези показания, но и на
всички други доказателства по делото. Ето защо неоснователно като недоказано е
твърдението на ищеца първо, че свид. Д. е лъжесвидетелствал когато е бил разпитан в
рамките на ДП № 154/2009г , на второ място- че неговите показания са в основата на
повдигнатото обвинение и постановената осъдителна присъда против настоящия ищец
Недоказано остава и твърдението за оказван натиск чрез заплахи и унизително
държане от страна на ответника спрямо свидетеля Д., като мотивация да даде в рамките
на посоченото ДП конкретни показания като свидетел. За такъв натиск говори
свидетелят Д. вече като свидетел по НОХД № 303/2011г и ищецът в исковата си молба.
Подбуждането към лъжесвидетелстване , само по себе си , е престъпление и
установяването му следва да се осъществи както беше посочено и по-горе с влязла в
сила присъда или от гражданския съд по реда на чл.124,ал.5 от ГПК. По делото няма
такива твърдения и доказателства. На следващо място- показанията на свид. Д. пред
наказателния съд в рамките на НОХД № 303/2011г не могат да установят по
категоричен начин обстоятелството, че той е бил принуждаван да лъжесвиделства.
Както беше посочено няма данни, че изложеното от него по време на досъдебното
4
производство е било неистина. Няма и доказателства, че свид. Д. е бил принуждаван
или мотивиран от ответника да даде конкретни показания. Това са твърдения на
ищеца по време на разпита му по НОХД №303/2011г, които могат да бъдат и защитна
позиция на свидетеля, притеснен от евентуални последици за него от това, какви
показания е дал по делото. Свидетелката П., разпитана по настоящото дело в о.с.з. на
03.05.2018г , пресъздава казаното й от ищеца, когато говори за упражнен натиск от Ц.
върху свидетели, а не установява факти, които лично е възприела. Ето защо в тази част
нейните показания нямат характер на свидетелски показания . При даване на
показания свидетелят следва да излага факти , които лично е възприел и по този начин
свидетелят установява конкретните факти. В случая свид. П. не установява факти,
които е възприела лично- за оказан натиск на служители на МВР върху свидетели и
нейните показания не могат да служат в тази част за доказателство за установяване на
тези факти.
На последно място няма доказателства за причинна връзка между твърдяното
лъжесвидетелстване на свид. Д. и твърдяните описани от ищеца неимуществени вреди.
Тези вреди които твърди, че е претърпял ищецът са логична последица от воденото
наказателно производство и постановената присъда против него . Липсват
доказателства, че конкретно показанията на свид. Д. в досъдебното производство са
довели до неимуществените вреди, претърпяни от ищеца и описани в исковата молба.
Липсвата на доказателства за така посочените правопораждащи исковата
претенция факти прави недоказано и твърдението на ищеца за наличие на умисъл у
ответника да го увреди. Съдът може да установи наличието на умисъл у увреждащото
лице като изследва неговите действия при извършването на твърдяния деликт, а по
делото , както беше посочено, не се установява ответникът да е имал твърдяното
поведение като служител на МВР и съответно няма как да се установи умисъл за
увреждане на ищеца.
Предвид изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди на деликтно основание е недоказан по основание
и като такъв следва да бъде изцяло отхвърлен.
Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има само въззиваемата страна.Тази
страна не претендира и не доказва направени разноски пред настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.03.2023г, постановено по гр.д. № 1688 /2016г
по описа на Софийски градски съд, ГО, I-12 състав, изцяло.
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280,ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6