Р Е Ш Е Н И Е
№ ..................../10.03.2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, LII състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети февруари две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на секретаря Величка Велчева,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 594 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявен от
Е.А. Христова /с предишно фамилно име М./,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
В.П.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал.
2 ЗЗД за приемане на установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцата
сумата 20000 лв., представляваща неплатена главница за заплащане на наем по
сключен на 15.05.2019 г. между страните неформален /устен/ договор за наем във връзка с едноличното
използване от страна на В.П.Д. на възстановителен център, изграден върху общите части
на сграда с идентификатор 10135.2557.138.1, находяща
се в поземлен имот с идентификатор
10135.2557.138, с адрес: гр.
Варна, ул. „Генерал Паренсов“ № 39, за периода 01.01.2015 г. – 17.05.2019 г. /след направено уточнение на периода на претенцията в първото проведено по
делото открито съдебно заседание на 04.06.2020 г./, която
сума е предмет на заповед № 7991/21.10.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
16928/2019 г. по описа на ВРС, ХLIIІ състав.
В исковата
си молба и в уточняващата молба към нея от
04.02.2020 г. ищцата Е.А.М. излага,
че в нейна полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. От страна на
длъжника е депозирано възражение по чл.
414 ГПК, поради което е подала настоящата искова молба в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК. Посочва, че по силата
на договор за дарение от 13.03.2015 г. е придобила собствеността върху апартамент № 3, разположен в сграда № 1, находяща се в гр.
Варна, ул. „Генерал Паренсов“ № 39. Твърди, че през
2004 г. ответницата се е снабдила с констативен акт за собственост на възстановителен център и кафетерия, разположени на партерния и подземния етаж на сградата.
Поддържа, че тези обекти са
изградени върху общите части на
сградата. Излага, че ответницата се е снабдила с удостоверение за търпимост на процесния възстановителен
център. Твърди, че след провеждането
на многократни разговори, на 15.05.2019 г. сключила неформален /устен/ договор за наем с ответницата, по силата на
който и във връзка с използването на общите части
от сградата, върху които е изграден
възстановителния център, последната следвало да й заплати сумата
20000 лв., представляваща дължимия наем за периода от 2015 г. до м. май 2019 г., като от м. май
2019 г. й заплаща по 200 лв. на месец.
По изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен.
Претендира присъждане на сторените в заповедното и в настоящото производство съдебно-деловодни разноски.
Ответницата В.П.Д. е депозирала отговор на исковата молба
в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния й представител – адв. П.В.. Поддържа становище за недопустимост на предявения иск, доколкото счита, че е налице съществено
противоречие в обстоятелствената
част и петитума на исковата молба.
Счита, че липсва правен интерес
у ищцата да води иска, доколкото
до датата 13.03.2020 г. същата не е била
собственик на апартамент № 3 в сградата. Твърди, че в случай
на ползване на общи части
на сграда от някой собственик
на обект, отношенията между собствениците следва да се уреждат
по реда на
ЗУЕС, като евентуалното задължение за плащане е към Етажната собственост,
а не към някой от останалите
собственици на обекти. По същество
поддържа становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството,
че владее обект – възстановителен център от 2004 г. до настоящия момент.
Оспорва обстоятелството да е сключвала договор за наем с ищцата с твърдения предмет. При условията
на евентуалност възразява, че сключеният
договор е нищожен поради липса на
съгласие, съответно поради противоречие със закона. Поддържа,
че за минало време страните биха могли да
уговорят заплащане на обезщетение за ползването на съсобствена
вещ, но в случая липсва твърдение
за такава уговорка. По изложените съображения
моли предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира разноски.
В проведеното на 18.02.2021
г. открито съдебно ищцата се явява лично и се представлява от адв. А.Н., която поддържа становище за основателност на
предявения иск и моли същият да бъде уважен. В предоставения от съда срок
представя писмена защита.
Ответницата се явява
лично и се представлява от адв. П.В., който поддържа
становище за неоснователност на исковата претенция и моли същата да бъде
отхвърлена.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
Въз основа на подадено
от ищцата заявление е издадена заповед № 7991/21.10.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното ч. гр. д. № 16928/2019
г. по описа на ВРС, XLIII състав, срещу длъжника
В.П.Д. за заплащане на посочената
в заповедта сума,
предмет на настоящото производство.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение от длъжника. С разпореждане от 29.11.2019
г., съобщението за което е получено на 20.12.2019
г., на заявителя са дадени указания,
че може да
предяви иск за установяване на вземането
си. Настоящата искова молба е депозирана в съда на 20.01.2020
г., тоест в срока по чл. 415, ал.
4 ГПК.
За основателността на предявения иск е необходимо ищцата при условията
на пълно и главно доказване да установи, че на 15.05.2019 г. между страните е
сключен валиден договор за наем във връзка с едноличното ползване от страна на
ответницата на изградения върху общите части на сградата възстановителен
център; какъв е размерът на претендирания наем;
периодът, за който същият се дължи, както и че е настъпила изискуемостта на
вземането по договора за наем за конкретния период.
По делото на основание
чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4
ГПК е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване
в отношенията между страните, че 1) ищцата Е.А.М. е собственик на апартамент № 3 с идентификатор 10135.2557.138.1.3, разположен
в сграда № 1 с идентификатор
10135.2557.138.1 в поземлен имот
с идентификатор 10135.2557.138 по
силата на сключен с Десислава П.М. /майка на ищцата/
договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 119, том 1, рег. № 1756, дело №
106/13.03.2015 г. на нотариус
Орлин Стефанов, с район на действие
– ВРС, както и 2) че ответницата В.П.Д. владее от 2004 г. до настоящия
момент изградения възстановителен център на два етажа,
разположен на партерния и подземния етаж на сградата,
с административен адрес: гр. Варна, ул.
„Генерал Паренсов“ № 39.
Основният спорен момент
в производството е дали между страните е сключен договор за наем във връзка с едноличното ползване от страна
на ответницата на изградения върху
общите части на сградата възстановителен
център на твърдяната от ищцата дата 15.09.2019 г. за посочения период 01.01.2015
г. – 17.05.2019 г.
Наличието на такова облигационно
правоотношение съдът намира, че остана недоказано в производството. На първо
място, ищцата твърди, че сключеният с ответницата договор за наем е неформален,
тоест липсват каквито и да е писмени документи, установяващи съществуването на
валиден договор за наем между страните. Доколкото страните обаче са роднини –
ответницата е леля на ищцата, което обстоятелство не е спорно по делото, по
аргумент от разпоредбата на чл. 164, ал. 1,
т. 3 ГПК в производството в полза на ищцата бяха допуснати гласни доказателствени средства посредством разпита на двама
свидетели. В последното проведено открито съдебно заседание процесуалният й
представител заяви, че ще се ползват от показанията само на призования
свидетел, като не водят втори свидетел.
Съгласно показанията на
разпитания свидетел А.П.Г., съпруг на майката на ищцата – Десислава Георгиева,
които съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, същият знае, че страните имат съсобствен имот, намиращ се на ул. „Генерал Паренсов“ № 39, представляващ дворно място, в което
ответницата е изградила възстановителен център на две нива върху дворното място
и върху общите части на мазите, като другите съсобственици нямат достъп до тях.
От съпругата си знае, че са имали преговори доста пъти за заплащането на
съответната сума за ползването на възстановителния център, без никой да има
достъп до него освен В.Д.. Стигали са до някакви споразумения, но след това
никой не се е обаждал. Посочва, че е присъствал на два телефонни разговора, проведени
между съпругата му Десислава Георгиева и сътрудник на ответницата за
възстановителния център, в които господинът се интересувал и искал да знае къде
му отиват парите. Доколкото разбрали, този господин искал да заплати сумата.
Заявява, че адвокат на В.Д. се е свързал с тяхната адвокатка /има предвид г-жа Н./,
в уверение на това, че ще има споразумение, но такова не последвало. Обяснява,
че ищцата Е. се завърнала в България през м. май 2019 г. и няколко дни по-късно
двете с майка й Десислава слезли в бара на В., за да разговарят, за да сключат
споразумение за съответните суми. Като се върнали, Е. и Десислава му казали, че
са сключили споразумение с ответницата и че В. ще плати по 20000 лв. на човек, както
и че ще заплаща по 200 лв. наем. Знае, че никакви суми не са постъпвали, че
никой не е започнал да плаща уговорените суми и този наем.
От показанията на този
свидетел съдът по никакъв начин не може да направи обоснован извод, че между
страните е налице валидно наемно правоотношение по договор за наем с твърдения
предмет – заплащане на суми за едноличното ползване от страна на ответницата на
изградения в съсобствения имот възстановителен
център. На първо място, следва да бъде отчетена заинтересоваността на свидетеля
от изхода на спора, доколкото самият той потвърди, че съпругата му Десислава
Георгиева води дело срещу В.Д. за същата сума /след служебна справка съдът
установи, че се касае за гр.д. № 11967/2020 г. по описа на ВРС, XLII състав/. На следващо място, същият не е присъствал на водения разговор
между ищцата, нейната майка и ответницата през м. май 2019 г. и в този смисъл
не може да потвърди дали последната действително е изразила съгласие да заплати
процесната сума 20000 лв. под формата на наем за
минал период от време. Не се установява и датата, на която се твърди, че е
сключен този договор за наем между страните – 15.05.2019 г., още по-малко, че
периодът, за който се отнася същият, е посоченият от ищцата 01.01.2015
г. – 17.05.2019 г.
Що се отнася до втория
разпитан по делото свидетел Десислава Димитрова Цонева, воден от ответната
страна, съдът намира, че не е нужно подробно да анализира свидетелските й
показания, доколкото те са единствено във връзка с обстоятелството, че същата
не знае В.Д. да е сключвала договори със сестра си и племенницата си /има
предвид Десислава Георгиева и ищцата Е. Христова/.
По изложените
съображения и доколкото в случая ищцата цели да ангажира договорната /а не извъндоговорна/ отговорност на ответницата за неплащането
на уговорения между страните наем за едноличното ползване на процесния възстановителен център в периода 01.01.2015
г. – 17.05.2019 г., наличието на каквото
правоотношение обаче не бе безспорно установено в производството, съдът приема,
че предявеният иск е неоснователен, поради което същият следва да бъде
отхвърлен.
Предвид изхода на спора, право на разноски има ответницата.
В заповедното производство същата претендира разноски в размер на 100 лв. –
платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие от 28.11.2019 г., която сума следва да й бъде присъдена, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
В настоящото производство представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и
претендира такива в размер от 2000 лв. – платено в брой адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 124/13.02.2020 г. От
страна на процесуалния представител на ищцата е направено възражение за
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като съобрази действителната
правна и фактическа сложност на делото, характера на предявения иск,
ангажирания в производството доказателствен материал,
минимално дължимото възнаграждение, изчислено на основание чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения – 1130 лв., броя на проведените в производството открити съдебни
заседания – 5 бр., както и проявената от процесуалния представител на ответницата
активност в производството /в това число депозиране на писмен отговор, лично
участие в четири от проведените по делото пет открити съдебни заседания/, съдът
приема така направеното възражение за частично основателно. Следва да се отбележи,
че разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от цитираната Наредбата изрично предвижда, че
при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо
заседание се заплаща допълнително по 100 лв. По изложените съображения съдът
приема, че възнаграждението следва да бъде редуцирано до размера от 1500 лв.,
съответстващ на осъщественото в полза на ответницата процесуално
представителство по делото, като същата сума следва да бъде присъдена в полза
на страната, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Е.А. Христова /с предишно
фамилно име М./,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
В.П.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал.
2 ЗЗД за приемане на установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцата
сумата 20000 лв., представляваща неплатена главница за заплащане на наем по
сключен на 15.05.2019 г. между страните неформален /устен/ договор за наем във връзка с едноличното
използване от страна на В.П.Д. на възстановителен център, изграден върху общите части
на сграда с идентификатор 10135.2557.138.1, находяща
се в поземлен имот с идентификатор
10135.2557.138, с адрес: гр.
Варна, ул. „Генерал Паренсов“ № 39, за периода 01.01.2015 г. – 17.05.2019 г. /след направено уточнение на периода на претенцията в първото проведено по
делото открито съдебно заседание на 04.06.2020 г./, която
сума е предмет на заповед № 7991/21.10.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 16928/2019 г. по описа на ВРС, ХLIIІ състав..
ОСЪЖДА Е.А. Христова /с предишно
фамилно име М./,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.П.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 100 лв. /сто лева/,
представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № 16928/2019г.
по описа на ВРС, XLIII състав, съдебно-деловодни разноски,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, както и сумата
1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща
сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: