Р
Е Ш Е Н И Е
№...................
гр. София, ...............2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV „Г“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на единадесети
февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Мая Симеонова,
разгледа докладваното от младши съдия
Углярова въззивно гражданско
дело № 15569 по описа за 2019 г. по
описа на СГС,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 01.07.2019г. по гр. д. № 8829/2019 г. Софийски районен
съд, 35 състав,
е отхвърлил предявения от Д.Н.Н.
срещу "Р.Б."
ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от
29.08.2013г., издадена по ч. гр. д. № 50749/2012 г. на СРС, 75 състав.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ищеца Д.Н.Н., който го обжалва с твърдения за
нищожност, недопустимост и неправилност. Конкретно
поддържа, че по делото не фигурира разпореждане на съда, първо по ред, което
следва да бъде издадено в закрито разпоредително заседание, с което да се уважи
заявлението на банката за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен
лист, който акт е основание за издаване на самата заповед. Поддържа, че в
приложеното по делото заповедно производство липсва такова разпоредително заседание, както и че
съдът не е извършил и проверка на неравноправните клаузи в договора. Намира за
недопустимо инкорпориране на разпореждането в самата заповед за изпълнение,
доколкото законът изрично ги е индивидуализирал като два различни съдебни акта,
като разпореждането е самостоятелен документ със свое текстово проявление. Искането
към съда е да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.
Претендират се разноски.
В срока за отговор
на въззивната жалба такъв е постъпил от "Р.Б." ЕАД, в който
въззиваемoто дружество оспорва жалбата като неоснователна. Намира, че доколкото
процесната заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК не
страда от порок водещ до нейната нищожност, а именно постановена е от надлежен
орган, по въпрос, попадащ в рамките на правораздавателната компетентност на
съда, издадена е в писмена форма и е подписана, същата представлява валиден
правораздавателен акт на съда. Споделя съображенията на първоинстанционния съд,
че разпореждането, с което е уважено подаденото до съда заявление за издаване
на заповед за изпълнение, на чието отсъствие се позовава въззивният
жалбоподател, е обективирано в самата заповед, с оглед на което не би могло да
представлява основание за нейната нищожност. С оглед изложеното, въззиваемото
дружество моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е
процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по
основателността на жалбата, Софийски градски съд, като въззивна инстанция, обсъди събраните по
делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с
изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:
Първоинстанционният съд
е сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване за
нищожна на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
29.08.2013г., издадена по ч. гр. д. № 50749/2012 г. на СРС, 75 състав.
По делото се
установява, че по подадено на 26.10.2012
г. заявление, на 29.08.2013
г. по ч. гр. д. № 50749/2012 г. по описа на СРС, 75 състав, са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и разпореждане за издаване на
изпълнителен лист, с които е разпоредено длъжникът
Д.Н.Н. да заплати на кредитора "Р.Б. " ЕАД, посочените в
заявлението суми.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че
при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания същото е правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от Софийски районен съд, като във връзка с
доводите, изложени във въззивната жалба е необходимо да се допълни следното:
Нищожността е
най-тежкият порок на съдебните актове. За разлика от останалите порочни съдебни
актове – недопустими, неправилни, непълни, неясни, такива, у които е налице явна
фактическа грешка – нищожният акт не
е годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за
такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допуска
пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират пред
съда безсрочно, било по исков път или чрез възражение.
В процесуалния закон не
се съдържа нарочно изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до
тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им – едностранни
властнически волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се
съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната
практика и правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите,
при които съдебният акт е постановен от ненадлежен състав – от лице, което не
разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е
компетентен състав от няколко членове, или обратно – ако е постановен по
въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските
съдилища, ако е постановен устно или макар и да е изготвен в писмена форма е
останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав, когато
съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия
орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването, както и в случаите, при
които актът противоречи на свръхповелителни правни норми или предписва
извършването на явно престъпление.
Нищожното решение, за
разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, поради което
това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се
релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК. По
аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим и
иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а
съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС – и за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.
За разлика от
нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път
и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на
съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от
законодателя специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство
заповед за изпълнение. Пропускът на страната да осъществи защитата си срещу
недопустим или неправилен съдебен акт по предвидения в процесуалния закон ред
има за своя правна последица влизането му в сила.
Основните
доводи, с които въззивният жалбоподател свързва твърдяната от него
нищожност на процесната заповед за изпълнение и постановеното
въз основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист, се състои в
твърдението, че в случая за решаващия орган, постановил оспорваните съдебни
актове, е съществувало процесуално задължение да постанови нарочно разпореждане
за издаване на заповедта за изпълнение, което той не е изпълнил, респективно,
че е недопустимо това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед за
изпълнение. Настоящият състав намира тези доводи за несъстоятелни. Съгласно чл.
411, ал. 2 ГПК, районният съд разглежда заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта,
освен в случаите по т. 1 – 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се
произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението – арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание – чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република
България – следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне
по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на
заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с
разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната
воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява
правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество
на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера на правораздавателен акт по смисъла на
чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по
същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на
чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се
издава в образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за
утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на
заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство.
Особеното в случая се състои в различното
наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се
уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Настоящият състав
не споделя аргументите на въззивника, че
при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение
правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде обективирана
в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за уважаването, респективно
за отхвърляне на заявлението – извод, който произтича от погрешното схващане на
заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага
обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в
отделно съдебно постановление – разпореждане за издаване на заповедта. Както
беше посочено, съдът се произнася с мотивирано
разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите случаи
правораздавателната му воля се обективира в самата заповед – положение, което
именно обуславя допустимостта на настоящото
производство за прогласяване на нищожността чрез иск по реда
на чл. 270, ал. 2 ГПК. В този смисъл,
напълно неоправдано е издаването на отделен съдебен акт – разпореждане, с което
да се постанови издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе
си заповедта представлява онова съдебно постановление, с което съдът уважава
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК, след преценка, че са налице всички законови изисквания за това.
Неотносими към
въпроса за нищожността на атакувания
съдебен акт на
следващо място са доводите на въззивника
жалбоподател за неприлагане или неправилно прилагане от заповедния съд на норми
от правото на Европейския съюз в материята на закрилата на потребителите.
Противоречието с норми на общностното право е в състояние да доведе до
нищожност на съдебния акт единствено в случай, че постановените с него правни
последици – процесуални или материални – влизат в явно противоречие със
свръхповелителни правни норми или предписват явно престъпление. В случая,
с оспорваната заповед за изпълнение се разпорежда плащането на парична сума,
респективно с атакуваното разпореждане се постановява за нея да бъде издаден
изпълнителен лист, които правни последици категорично не са в състояние да
обусловят извод за нищожност на съдебните актове, от които произтичат. От друга
страна наличието на нищожни клаузи в потребителския договор, от които
произтичат вземанията по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение,
представлява основание за пълното или частичното му отхвърляне поради
противоречие със закона по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. В случай, че
заповедният съд не е съобразил наличието на нищожни клаузи в договора,
независмо дали това съставлява нарушение на норма на общостното право,
издадената заповед за изпълнение отново не би била нищожна, като в този случай
за длъжника остава възможността да възрази срещу заповедта, едновременно с
което да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 ГПК,
а доколкото са нарушени норми на общостния правопорядък
за длъжника се открива и възможността да
предяви иск за вреди срещу държавата за постановения неправилен съдебен акт.
Предвид
изложеното настоящият състав намира, че атакуваните съдебни актове – заповедта
за изпълнение и издаденото въз основа на нея разпореждане за издаване на
изпълнителен лист – не разкриват недостатъци, водещи до тяхната нищожност, а
именно постановени са в писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен
състав, в които се съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна компетентност, подписани са и не
противоречат на свърхповелителни правни норми, респективно не разпореждат
извършването на престъпление.
Поради съвпадане
на крайните изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното
решение следва да се потвърди.
При този изход
на делото и с оглед оставянето на въззивната жалба без уважение,
на въззивника не се дължат разноски.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 01.07.2019г. по гр. д. № 8829/2019 г. Софийски районен съд, 35
състав.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчване препис от същото на страните, при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.