Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 4313 по описа за 2020 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 11697 от 14.01.2020 г., пстановено по гр.д. № 35146/2018 г., по описа
на СРС, I ГО, 49 състав, са отхвърлени
предявените от Д.В.Р. срещу Р.Б.Б., обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 127 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 11 027,48 лв. главница, представляваща половината от погасената
от него сума по Договор за банков кредит от 11.02.2008 г. и сумата от
5 587,67 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 04.06.2013 г.
до предявяването на исковата молба – 30.05.2018 г.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Счита, че в конкретния случай
солидарната отговорност на кредитополучателите не може да отпадне с едностранно
волеизявление на кредитополучателите без участието на съдоговорителя
„Райфайзенбанк“. Поддържа, че с Договора за банков кредит от 11.02.2008 г. е
изтеглен по време на брака, като видно от същия е послужил за покриване на
стари кредитни карти на ответника и за потребителски нужди. Изтъква, че
Споразумението по бракоразводното дело се има предвид кредити, за които
страните не знаят, а в случая и двете страни знаят за настоящия кредит.
Претендира разноски.
Въззиваемият
ответник – Р.Б.Б., чрез особения си представител - адв. В. И., в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. В открито съдебно
заседание на 18.06.2021 г., оспорва въззивната жалба, поддържайки че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че е правилен извода
на първоинстанционния съд, че който договаря кредита следва да отговаря изцяло
за него, тъй като според споразумението страните са уговорили имуществените си
отношения във връзка с брака.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият
състав на съда намира следното:
Не
е спорно между страните, че по силата на Договор за банков кредит от 11.02.2008
г., сключен между „Р.Б.“ ЕАД от една страна и Д.Р. – кредитополучател и Р.Р.–
съдлъжник от друга страна, банката е предоставила кредит в размер на
19 285 лв., който да бъде ползван за рефинансиране на кредит и за
потребителски нужди. Видно от договора ищеца и ответника отговарят като
солидарни длъжници при условията на чл. 121 и следващите от ЗЗД.
Не
е спорно още, че страните са сключили граждански брак на 07.08.1999 г. с акт за
граждански брак № 28/07.08.1999 г. на Община Констинброд, който с Решение № 4
от 08.10.2009 г., постановено по гр.д. № 668/2009 г., по описа на Районен съд –
Ботевград е бил прекратен по взаимно съгласие на основание чл. 100 СК (отм.).
Според
разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД доколкото не следват друго от отношенията
между солидарните длъжници, това което е платено на кредитора, трябва да се
понесе от тях по равно. Тази презумпция за равна задълженост във вътрешните
отношения между солидарните длъжници е оборима. Същото важи и за съпрузите,
които съгласно чл.36 ал.2 СК отговарят солидарно за задължения, поети за текущи
нужди на семейството. Под „нужди на семейството” се разбират общите потребности
на семейството, задоволяването на които произтича от изискванията за семейна
солидарност, благополучие и взаимопомощ. При оборване на презумцията за равна
задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй
като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които
следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато
солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той
трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия съпруг е
да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда
не е семейна. Ако получилият заема съпруг не заяви, за какво е разходвана
сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения
съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването
на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е
семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. /в
подобен смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика на ВКС
обективирана в Решение № 232 от 12.08.2012 г., по гр.д. № 7488/2013 г., IV ГО,
ВКС и Решение № 86 от 07.05.2019 г., по гр.д. № 1653/2018 г., III
ГО, ВКС/. Нещо повече, в т. 4 от Споразумение по чл. 101, ал. 1 СК страните
изрично са посочили, че заедно или поотделно като физически лица не са поемали
задължения или теглили кредити за задоволяване нуждите на семейството и нямат
претенции един към друг във връзка с плащането и погасяването на такива.
В
конкретния случай по делото е представено Споразумение по чл. 101, ал. 1 СК, с
което в т. 4 страните заявяват, че заедно или поотделно като физически лица не
са поемали задължения и теглили кредити за задоволяване на нуждите на
семейството и нямат претенции един към друг във връзка с изплащането и
погасяването на такива и ако след прекратяването на брака се окаже, че има
такива, същите ще се погасяват еднолично само от съпруга, който ги е
поел/теглил/. С процесното споразумение се установява, че страните са уредили
вътрешните отношения свързани с поемане на задължения и теглене на кредити.
Тълкувано в съответствие с разпоредбата на чл. 20 ЗЗД настоящият съдебен състав
не споделя оплакването във въззивната жалба и поддържано в представената
писмена защита, че разпоредбата на т. 4 от Споразумение по чл. 101, ал. 1 СК
намира приложение само за случаите, в които бившите съпрузи не са знаели за
наличието на кредит.
Съобразно
конкретно установените по делото факти и предвид представеното писмено
споразумение, имащо характер на договор, с което страните изрично са уредели
спорния по делото въпрос относно дължимостта на претендираната сума, настоящият
съдебен състав намира за обоснован и законосъобразен извода на
първоинстанционния съд, че сумата от получения от ищеца кредит не е използвана
за задоволяване на семейни нужди. От една страна ищецът, чиято е
доказателствената тежест по делото не е доказал, че е ползвал средствата от
отпуснатия кредит за семейни нужди. От друга страна с процесното Споразумение е
оборена презумпцията по чл. 127 ЗЗД, че платеното на кредитора задължение
следва да се понесе по равно от солидарните длъжници. Изрично изразената им
воля, установена с представеното споразумение е, че страните, „заедно или
поотделно като физически лица, не са поемали задължения и теглили кредити за
задоволяване на нуждите на семейството” и при евентуални спорове, „във връзка с
изплащането и погасяването на такива”, те следва да „се погасяват еднолично
само от съпруга, който ги е поел /теглил/”. Така установената воля следва да бъде
съобразена от съда.
Тъй
като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
С оглед на цената
на иска въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11697 от 14.01.2020 г., пстановено
по гр.д. № 35146/2018 г., по описа на СРС, I ГО, 49
състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: