Р Е Ш Е Н И Е
№470
гр. Перник, 25.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият районен
съд, гражданска колегия, II – ри състав, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари две хиляди и двадесета
година, в състав:
Районен съдия: Адриан Янев
като
разгледа гр. д. № 02180
по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото e образувано по искова молба на „Теленор България” ЕАД срещу Д.И.Д.,
с която се иска да бъде признато за установено, че ответната страна дължи на
ищцовото дружество сумата в размер на 66,64 лева, представляваща стойността на
предоставени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от
23.12.2015 г. (за мобилен номер ***** и абонатен № *****) за периода от
01.12.2015 г. до 31.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението до окончателното плащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 07335 по описа за 2017 г. на Пернишки
районен съд.
Предявени
са още искове от „Теленор България” ЕАД, с които се иска осъждане на Д.И.Д. да
заплати сумата в размер на 930,25 лева – неустойка по договор за мобилни услуги
от 23.12.2015 г. (за мобилен номер ***** и абонатен № *****), както и сумата от
180,39 лева - лизингови вноски по договор за лизинг от 23.12.2015 г.
Назначеният особен представител на ответната страна
е подал отговор на исковата молба, с
който изразява становище за неоснователност на исковете.
Пернишкият
районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено следното:
Ищцовото дружество “Теленор България” ЕАД е депозирало пред районния съд заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Д.И.Д., което се отнася за следните вземания: 1177,28 лева – стойността на незаплатена далекосъобщителна услуга по договор от 23.12.2015 г. и 176,94 лева – лихва за забава. В тази връзка е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 07335 по описа за 2017 г. на Пернишки районен съд, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По делото е приложен договор за мобилни услуги № ********* от 23.12.2015 г., сключен между „Теленор България” ЕАД и Д.И.Д., който се отнася за мобилен номер *****. Срокът на договора е 24 месеца, считано от 23.12.2015 г. до 23.12.2017 г. Ответната страна е поела задължение да заплаща за срока на договора месечна абонамента такса в размер на 49,99 лева.
В договора има клауза, според която при прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок, което е по вина на потребителя, то последният дължи неустойка в размер на оставащите месечни стандартни абонаментни такси до края на срока на договора.
Ищцовото дружество е поело задължение да издава фактура на 1- во число
на месеца, което води до извод, че отчетният период е от 1 – во число до
последния ден на месеца. Последното се установява и от приложените фактури по
делото, в които са отразени съответните отчетни периоди. От т. 27 от общите
условия и приложените фактури става ясно, че срокът за заплащане на услугите е
до 18 – то число на месеца следващ отчетния месец.
По делото е приложен
договор за лизинг от 23.12.2015 г., сключен между „Теленор България” ЕАД и Д.И.Д..
По силата на този договор ищцовото дружество предоставило за временно ползване
мобилен апарат марка„Леново”, модел „А6000”, а ответната страна се задължила да
заплати 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 9,59 лева, т. е. общата
лизингова цена е 220,57 лева. Срокът на договора за лизинг е за 23 месеца,
считано от датата на подписването му - 23.12.2015 г.
Ответното дружество издало 4
броя фактури (№ ********** от 01.01.2016 г.; № ********** от 01.02.2016 г.; №
********** от 01.03.2016 г. и № ********** от 01.04.2016 г.), в които начислило
цена на далекосъобщителни услуги, неустойка и лизингови вноски.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Не се споделят доводите на процесуалния представител на ответника, отнасящи се за недопустимост на исковете. Предявен е иска за установяване на вземане в размер на 66,64 лева, представляваща стойността на предоставени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 23.12.2015 г. за периода от 01.12.2015 г. до 31.03.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Действително в заповедното производство претендираната сума е в по – голям размер, но вземането е същото: стойността на далекосъобщителни услуги, предоставени по договор от 23.12.2015 г. и периодът е същият, който е посочен в заявлението. Следва да се отбележи, че няма пречка в исковото производство да се търси вземане в по – малък размер от това, което е заявено в заповедното. Допълнително следва да се отбележи, че е допустимо в настоящото производство да се съединят за разглеждане осъдителни искове – в този смисъл т. 11б от ТР № 4/2013 г. по т. д. № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС (дадени са още разяснения, че осъдителен иск се предявява в условията на евентуалност, но това се отнася, когато вземането е същото, но се претендира на друго основание, а не и за случаите, в които се претендира съвсем друго вземане).
По предявения установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, отнасящи се заплащане на далекосъобщителни услуги по договора за мобилни услуги:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на сключен между страните договор за преодставяне на
далекосъобщителна услуга. Следва да се докаже съдържанието на това облигационно
правоотношение – цена на далекосъобщителна услуга (абонаментен план,
допълнителни пакети, разговори, данни и смс – и). Ищецът следва да докаже, че е предоставил далекосъобщителна услуга на
ответника, при което се дължи претендираната стойност на услугата.
По делото се представиха
доказателства за сключен договора за мобилни услуги от 23.12.2015 г. Съдът намира, че за периода от 01.12.2015 г. до 31.03.2016 г. (4 отчетни
месеца) се дължат абонаментна такса (49,99 лева), което означава, че техният
общ размер е 199,96 лева, но в настоящият случай се претендира по – малка сума,
а именно 66,64 лева.
Съдът намира, че цената за абонаментния план се дължи независимо от обстоятелството дали ответникът е ползвал услуги за мобилни разговори, смс – и, интернет и други, тъй като последните се заплащат допълнително съобразно тарифите на абонаментния план. Месечният абонамент осигурява достъп до услугите при определени цени, за които е сключен индивидуален договор и се предплаща от потребителя ежемесечно в размер съобразно избрания от потребителя абонаментен план/програма/пакет. Горното води до извод, че исковата претенция е основателна и следва да се уважи.
По предявения осъдителен иск по
чл. 92 ЗЗД, отнасящи се за заплащане на неустойки по договора за мобилни
услуги:
С молба от 03.07.2018 г. на
ищеца е конкретизирано, че неустойката представлява сбор от 22,33 месечни
абонамента, като се посочва период от датата на прекратяване на абонамента -
22.02.2016 г. до края на срока по догоовра - 23.12.2017 г. Следва да се
отбележи, че посоченият от ищеца брой на абонаменти не корепосндира с този
период, но става ясно, че се претендира неустойка в размер на оставащите
месечни стандартни абонаментни такси от прекратяване на договора до края на
угооврения срок на договора.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Задължението за неустойка има акцесорен характер и става изискуемо при
неизпълнение на друго главно задължение. За да бъде уважен иск на това правно
основание, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно
доказване, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и в съответствие с
изложените в исковата молба твърдения, наличието на следните предпоставки –
наличието на клауза за неустойка; неизпълнение на задължение и неустойката да е
уговорена между страните в определен размер, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на именно това задължение.
В настоящия случай съществува кауза в договора за мобилни
услуги, според която при прекратяване на договора
преди изтичане на неговия срок, което е по вина на ответника, то последният
дължи неустойка в размер на оставащите месечни абонаментни такси за срока на
договора. В настоящия случай не се представиха доказателства, че договорът е
прекратен. Този извод не се извежда и от 19б, б. „в” от Общите условия, където
съдържа право на ищцовото дружество да прекрати договора при неизпълнение на
задължения на ответника. Следва да се отбележи, че тази клауза не касае
автоматично прекратяване на договора, а възможност на ищеца да го прекрати
едностранно. По делото не се представиха доказателства, че е налице такова
прекратяване, поради което не се дължи неустойка.
Отделно от горното, съдът намира
за неравноправна и нищожна обсъжданата
клауза за неустойка. С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСTK на ВКС, е дадено задължително
тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата
за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения като за спазването им
при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави.
Неустойката в размер на сбора на абонаментните такси до
крайния срок на договора, при положение, че същият е прекратен, се явява
несъответна на очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и противоречи на обезщетителната й
функция. Тази неустойка по
своя характер е единствено санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорни задължения, но същите не
зависят от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондират с последиците от неизпълнението. Тази клауза задължава ответника при неизпълнението на договора да заплати необосновано висока неустойка. Чрез тази
неустойка се въвежда един сигурен източник на
доход на икономически по - силната страна, която през това време не предоставя услуги. В този смисъл клуазата за неустойка се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1,
пр. трето ЗЗД. Предвид изложеното претенцията за неустойка е
неоснователна и следва да се отхвърли.
По
предявените осъдителен иск с правно
основание чл. 342, ал. 1 ТЗ:
Съгласно чл. 342,
ал. 1 ТЗ с договора за лизинг
лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между
страните договор за лизинг, както и да се установи предоставянето за ползване
на мобилното устройство и размера на дължимите лизинговите вноски. Ответникът следва да установи плащане на
претендираните вземания.
По делото се доказа
наличието на сключен лизингов договор между страните по делото. Установи
се, че ищцовата страна е предоставила на ответника за временно ползване мобилен
апарат. Установи
се още, че ответникът е поел задължение да заплати 23 месечни лизингови вноски
в общ размер на 220,57 лева, като падежът на
последната е настъпил на
23.12.2017 г. По делото не се ангажира
доказателства за плащането на лизингови вноски, което установяване е в тежест
на ответната страна. Това води до извод за
основателност на исковата претенция в предявения размер на 180,39 лева
и като такава следва да се уважи.
По разноските:
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените разноски в исковото и заповедното производство, съобразно уважената част на исковите претенции.
В настоящото исково производство ищцовото дружество е направило следните разноски: 22,92лева - държавна такса и 194,88 лева – адвоактско възнаграждение и 300 лева - възнаграждение за особен представител, т. е. общо 517,88 лева, от които следва да се заплатят 108,65 лева от ответника.
В заповедното производство ищецът е направил разноски както следва: 194,88 лева – адвокатско възнаграждение и 27,08 лева – държавна такса, т. е. направените разноски са в общ размер на 221,96 лева, от които следва да се заплатят 94,45 лева от ответника, съответни на уважената част на исковете и общият размер на двете вземания в заповедното производство.
Съдът намира, че не е събрана дължимата държавна такса по предявените две осъдителни искови претенции. Всяка от тях произтича от различни договори, поради което са налице повече от един интерес и се дължи 50 лева по всеки един иск, т. е. общо 100 лева. Държавна такса следва да се заплати от ищеца и ответника съответно на уважената, респ. отхвърлената част на исковете. Предвид изложеното ищецът следва да заплати по сметка на съда сумата от 83,76 лева, а ответникът трябва да плати 16,24 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.И.Д., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”,
Бизнес парк София, сграда № 6 сумата в размер на 66,64 лева, представляваща стойността на абонаментния
план за отчетен период от 01.12.2015 г. до 31.03.2016 г. по договор за мобилни
услуги от 23.12.2015 г. (за мобилен номер ***** и абонатен № *****), ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното
плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 07335
по описа за 2017 г. на Пернишки районен съд.
ОСЪЖДА Д.И.Д., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Теленор
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда № 6 сумата в размер на 180,39
лева - лизингови вноски по договор за лизинг от 23.12.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”,
Бизнес парк София, сграда № 6 срещу Д.И.Д., ЕГН **********,*** за
осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 930,25 лева, представляваща
неустойка по договор за мобилни услуги от 23.12.2015 г. (за мобилен номер *****
и абонатен № *****).
ОСЪЖДА Д.И.Д., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда № 6 сумата в размер на 108,65 лева, представляваща направени разноски в исковото производство и сумата от 94,45 лева - направени разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА Д.И.Д., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Районен съд – Перник сумата в размер на 16,24 лева –
държавна такса, съответна на уважената част на предявените осъдителни искове.
ОСЪЖДА „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда № 6 ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Перник сумата в размер на 83,76
лева - държавна такса, съответна на отхвърлената част на предявените
осъдителни искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане
на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д. № 07335 по описа за 2017 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА: В.А.