№ 92
гр. Плевен, 21.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20224430105240 по описа за 2022 година
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото е образувано по подадена искова молба от М. А. П.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ***, чрез адвокат П. С. П. – САК,
адрес за връчване: на основание чл. 38, ал. 2, т. 1 и т. 2 против *** OOA,
EИK: ***, със седалище и адрес на управление: гр. *** с цена на първия
главен иск: 700 лв., цена на втория главен иск: 50 лв. като частичен иск от
сумата в размер на 522.32 лв., с правно основание чл. 23 ЗПК, във връзка с
чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД.
Съдът е сезиран с искане да постановит решение, с което да:
1. Бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем AXI
CREDIT № 11005786, като противоречащ на императивните изисквания на
Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и
Закона за защита на потребителите.
Осъди на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника ***
ООД. ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. *** да заплати на М.
1
А. П.. ЕГН: ********** сума в размер на 50 лв. като частичен иск от сумата в
размер на 522.32 лв.. представляваща недължимо платени суми във връзка със
сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на
окончателно й заплащане.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответната страна.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
На 27.04.2022г. между ищеца и ответното дружество *** ООД е
сключен договор за паричен заем AXI CREDIT № 11005786, по силата на
който е усвоен кредит в размер на 700 лв. за срок от 12 месеца. Записаният в
договора Годишен процент на разходите (ГПР) е в размер на 49.02%, а
годишният лихвен процент в размер на 40%. Договорената месечна вноска по
кредита е в размер на 71.73 лв.
Съгласно чл. 3 от договора, заемополучателят следва да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две
физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания - да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудовото възнаграждение, брутния размер на дохода му да е в размер не по-
малък от 1 500 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с *** ООД АД, да
няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“; или банкова гаранция с бенефициер - заемодателя,
за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност - тридесет дни след
крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от
заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки по
занятие, съгласно предметът му на дейност и в съответствие с всички
необходими разпоредби, относими към управляването на такава дейност.
Във връзка с посоченото изискване от договора за заем и на датата на
неговото сключване (27.04.2022г.) на кредитополучателя се предоставя
2
Договор за предоставяне на гаранция, сключен с *** ЕООД, носещ същия
идентификационен номер, както номера на договора за заем. Договорът се
сключва с трето лице, като по силата на него трябва да заплати на
дружеството сумата в размер на 361.56 лева. (чл. 3, ал. 1 от същия),
разсрочена, ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по
двата договора е на 12 равни двуседмични вноски. Посоченото обстоятелство
е видно от погасителния план, като в същия е формирана капитализирана
вноска в размер на 101.86 лв., включваща възнаграждение за предоставяне на
гаранция от 30.13 лв. и вноска по кредит 71.73 лв. В резултат на това, за
усвоена главница в размер от 700 лв. и за период на ползване от по-малко от
12 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 1222.32 лв.
Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - Законът за потребителския кредит. Така посоченият
договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила.
Аргументите за това са следните:
1. Процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.
22 ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с
посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.
Липсва посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика на формиране на
ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се
формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са
използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция,
на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички
3
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит.
В настоящия случай дължимото по Договора за предоставяне на
гаранция възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на
годишния процент на разходите. Предвид обстоятелството, че договорът за
паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден, носят един и същи идентификатор, двете дружества са „свързани
лица“, както и че кредиторът е включил размера на възнаграждението за
гарант в погасителния план по кредита безспорно сочат, че разходът за гарант
е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. В
тази връзка , кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1
ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за гарант в размера
на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че
същото беше включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 100 %.
Ето защо е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща
до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по
договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в
това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на
присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо приложимото национално законодателство следва да
бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и
разпоредбите на действащата ДиректИ. 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23
Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с
това, неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на
ГПР злепоставя и самата цел на директИ.та да има единен съпоставим
прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да
4
сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на
уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на
потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата
директИ., поради което същата има и нормативно значение. Гореописаното
възнаграждение за поръчителство безспорно попада в изискванията на
директИ.та - то е предвидим общ разход, който обуславя сключването на
договора при тези условия и е предварително заложено като параметър. По
тези съображения след неговият размер да се включи в общия размер на
разходите и от там в ГПР. Ето защо неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора по силата на ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело
С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор
за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите,
трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1
от ДиректИ. 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май
2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на ДиректИ. 84/450/ЕИО на
Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета
(„ДиректИ. за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по
5
в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2957/2019 г.
Договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно
тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите
нрави“. Съдебната практика приема, че при формирана на възнаградителната
лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен
критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на
законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален
размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 40%
годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на
поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора,
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия
договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/.
2. Клаузата на чл. 3 от Договора е нищожна и самостоятелно
основание, а именно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от
договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство от
определено от кредитодателя дружество или поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях) и срока за
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
6
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В
случая е предвидено възнаграждението за дружеството- поръчител, което
води до скрито оскъпяване на кредита. Включено по този начин към
погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че видно от
съдържащата се публична информация в Търговския регистър и регистъра на
ЮЛНЦ, действителни собственици на капитала на "***" ЕООД (дружеството
поръчител) и на "***" ООД (дружеството кредитор) са едни и същи лица. В
тази връзка и печалбата на "***" ЕООД, от извършената от него търговска
дейност като поръчител, се разпределя в полза на едни и същи лица както
печалбата от „***“ ООД, което потвърждава още веднъж обстоятелството, че
изисканото от потребителя възнаграждение за гаранция представлява скрито
възнаграждение към кредитора по договора за кредит.
Наред с това, следва да се отбележи, че нито изисканото поръчителство,
нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла
на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което
е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на
задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи
отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на
договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй
като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените
съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговореното
възнаграждение за гарант е част от възнаграждението за предоставения
кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.
В процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят
годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите
са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката
не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
7
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да
се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните
клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР както и
размера на годишния лихвен процент да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен
процент, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и
включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 г. по в. т. д.
№ 33/2020 г. по описа на РОС). Аргумент за недействителност на договора на
това основание може да се извади и от обстоятелството, че съгласно
специфичната защита, предоставена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК
при неспазване на императивните изисквания към договора, уговорени в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след
които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът в чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на
заемите средства - поради възмездния характер на договора за потребителски
кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно
правата и задълженията на потребителите за по-пълна защита на интересите
им. Съгласно задължителното тълкуване на ДиректИ. 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи на Съда и на Съюза, който приема, че директИ.та
допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между
продавач или доставчик и потребител договор съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя. Клаузата на чл.
3 от процесния договор за кредит е неравноправна и нарушава изискванията
на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал.
1 от ЗЗП Сама по себе си, така уредена, клаузата на чл. 3 от договора
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
8
задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури
обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл.
143, т. 5 ЗЗП). Наред с изложеното, същата не е формулирана по ясен и
недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и
клаузата не позволява на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. В този смисъл
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г„
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.;
Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;
Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
4. Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.
11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на
ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния
договор.
С оглед на гореизложеното, съдът счита, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК вр. чл. 22 от
ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е
спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от
посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В тази връзка е
налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск против
ответното дружество на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, във
връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 50 лв., като частичен иск от
9
522.32 лв., представляваща разликата между заплатената на ответника сума и
усвоената главница в размер на 700 лв.
Съдът намира, че следва да постанови решение, с което да бъде
прогласена нищожността на Договор за паричен заем AXI CREDIT №
11005786, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за
защита на потребителите и да осъди на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с
чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД ответника *** ООД. ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1408, р-н Триадица, ж.к. И.н Вазов, бул./ул. ул.
Балша № 1, бл. 9, ет. 2 да заплати на М. А. П.. ЕГН: ********** сума в
размер на 50 лв. като частичен иск от сумата в размер на 522.32 лв..
представляваща недължимо платени суми във връзка със сключения договор
за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й
заплащане. При този изход на процеса, ответникът следва да заплати на
ищеца разноските по делото, съобразно представения списък по чл. 80 от
ГПК.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
Прогласява нищожността на Договор за паричен заем AXI CREDIT №
11005786, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за
защита на потребителите.
ОСЪЖДА, на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал.
1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от ***
ООД. ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да заплати на
М. А. П.. ЕГН: **********, сума в размер на 126,40 лв. като частичен иск от
сумата в размер на 522.32 лв., представляваща недължимо платени суми във
връзка със сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната
10
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба
до датата на окончателно й заплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ГПК, *** ООД. ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, да заплати на М. А. П.. ЕГН:
**********, гр. ***, сумата в размер на общо 700 лв, представляваща
направените разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11