РЕШЕНИЕ
№IV-143
22.07.2020 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито
заседание на двадесет и втори юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното
от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 775 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „Спринг Груп” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Бургас, ж. к. Меден рудник, бл. 443, вх. В, ет. 2, ап. 31,
представлявано от управителя Петър Петров Василев, чрез адвокат Кристияна
Азманова, упълномощена в първоинстанционното производство (л. 12), със съдебен
адрес: гр София, ул. „Доспат“ № 12, партер, против Решение № 2619 от 13.12.2019
г. по гр. д. № 4884/2019 г. на Районен съд – Бургас, с което е ОТХВЪРЛЕНИ
предявените от въззивното дружество искове за осъждане на Д.С.К., ЕГН **********,
Г.Х.К., ЕГН **********, двамата с адрес ***, и С. Г.К., ЕГН **********, с адрес ***, да изпълнят
договорното си задължение, поето с т. 9 от договора, сключен с Нотариален акт №
*** год. на нотариус рег. № 133, като предадат на
ищеца-ЕООД ползването на трите паркоместа, разположени в дъното на
незастроената част от поземлен имот с идентификатор ***.
Във въззивната жалба се навеждат оплаквания, че неправилно,
незаконосъобразно и необосновано първоинстанционният съд е приел, че от датата
на договора за замяна е отпаднала легитимацията на ищеца като носител на
правото на ползване на договорно основание върху процесиите три паркоместа.
Поддържа се, че съсобственост върху дворното място е налице и към настоящ и момент и че не са налице основания за промяна
в разпределението на ползването. Излагат се съображения, че прехвърлянето на
притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трето лице
при липса на други промени в обстоятелствата, при които е извършено
първоначалното разпределение, само по себе си не съставлява основание да се
иска преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като
разпределението не се извършва с оглед на личността на съсобственика.
Въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения иск. Претендира за присъждане на сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване
съдебен акт, в законовия срок, от упълномощен представител на легитимирано лице,
което има правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити, поради
което е процесуално допустима.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите чрез адвокат
Константин Тодоров (с пълномощно на л. 14) са депозирали писмен отговор, с
който оспорват въззивната жалба и излагат доводи в подкрепа на обжалваното
решение.
Въззиваемите
молят съда да потвърди обжалваното решение. Претендират за присъждане на
разноски.
В съдебно заседание въззивното дружество, редовно
призовано, не се представлява. С писмено становище поддържа въззивната жалба.
В
съдебно заседание въззиваемите, редовно призовани, се представлява от адвокат
Тодоров, който поддържа отговора на въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 12 ГПК приема за установено от фактическа страна следното:
Производството
пред Районен съд – Бургас е образувано по искова молба на
„Спринг Груп” ЕООД против Д.С.К., С.
Г.К. и Г.Х.К. за осъждане на ответниците да предадат
ползването върху три броя паркоместа, при граници: УПИ V-5710;
УПИ XII-5722; паркоместа на ответниците; маневрена площ,
на основание сключения договор по чл. 32 ЗС, инкорпориран в нотариален акт №
130/2006 г. и ситуационен план от 16.02.2007 г. В исковата молба са изложени
твърдения, че с нотариален акт № ***г.
ответниците заедно със съсобствениците си Б.Г.К., С.Г.К., Е.Х.Р. и Т.Г.К., като
изключителни собственици към 2006 г. на дворно място, съставляващо УПИ XIX-5721 по плана на гр. Бургас, цялото с площ от 307 кв.
м., сега имот с идентификатор *** по
КККР на гр. Бургас, целият с площ от 307 кв. м., са продали на ищеца „Спринг
Груп” ЕООД ½ идеална част от мястото, като всеки е прехвърлил идеални
части от пропорционалните на собствениците си идеални части в парцела, и
взаимно са си учредили право на строеж за построяване на жилищна сграда
съгласно одобрен проект, като всеки от съсобствениците си е запазил вещното
право на строеж върху конкретен обект (апартамент), а „Спринг Груп” ЕООД се е
задължило да построи сградата със свои средства и сили съгласно суперфициарните
условия. Твърди се, че съгласно т. 9 от същия нотариален акт съсобствениците на
дворното място са разпределили ползването на същото, като на ответниците било
разпределено ползването на три паркоместа, а на „Спринг Груп” ЕООД е било разпределено
ползването върху останалите паркоместа в дъното на парцела. Посочва се, че така
разпределеното право на ползване е отразено във влезлия в сила и одобрен от
компетентните административни органи ситуационен план за паркоместата от
16.02.2007 г., съгласно който предвидените паркоместа върху дворното място
(свободната част) са шест на брой,
разположени перпендикулярно на страничната регулационна линия към УПИ XII-5722. Поддържа се, че съгласно условията на нотариалния
акт, инкорпориращ в себе си договор по чл. 32 ЗС, паркоместата за ищеца са в
дъното на парцела и са общо три на брой, при граници: УПИ V-5710; УПИ XII-5722;
паркоместа на ответниците; маневрена площ. Отбелязва се че в продължение на повече
от една година ответниците възпрепятстват системно осъществяването на правата
на дружеството по договора за разпределение на ползването по чл. 32 ЗС, като
паркират собствените си автомобил върху посочените места, и/или предоставят на
трети лица – техни наематели на жилищните им обекти в сградата, правото да
паркират върху посочените места и върху общата маневрена площ.
С разпореждане
първоинстанционният съд е указал на ищеца да уточни какъв е предявеният иск –
ревандикационен, негаторен или иск на договорно или друго основание.
В
изпълнение на дадените указания ищецът е заявил, че е предявен осъдителен иск
срещу ответниците за реално изпълнение на задълженията им по процесния договор
по чл. 32 ЗС, а именно предаване на процесните паркоместа. Посочва се, че
правното основание на иска е чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като претенцията е на договорно
основание – сключения договор по чл. 32 ЗС.
Предявени
са субективно пасивно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 32, ал. 1 ЗС.
В срока
по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор, с който ответниците
оспорват предявените искове като недопустими и неоснователни. Навеждат се
доводи, че от 2015 г. ищецът няма качеството на съсобственик, съответно на
кредитор, поради което не може да черпи права от постигнатото съглашение за
разпределение на ползването, което е прекратило действието си по отношение на
него.
По
делото е представен нотариален акт № *** год.
на нотариус рег. № 133, обективиращ договор за прехвърляне на право на
собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение
за проектиране и строителство, по силата на който ищцовото дружество е
придобило правото на собственост върху ½ идеална част от УПИ XIX-5721, кв. 30 по плана на гр. Бургас, понастоящем
представляващ поземлен имот с идентификатор ***. Страните
са постигнали съгласие ищецът да придобие и правото на собственост върху част
от бъдещите самостоятелни обекти в сградата. Освен това съобразно т. 9 от
договора страните са се споразумели незастроената част от дворното място –
задния двор, зад предвидената сграда, да бъде използвана от всички
съсобственици като паркоместа, като ответниците ще ползват три паркоместа, а
ищецът – останалите паркоместа, които ще бъдат разположени в дъното на парцела.
По делото е представен и ситуационен план, одобрен на
16.02.2007 г., от който е видно разположението на процесните паркоместа в
дворното място.
От съвкупната преценка на представените по делото писмени
доказателства (нотариални актове от 27.12.2006 г., 10.12.2007 г., 27.12.2007
г., 30.08.2008 г., 01.12.2008 г., 21.12.2009 г., 28.12.2009 г., разгледани
ведно с нотариалния акт от 13.12.2006 г., в
който са посочени бъдещите самостоятелни обекти, върху които ищецът ще
придобие право на собственост след изграждането им) се установява, че ищецът е
прехвърлил правото на собственост върху всички притежавани от него самостоятелни
обекти в сградата на трети за съсобствеността лица. Освен това с договор за
замяна на недвижим имот с движима вещ от 21.04.2015 г. ищцовото дружество е
прехвърлило и 46,50/310 идеални части от процесния имот, за които е предвидено
да се ползват за паркоместа, разположени в дъното на парцела и за които изрично
е посочено, че са упоменати в горецитирания нотариален акт за прехвърляне на
право на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу
задължение за проектиране и строителство.
По делото са събрани гласни доказателства чрез
показанията на свидетелите В.Г. и Б.К.. От тях се установява, че ответниците ползват процесните
паркоместа за три автомобила, а ищцовото дружество никога не е ползвало местата
за паркиране.
За да отхвърли предявените искове, съдът е приел, че от
датата на договора за замяна е отпаднала и легитимацията на ищеца като носител
на правото на ползване на договорно основание върху процесните три паркоместа.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка и на основание чл. 235, ал. 2 ГПК съдът
намира от правна страна следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
намира, че в обжалваното решение е валидно
и допустимо, а по наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност
приема следното:
За да
бъдат уважени предявените субективно пасивно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 32, ал. 1 ЗС, е необходимо да се
установят следните материални предпоставки (юридически факти): 1) валиден
договор между съсобствениците, по силата на който ищецът се легитимира като
носител на облигационно правото на ползване върху процесните паркоместа: 2)
неизпълнение на договора от страна на ответниците. В тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на първата
предпоставка, а ответниците носят тежестта да установят изпълнението на
задълженията си по договора.
Спорно
по делото е обстоятелството дали между страните по делото е налице действащо
облигационно правоотношение, по силата на което ищецът да се легитимира като
кредитор. От събраните по делото доказателства се установява, че на 13.12.2006
г. между страните по делото е възникнала съсобственост върху поземлен имот с
идентификатор ***. Безспорно е още, че всички
съсобственици са постигнали съгласие относно ползването на общата вещ, а именно
незастроената част от дворното място – задния двор, зад предвидената сграда, да
бъде използвана от всички тях като паркоместа, като ответниците да ползват три
паркоместа, а ищецът – останалите паркоместа, които ще бъдат разположени в
дъното на парцела. Установено е по делото, че с поредица от сделки ищецът се е
разпоредил с притежаваните от него права в съсобствеността, поради което и към
настоящия момент не притежава никакъв дял в процесната съсобственост. Съобразно
разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС общата вещ се използва и управлява съгласно
решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. В
този смисъл е и постигнатото през 2006 г. съгласие между страните по договора –
общата вещ да се ползва от съсобствениците по определен начин. Като се е
разпоредил с дела си в съсобствеността, ищецът е загубил не само качеството на
съсобственик, но и качеството на кредитор, което е възникнало по силата на
договора между съсобствениците и чието съществуване е обусловено именно от наличието
на права в тази съсобственост. Предпоставка за упражняване на правото на
ползване върху общата вещ съобразно решението на мнозинството, обективирано в
т. 9 от нотариалния акт от 12.13.2006 г., е не само наличието на съсобственост,
но и участието на ищеца в нея. Ето защо съдът намира, че към момента на
приключване на съдебното дирене ищецът не се легитимира като кредитор по
постиганото споразумение от 13.12.2006 г. за разпределение на ползването върху
процесните паркоместа, поради което и не може да иска реално изпълнение по
него.
Наведените
с въззивната жалба доводи, че прехвърлянето
на притежаваните идеални части от
вещта от един съсобственик на трето лице при липса на други промени в обстоятелствата,
при които е извършено първоначалното разпределение, само по себе си не
съставлява основание да се иска преразпределение на ползването по реда на чл.
32, ал. 2 ЗС, тъй като разпределението не се извършва с оглед на личността на
съсобственика, са неоснователни, тъй като настоящото дело няма за предмет
преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС.
По
изложените съображения предявените искове се явяват неоснователни, поради което
следва да бъдат отхвърлени. Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход на делото въззиваемите имат право да им бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2619 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 4884/2019 г. на Районен съд –
Бургас.
ОСЪЖДА „Спринг
Груп” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Бургас, ж. к. Меден рудник, бл. 443, вх. В, ет. 2, ап. 31, представлявано от
управителя Петър Петров Василев, да заплати на Д.С.К., ЕГН **********, Г.Х.К.,
ЕГН **********, двамата с адрес ***, и С. Г.К., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 800, 00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ.
1. 2. /о. м./
Особено
мнение на младши съдия Диана Асеникова-Лефтерова по въззивно гражданско дело №
775 по описа за 2020 година на Окръжен съд – Бургас
Съгласна
съм с крайния извод на мнозинството за неоснователност на предявените
субективно пасивно съединени искове, но не и по отношение на възприетата правна
квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 32, ал. 1 ЗС.
В
практиката на ВКС (Решение № 171 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1231/2015 г. на I
г. о., Решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на II г. о.) е възприето становището, че защитата срещу
действия, нарушаващи постигнато между съсобствениците споразумение за
разпределение на ползването по чл. 32, ал. 1 ЗС, без оспорване на вещните права,
следва да се извърши чрез иск по чл. 109 ЗС за прекратяване на всяко неоснователно
действие, което пречи на съсобственик да упражнява своето право. При наличие на
постигнато между съсобствениците съгласие за разпределение на ползването на
дворно място неоснователни по смисъла на чл. 109 ЗС са онези действия на някой
от съсобствениците, посредством които същият осъществява ползуване на дворното
място по начин, различен от уговорения. Съсобственикът има правото да ползува
съответната част от дворното място в рамките на притежавания дял от
съсобствеността и съобразно постигнатото съгласие за разпределение на
ползването.
В
съответствие с посочената съдебна практика с Определение № 450/23.08.2018 по
дело № 4306/2017 г., II г. о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на
въззивно решение, с което е отменено първоинстанционно решение, с което е
отхвърлен предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл. 109 ЗС, като вместо
това ответникът е осъден да преустанови действията си, с които пречи на ищеца да
упражнява правото си на собственост върху притежаваните от него 7/27 идеални части
от поземлен имот с идентификатор 56784.520.546, като преустанови паркирането на
моторни превозни средства върху разпределените с договор от 19.03.2014г. за
реално ползване на ищеца паркоместа № 9 и № 10 съгласно схема, неразделна част
от договора. Касаторът по делото е поддържал, че въззивният съд неправилно е
приел, че по реда на чл. 109 ЗС могат да се защитават права, възникнали по
силата на договор. Касационният състав е приел, че не е налице основание за
допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето
на въззивния съд напълно съответства на цитираната практика, съгласно която
защитата срещу действия, нарушаващи постигнатото споразумение за разпределение
на ползването без оспорване на вещните права следва да се извърши чрез иск по
чл. 109 ЗС за прекратяване на всяко неоснователно действие, което пречи на
съсобственик да упражнява своето право.
Определянето на правната квалификация на иска е
задължение на съда, който съобразява както изложените обстоятелства, формиращи
основанието на предявения иск, така и заявения петитум, като спорът следва да
се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск (Решение
№ 45 от 27.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2018 г., II г. о.). Считам, че
действителната правна квалификация на предявения иск е тази по чл. 109 ЗС с
оглед на заявения петитум и изложените в исковата молба обстоятелства, които
сочат, че ищецът е съсобственик, а ответниците извършват неоснователни
действия, с които му пречат да упражнява правото си на собственост съобразно
постигнато споразумение за разпределение на ползването. Ищецът е длъжен да
посочи в исковата молба основанието и петитума на иска, но няма нито
задължение, нито право да дава правна квалификация на заявената от него
претенция, тъй като това е правомощие на съда. Поради това считам за правно
ирелевантно изявлението на ищеца (направено съобразно дадени от съда указания
за посочване на вида на предявения иск), че правното основание на иска е по чл.
79, ал. 1 ЗЗД – осъдителен иск за реално изпълнение на задълженията на
ответниците по процесния договор по чл. 32 ЗС.
Правната квалификация на всеки иск е свързана с
допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното
решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на
делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова
нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която
е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му (Тълкувателно
решение № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г., ОСГТК на ВКС). В
процесния случай считам, че възприетата неправилна
правна квалификация не обуславя недопустимост на решението, тъй като съдът не
се е произнесъл извън очертания от страните предмет на делото и обхвата на
търсената от ищеца правна защита.
Предявените
субективно пасивно съединени искове с правно основание чл. 109 ЗС са неоснователни
не защото ищцовото дружество вече не е кредитор по споразумението за
разпределение на ползването, а защото към настоящия момент ищцовото дружество
не притежава качеството на собственик, т. е. липсва първата предпоставка за
основателността на иска по чл. 109 ЗС.
МЛАДШИ
СЪДИЯ: