Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав,
в публичното съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.
с. ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от мл.съдия Иван Киримов в. гр. д. № 6985 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ищцата С.П.М. чрез адв. Н.К. срещу решение № 75950 от
24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 38890/2016 г. на СРС, II ГО, 54 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С.П.М.
срещу „ЕОС М.“ ООД иск за признаване на установено, че С.П.М. не дължи на „ЕОС М.“
ООД сумата от 7 487, 61 лв., представляваща непогасена главница по договор
за потребителски кредит от 08.11.2006 г.
В
жалбата са изложени съображения за неправилност на решението в обжалваната част
поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и
необоснованост. Намерен е за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че
давността не е изтекла, тъй като делото било перемирано на основание чл. 433,
т. 8 от ГПК и всички изпълнителни действия след настъпилата перемция се явяват
незаконосъобразни. Сочи се, че в случая била
приложима и разпоредбата на чл. 433, т. 5 от ГПК, поради което следвало да се
приеме, че при спряно изпълнително производство всякакви действия на съдебния
изпълнител са незаконосъобразни. Отправя се искане решението в обжалваната част
да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което искът да бъде
уважен в цялост. Претендират се направените по делото разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ответника „ЕОС М.“ ООД, в който са изложени доводи за неоснователност на
въззивната жалба. Претендират се разноски.
Решението
е влязло в сила, в частта, в която е признато за установено, че С.М. не дължи
на „ЕОС М.“ ООД сумата от 213 лева договорна лихва по договор за потребителски
кредит от 08.11.2006 г. за периода от 29.05.2007 г. до 25.09.2007 г., като
необжалвано.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: По делото е представен изпълнителен лист от 18.10.2007 г., съгласно който
С.П.М. следва да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата от 7487,61
лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит от
08.11.2006 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
завеждане на молбата – 26.09.2007 г. до окончателното изплащане; 213 лева, представляваща
договорна лихва за периода 29.05.2007 г. до 25.09.2007 г.; 1,73 лева –
наказателна лихва за просрочени главница за периода 29.05.2007 г. до 25.09.2007
г,; 154,05 лева, представляващи разноски
по делото. Видно
от приложеното в настоящото производство заверено копие на изп. дело № 20078410400946
на ЧСИ Н.М., с молба от 06.12.2007 г. „Обединена Българска Банка“
АД е поискала образуване на изпълнително дело въз основа на горепосочения
изпълнителен лист, като на основание чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ на съдебния
изпълнител е възложено да определи начина на изпълнение. С молбата за
образуване на изпълнителното дело е поискано и налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на ищцата в Национално средно общообразователно
училище София, както и да бъде насрочен опис на движимо имущество на длъжника. На 14.05.2008 г. е постъпила молба от взискателя „Обединена
Българска Банка“ АД за налагане на запор на трудовото възнаграждение на
длъжницата в 29-то общообразователно училище „К.Ш.“, както и принудителното
изпълнение да бъде насочено към движимото имущество на длъжницата. На 24.10.2008 г. са изпратени запорни съобщения до 15 банки
в страната за налагане на запор върху вземанията на длъжницата за суми по
банкови сметки. Видно от постъпилите по изпълнително дело съобщения длъжницата
има открити сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД, „Юробанк И Еф Джи
България“ АД, „Алианц България“ АД и „Централна Кооперативна Банка“ АД, по
които обаче липсва авоар за изпълнение на наложените запори. На 25.06.2009
г. е наложена възбрана на ¼ идеални части от
недвижим имот на длъжницата. На 01.02.2010
г. е постъпила молба за конституиране от „ЕОСФ.“ ООД
като взискател на мястото на първоначалния такъв „Обединена Българска Банка“ АД
въз основа на сключен договор за цесия от 26.06.2008 г., като с постановление
от същата дата първоначалният взискател е заменен. С молба от 28.12.2010 г. взискателят „ЕОС Ф.“ ООД е поискал
извършване на справки за имущество на длъжницата и при установяване на такова
да бъдат предприети съответни изпълнителни действия. Поискано е насрочване на
датата за принудително изпълнение – опис на движими вещи, собственост на
длъжника, както и да бъдат наложени запори на банкови сметки на същата. На 12.04.2011
г. са изпратени нови запорни съобщения до банки в
страната, като видно от постъпилите отговори се установява нова открита сметка
на ищцата в „Инвестбанк“ АД, по която няма наличност. На 19.08.2011
г. с разпореждане на ЧСИ Н.М. е насрочен опис на
движими вещи на длъжницата за 27.10.2011 г. от 14:00 часа на адрес: гр. София,
ж.к. „Л.“ № *******. Указано е призовка за принудително изпълнение да бъде
изпратена до длъжницата. На 12.10.2012
г. е постъпила молба от „ЕОС Ф.“ ООД, с която
взискателят е поискал извършване на справки за имущество на длъжницата и при
установяване на такова да бъдат наложени запори и възбрани. На 30.07.2013
г. е постъпила молба от „ЕОС Ф.“ ООД, с която
взискателят е поискал извършване на справки за имущество на длъжницата и за
предприемане на изпълнителни действия, с цел обезпечаване на вземането. На 25.08.2014
г. е постъпила молба от „ЕОС Ф.“ ООД, с която
взискателят е поискал извършване на справка в „Пътна полиция - КАТ“ по името на длъжницата, дали
притежава МПС, като при наличие на такива същият да бъде уведомен с оглед
необходимостта от предприемане на последващи изпълнителни действия. На 28.07.2015
г. е постъпила молба от „ЕОС Ф.“ ООД, с която взискателят
е поискал извършване на справка за това дали длъжницата работи по трудово
правоотношение и в случай на установяване на такова да бъде наложен запор върху
същото. На 23.10.2015
г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата
в 57-мо спортно училище С.Н.О.. На 13.01.2017
г. е постъпила молба от „Е.М.“ ЕООД, с която е
поискано извършване на справки за трудови договори и движимо и недвижимо
имущество, банкови сметки, като при установяване на такова да бъдат предприети
съответните изпълнителни действия, с цел обезпечаване на вземането. На 02.03.2017 г. с разпореждане на ЧСИ Н.М. е насрочен опис на движими вещи на длъжницата
за 19.04.2017 г. от 11:00 часа на адрес: гр. София, ж.к. „Л.“ № *******.
Указано е призовка за принудително изпълнение да бъде изпратена до длъжницата. На 28.03.2017
г., 28.04.2017 г., 23.05.2017 г. и 29.06.2017 г. са постъпили суми от запор на трудовото възнаграждение на ищцата в
57-мо спортно училище С.Н.О.. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното: Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Предявеният иск е отрицателен установителен иск и с правно основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 254 от ГПК (отм)
иск за установяване на недължимост като погасени по давност на суми по договор
за банков кредит-главница, за която е издаден изпълнителен
лист по реда на чл. 237 от ГПК (1952 г., отм), вземания, които са
прехвърлени с договор за цесия. При така предявения иск в тежест на ответника е да докаже, че за процесните
суми е издаден изпълнителен лист по чл. 237 от ГПК (отм.); , че е проявил
активност за събиране на вземането си като е предприемал своевременно действия
за събиране на вземанията, прекъсвал/спирал погасителната давност на вземането. Ищецът следва да докаже правен интерес от установитения иск, както и че е изтекъл определен период
от време между две последователни действия на ответника по събиране на
вземанията по изпълнителния лист, определен период от време между изискуемостта
на задълженията и предявяване на иска. Вземането за сума, предоставена по договор за потребителски кредит (главница) се погасява с общата 5 годишна давност. Вземането е
едно, независимо, че е възможно страните да са се съгласили погасяването на
задължението да се извършва на вноски. Това съглашение между страните не
променя характера на вземането по начин, който да обоснове извод, че същото е
периодично. Доколкото
по делото няма данни изпълнителният лист от 18.10.2007 г. да е издаден въз основа
на влязло в сила съдебно решение, то определението на съда по
молбата по чл. 242 от ГПК (отм.) и издаденият изпълнителен лист нямат
последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането
по кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Вземането на кредитора произтича
от несъдебното изпълнително основание. Съществуването на вземането би могло да
се оспорва, както по отношение на действителността на основанието, така и
относно погасяването му. Издаденият изпълнителен лист в тази хипотеза няма
последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането
по кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В конкретния случай по делото е установено от приетите и
неоспорени от страните писмени доказателства, че на 18.10.2007 г. в полза
на „Обединена
Българска Банка"АД е издаден изпълнителен лист по реда на
чл. 237 от ГПК (отм) за процесните суми по договор за потребителски кредит срещу ищцата като банката е прехвърлил вземанията си на „ЕОС Ф.“ ООД като в крайна сметка краен цесионер
е ответникът „Е.М.“ ЕООД. Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на
титуляра на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114
от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, като според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Съгласно чл. 116, буква
"б" от ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение,
но ако същите бъдат отхвърлени, давността не се счита за прекъсната. Съгласно чл. 116, буква "в" от ЗЗД давността се прекъсва и с
предприемане на действия за принудително изпълнение. Съгласно
приетото в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015
г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК - когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
/чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК /отм.// по право, без значение дали и кога
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК се прекъсва с предприемането на изпълнителните действия, като в хода на
принудителното изпълнение той може да бъде прекъсван многократно. Същият се прекъсва с предприемането
на което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ, независимо от това дали то е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя на
основание на чл. 18 от ЗЧСИ. Такива действия са искането на взискателя да се
приложи определен изпълнителен способ, както и изпълнителните действия от този
способ, като: насочване на изпълнението чрез налагане на запор/възбрана върху
определена вещ, присъединяването на кредитора, възлагане на вземането за
събиране или вместо плащане, извършването на опис, оценка на вещта,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на публичната продан и
следващите действия до постъпването на сумите от проданта или плащанията от
третите задължени лица. В изпълнителния процес срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК се прекъсва многократно и от всяко прекъсване започва да тече нов такъв. Не
са изпълнителни действия, които прекъсват срокът по ч. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпращането и връчването на поканата за доброволното изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, набавянето на документи и книжа,
назначаването на експертиза за определяне непогасен остатък от дълга,
извършването на разпределението. (В този смисъл т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС).
В случая от приложеното в настоящото производство заверено копие на изпълнителното
дело се установи, че последното валидно действие, което е довело до прекъсване
на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е молба на взискателя от 12.10.2012 г.
с която е поискано налагане на запори и възбрани. Последващите молби от 30.07.2013
г. и 25.08.2014 г. не могат да се приемат за годни да прекъснат този двугодишен
срок, доколкото със същите единствено е поискано извършване на справки от ЧСИ,
без да е посочено конкретно извършване на каквито и да е изпълнителни действия.
При така установеното следва да се приеме, че делото е било „перемирано“, т.е.
прекратено по силата на закона на 12.10.2014 г., тоест преди подаване на молба
от 28.07.2015 г. за налагане на запор на трудово възнаграждение. Извършените
изпълни действия след тази дата не може да се считат за извършени, респ.
прекъсващи давността, тъй като същите не съставляват валидно извършени
изпълнителни действия, поради което и не подлежат на изследване в настоящото
производство.
В същото време обаче
доколкото по конкретното производство приложение е намерило и ППВС № 3/1980 г., то до 12.10.2014 г. давност не е
текла, поради което следва да се приеме, че
предвиденият от закона петгодишен давностен срок за
вземането, съгласно чл.117, ал.1 ЗЗД е изтекъл на 12.10.2019 г. Според установената от ВКС константна съдебна практика
по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита
прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора,
чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез
предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на
отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. №
1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018 г.по гр. д. №
591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017
г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на
ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І
ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, в случая давността не
се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането, която е започнала да тече на 12.10.2014 г., е изтекла
на 12.10.2019 г. – в хода на първоинстанционното
производство. По изложените съображения въззивният съд счита, че
вземанията, за които е
издаден процесният изпълнителен лист са погасени по давност. Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част, а предявеният иск да бъде уважен. По
разноските: С
оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК, на въззивника следва
да бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на
1028.02 лв., от които 720.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение при
съобразяване като основателно искането на насрещната страна по реда на чл.78,
ал.5 ГПК вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и 308.02 лв.-разноски за държавна такса. За въззивното
производство в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата изчислени съобразно чл. 7, ал. 2, т.
3 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ
РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ, доколкото е предоставена безплатна правна помощ по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съдът като съобрази уважената част от въззивната
жалба, намира че дължимите разноски за въззивната инстанция, които следва да
бъдат присъди в полза на адв. Н.К., са в размер на 700 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 75950 от 24.04.2020 г. по гр.д. № 38890/2016 г. по описа на СРС, 54
с-в, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от С.П.М.,
ЕГН ********** срещу "EOС М." ЕООД, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр.
чл. 254 от ГПК /отм./, за
установяване, че С.П.М., не дължи принудително изпълнение на
„ЕОС М.“, за сумата 7487,61 лв. – главница по договор за потребителски
кредит от 08.11.2006 г., по
изпълнителен лист от 18.10.2007 г., издаден по гр. дело №
20780/2007 г. по описа на СРС, поради погасяване по
давност, както и в частта на разноските, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от С.П.М., ЕГН ********** срещу "EOС М." ЕООД, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр.
чл. 254 от ГПК /отм./, че
С.П.М. не дължи
принудително изпълнение на "EOС М." ЕООД, за сумата 7487,61 лв. – главница по договор за потребителски
кредит от 08.11.2006 г., по
изпълнителен лист от 18.10.2007 г., издаден по гр. дело №
20780/2007 г. по описа на СРС, поради погасяване по
давност. ОСЪЖДА "EOС М." ЕООД, ЕИК ******** да заплати на С.П.М., ЕГН **********, на основание чл.78,
ал. 1 и ал.5 ГПК сумата 1028.02 лв..- разноски за първоинстанционното
производство, от които 720.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и
308.02 лв.-разноски за държавна такса. ОСЪЖДА "EOС М." ЕООД, ЕИК ******** да заплати
на адв. Н.К., ЕГН **********, на
основание чл.78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА сумата 700 разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Решението е влязло в сила в останалата част като необжалвано. Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.