Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
в. гр. д. № 1317 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20263592 от 30.11.2020 г., постановено по гр.д. № 32996/2020 г. по
описа на СРС, II ГО, 156 с-в е ОТХВЪРЛЕН предявеният от „А.Л.“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу З. „Е.“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:*** иск за заплащане на основание чл. 405 КЗ на сумата от 1838,48
лева, представляващи застрахователно обезщетение по застраховка „Отговорност на
превозвача“, обективирана в застрахователна полица № 00800100025836/28.01.2019
г. за МПС „Скания Р 450“, peг. № *********- собственост на ищеца, която застраховка
била с период на застрахователно покритие от 02.02.2019 г. до 01.02.2020 г. за
застрахователно събитие на 14.03.2019 г., при което на път от Франция за
Италия, след тунела Мон Блан, през тъмната част на денонощието пред шофьора на
МПС-то изскочило диво животно, поради което последният рязко натиснал спирачките,
като след пристигане на местоназначението, при разтоварване било установено, че
по превозваната стока имало вреди, изразяващи се в разкъсани картонени
търговски опаковки и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 37
ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП ищецът „А.Л.‘ ООД е осъден да заплати на З. „Е.“
АД сумата от 100 лева - юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от „А.Л.‘ ООД /ищец в
първоинстанционното производство/, чрез пълномощника адв.В.Х., с която
решението се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно, постановено
при нарушение на материално-правните разпоредби и при неправилна преценка на
събраните доказателства. В жалбата се навеждат доводи, че при постановяване на
решението, първоинстанционният съд неправилно е приел, че от наличния по делото
доказателствен материал може да се направи обоснован извод, че изплащането на
застрахователно обезщетение в размер на 459,63 лева покрива изцяло претърпените
вреди от ищеца. Навеждат се доводи, че съгласно чл. 399 от КЗ застрахователната
сума на може да надвишава действителната или възстановителна стойност на имуществото,
като за действителна се приема стойността срещу която вместо застрахованото
имущество може да се закупи друго със същото качество. Излага се, че за
възстановителна стойност се приема цената за възстановяване на имущество от
същия вид, в това число и всички присъщи разходи. Жалбоподателят поддържа, че
не е съгласен с изводите на СРС, че размерът на застрахователното обезщетение
следва да се определи спрямо средните пазарни цени в Р. България, тъй като
застрахователното събитие е настъпило във Франция на път за Италия. Излагат се
съображения, че преопаковането с нови търговски картонени опаковки се е случило
в Италия, където е и заплатена реалната пазарна цена за този вид услуга и
продукт, а именно за 33 бр. цветни търговски картонени опаковки на обща
стойност от 1175 евро или 2298 лева.
С
оглед на изложеното, моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното
решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да осъди
ответника З. „Е.” АД да му заплати сумата от 1838.48 лева, представляваща
разлика между дължимото застрахователно обезщетение в размер на 2298 лева и
изплатеното обезщетение на застрахованото лице в размер на 459,62 лева, ведно
със законна лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното
й изплащане и разноските по делото.
Въззиваемата
страна по делото З. „Е.” АД е депозирала отговор на въззивната жалба, чрез процесуалния
си представител юрск. Й.Д., в който оспорва жалбата като неоснователна и моли
съда да я остави без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 405, ал.1 КЗ от „А.Л.“ ООД срещу З.
„Е.“ АД за заплащане на сумата от 1838,48 лева, представляващи застрахователно
обезщетение по застраховка „Отговорност на превозвача“, обективирана в
застрахователна полица № 00800100025836/28.01.2019 г. за МПС „Скания Р 450“, peг.
№ *********- собственост на ищеца, с период на застрахователно покритие от 02.02.2019
г. до 01.02.2020 г. за застрахователно събитие, настъпило на 14.03.2019 г., при
което на път от Франция за Италия, след тунела Мон Блан, през тъмната част на
денонощието пред шофьора на МПС-то изскочило диво животно, поради което последният
рязко натиснал спирачките, като след пристигане на местоназначението, при
разтоварване било установено, че по превозваната стока имало вреди, изразяващи
се в разкъсани картонени търговски опаковки.
В
исковата молба се твърди, че за МПС „Скания Р 450“, peг. № *********-
собственост на ищеца по делото е била сключена застраховка „Отговорност на
превозвача“ по застрахователна полица № 00800100025836/28.01.2019 г. с период
на покритие от 02.02.2019 г. до 01.02.2020 г. Излага се, че на 14.03.2019 г. на
път от Франция за Италия, след тунела Мон Блан пред шофьора на МПС-то изскочило
диво животно, поради което последният рязко натиснал спирачките, но при пристигане
на местоназначението било установено, че по превозваната стока имало вреди,
изразяващи се в разкъсано картонени търговски опаковки. В тази връзка уведомил
застрахователя за настъпването на застрахователното събитие, по повод на което била
образувана застрахователна преписка, по която претенцията на ищеца била за 33 бр.
увредени търговски картонени опаковки на кафе машини на стойност 1175,00 евро или
2298,00 лева. Излага се, че ответникът заплатил застрахователно обезщетение в
размер на 459,62 лева, въпреки представената фактура на стойност 1175 евро. В
тази връзка ищецът твърди, че е възразил срещу така определения размер на
застрахователно обезщетение, но възражението му не било уважено, поради което предявява
иск за осъждане на ответника да му заплати разликата до дължимото му се застрахователно
обезщетение.
Ответникът
З. „Е.“ АД е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок по
чл. 131 ГПК, в който е оспорил изцяло предявения иск като неоснователен и
недоказан за претендирания размер по изложени съображения за това.
Въззивната
инстанция намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да
променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка,
поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща
към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка, въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е
правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с
направените констатации от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което
и на основание чл. 272 ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави следното:
Страните
не оспорват изводите на първоинстанционния съд, че помежду им съществува застрахователно
правоотношение по сключена застраховка „Отговорност на превозвача“,
обективирана в застрахователна полица № 00800100025836/28.01.2019 г. за МПС
„Скания Р 450“, peг. № *********- собственост на ищеца. Не спорят също така, че
на 14.03.2019 г. е настъпило ПТП, при което на път от Франция за Италия, след
тунела Мон Блан, през тъмната част на денонощието пред шофьора на МПС-то
изскочило диво животно, поради което последният рязко натиснал спирачките, като
след пристигане на местоназначението било установено, че по превозваната стока
имало вреди, изразяващи се в разкъсани картонени търговски опаковки. Няма спор,
че във връзка с настъпилото застрахователно събитие, ответникът е заплатил на
ищеца застрахователно обезщетение в размер на сумата от 459,62 лева. В тази
връзка, настоящият състав не следва да приема различна фактическа обстановка,
тъй като е ограничен от доводите във въззивната жалба и отговора на основание
чл. 269 ГПК.
Спорен
пред настоящата съдебна инстанция е въпросът как следва да се определи размерът
на застрахователното обезщетение и доказан ли е по делото претендирания от
ищеца размер на застрахователно обезщетение.
По
въпроса за размера на застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя
по имуществена застраховка, е налице задължителна за настоящата инстанция
съдебна практика - Решение № 209/30.01.2012 г. по т.д. № 1069/2010 г. ІІ т.о.
на ВКС, постановено в производство по реда на чл. 290 от ГПК. Дадените в
посоченото решение разрешени, независимо, че са приети при действието на
отменения КЗ, са приложими и към сега действащия предвид наличието на
аналогични разпоредби. Според приетото в посоченото решение, застрахователното
обезщетение, което се дължи от застрахователя по имуществена застраховка,
подлежи на уговаряне от страните в застрахователния договор. При настъпване на
покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква
задължение да заплати на застрахования уговореното застрахователно обезщетение
в размер, определен по правилото на чл. 208, ал. 3 от КЗ /отм./ (разпоредбата
на чл. 386, ал. 2 от сега действащия КЗ е с аналогичен смисъл – „При настъпване
на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по
договорена застрахователна стойност).
Съгласно
чл. 386, ал. 1 от КЗ, обезщетението не може да надхвърля застрахователната сума
(лимита на отговорност). Обезщетението не може да надвишава действителната (при
пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на
застрахованото имущество. За действителна се смята стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество. За
възстановителна стойност се смята цената за възстановяване на имуществото от
същия вид, в това число всички присъщи разходи. Начинът на определяне размера
на дължимото застрахователно обезщетение при иска по чл. 405 КЗ, съответно чл.
410 КЗ, чл. 411 КЗ и чл. 432 КЗ се определя в рамките на договорената
максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на
претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на
увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на
увреждането, съответно възстановителната стойност, която е цената на
възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи
за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. Следователно,
застрахователната сума съставлява една максимална горна граница на дължимото
обезщетение за срока на действие на договора, но не винаги подлежи на изплащане
в пълен размер. При настъпване на застрахователно събитие в срока на договора е
необходимо да бъде установен размерът на вредата към деня на настъпване на
събитието. Доказването размерът на вредата е в тежест на застрахования по
имуществената застраховка. Ако застрахователната сума е под размера на вредата,
дължимото застрахователно обезщетение ще е до размера на застрахователната
стойност. В тази насока е и задължителната практика на ВКС, постановена по чл.
290 ГПК - решение № 37 от 23.04.2009 г. по т.д. № 667/2008 г. на ВКС, І ТО,
решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, I ТО, решение № 22
от 26.02.2015 г. по т.д. № 463/2014 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 209 от
30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 235 от
27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II ТО.
В
конкретния случай, въззивната инстанция намира, че по делото липсват
представени доказателства за действителните вреди, както и за техния размер. В
тази връзка и доколкото липсват доказателства, че от страна на
застрахователното дружество е поето задължение да носи отговорност за заплащане
на застрахователно обезщетение по различни цени, настоящият състав приема, че
са правилни изводите на СРС относно начина на определяне на дължимото
застрахователно обезщетение. Въззивната инстанция намира, че в случая размерът
на дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи съобразно
средните пазарни цени в Република България към деня на увреждането, тъй като
това би било достатъчно за пълното репариране на вредите. Несъмнено, при
пазарна икономика със свободна конкуренция между множество стопански субекти е
обичайно да се предлагат и по-високи цени за ремонт на МПС (в оторизирани за
марката автосервизи), но тези по-високи цени не следва да се вземат предвид при
определяне на задължението на застрахователя по реда на чл. 411 КЗ, ако от една
страна заплащането на средната пазарна цена е достатъчно за пълното отстраняване
на вредите, а от друга страна отремонтирането на застрахованото имущество в
официален за марката сервиз се дължи единствено по силата на уговорка между
страните по договора за имуществена застраховка. Единствено ако в Република
България дадена стока или услуга не се предлага на пазара и ако без нея
репарирането на причинените вреди е невъзможно, то тогава по необходимост при
определяне стойността на обезщетението следва да се вземат предвид пазарните
цени в друга държава, където стоката или услугата се предлага, с което би било
спазено изискването за пълна обезвреда – в рамките на уговорения
застрахователен лимит - арг. чл. 400 КЗ.
Във
връзка с изложеното, настоящият състав намира за неоснователни доводите във
въззивната жалба, че размерът на застрахователното обезщетение следва да се
определи спрямо средните пазарни цени в друга държава, а не в Р. България,
поради това, че застрахователното събитие е настъпило във Франция на път за
Италия. В тази връзка следва да се посочи, че в съответствие с правилото на чл.
17 от Конвенцията, превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или
повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето
й.
Нормата
на чл. 25, ал. 1 вр. 23, ал. 1 и 2 от Конвенцията сочи, че обезщетението за
повреда се изчислява според стойността на стоката на мястото и по времето,
което е била приета за превоз. Стойността на стоката се определя от текущата
цена на пазара (при липса на борсов курс).
На
следващо място, въззивният съд намира за правилни и законосъобразни и изводите
на първоинстанционния съд, че по делото липсват доказателства, от които да може
да се направи индиция по какъв начин посочените трети лица, които са издали
представените по делото фактури са определили стойността на увредените
картонени търговски опаковки. В този смисъл, настоящият съдебен състав намира,
че поради липса на каквито и да е представени доказателства за това не би могло
да се установи действителната стойност на липсващия товар. Представените от
ищеца фактури за увредените стоки, а именно: фактура № *********/20.05.2019 г.
и фактура № V19-00705/23.05.2019 г., издадени от трети за правния спор лица не
може да обвържат застрахователя с констатациите, извършени с тях, тъй като към
същите не са представени нито доказателства за констатациите, които да установят
броя и вида на увредените картонени търговски опаковки, нито съдържат критерии,
от които да може да се определи по какъв начин е направена оценка на увредата
на имуществото и характера на самата увреда. Липсват и критерии за оценка на
размера на увредите.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивната инстанция намира, че правилно е
било прието от СРС, че не са представени доказателства за размера на вредите,
предвид което не са налице основания за съда да приеме, че изплатената сума от
459,63 лева се явява недостатъчна за покриване на вредите. В тази връзка от
страна на ищеца по делото не са представени доказателства и не са направени
доказателствени искания за определяне размера на вредите. Следователно и доколкото
доказването на размера на вредите е в тежест на ищеца – въззивник в настоящото
производство, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределяне на
доказателствената тежест в процеса, въззивният съд намира, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Поради
съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При
този изход на спора, разноски за въззивната инстанция следва да се присъдят на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна, поради което и на основание
чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва
да й се присъди сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20263592 от
30.11.2020 г., постановено по гр.д. № 32996/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА „А.Л.‘ ООД, ЕИК: ********* да
заплати на З. „Е.“ АД, ЕИК: ********* на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 100 лева - юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.