О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№…………../……….07.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито
заседание на 22.07.2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
като разгледа
докладваното от съдия Терзийска
в.ч.т.д. № 879/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ГПК.
Образувано е по
частна жалба на П.С.Н., чрез процесуален представител против Определение №
4104/13.03.2020 г. на ВРС по гр.д. № 13371/2019 г. по описа на същия съд, с
което е прекратено производството по делото по мотиви за недопустимост на
предявения иск от П.Н. против „Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД за
приемане установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 370.17
лева за ВиК услуги, фактурирани в периода 16.11.2015 г. – 16.06.2016 г., поради
погасяването им по давност.
Жалбоподателят моли
за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на
съдопроизводствените действия при твърдения за незаконосъобразност на акта на
първата инстанция и разрешаване на въпрос, който е по основателността на иска
на фаза допустимост.
Становището на
ответното страна, обективирано в писмен отговор по жалбата е, че производството
по иска следва да бъде прекратено поради неотстраняване в срока на
нередовностите по иска, а в условията на евентуалност да бъде потвърдено
определението на ВРС на сочените в него основания.
Жалбата е подадена
в срока по ГПК, от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване акта на
ВРС, а по същество е неоснователна
по следните съображения:
П.С.Н. е сезирала
ВРС с искова претенция против „Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД за
установяване, че не дължи на дружеството сумата от 370.17 лева за ВиК услуги,
фактурирани в периода 16.11.2015 г. – 16.06.2016 г., които съставляват част от
вземане по издадена и влязла в сила Заповед № 8159/31.10.2018 г. на ВРС по
ч.гр.д. № 16429/2018 г. в производство по чл. 410 от ГПК.
Твърденията на
ищцата по иска са, че с процесната заповед е осъдена да заплати дължими суми
към ВиК оператора общо за 3881.92 лева главници за потребени ВиК усулги в
периода 119.10.2012 г. – 22.10.2018 г., за обект, находящ се в гр. Варна, ул.
„Плевен“ № 55, законна лихва върху главницата от заявлението до окончателното
изплащане на сумата, лихва за забава в размер на 1051.83 лева за период
19.11.2012 г. – 26.10.2018 г. и разноски по заповедта.
Сочи, че не е
отправяла възражение в срока по чл. 414 от ГПК и заповедта е влязла в законна
сила на 24.11.2018 г., а ИЛ в полза
на кредитора е издаден на 04.12.2018 г.
Твърди, че
процесните вземания са за част от периода по заповедта и обхващат предоставени
услуги от ответника за периода от 15.10.2015 г. – до 16.06.2016 година и са
фактурирани с първа фактура № ********** от 16.11.2015 г. и последна фактура №
********** от 16.06.2016 г. Посочва се, че падежите на плащането са
обективирани във фактурите като по първата във времето фактура плащането е до 16.12.2015 г., респективно по
последната 16.07.2016 година
/останалите фактури са издавани ежемесечно за междинните периоди на
горепосочените първи и последен/.
Според ищцата, тъй
като вземанията са за периодични платежи и давността не се прекъсва от влизане
в сила на заповедта за изпълнение, защото започването на производство, в което
длъжника не участва не прекъсва давността, то и съгласно чл. 111 б. В от ЗЗД,
погасителната давност е изтекла за процесните вземания в момент, след влизане в
сила на заповедта за изпълнение на 24.11.2018 година.
Съдът, по правото на иск приема следното:
Съгласно
константната практика на съдилищата, която се споделя и от настоящата
инстанция, след приключване на съдебното дирене в процеса по установяване на
вземането, засегната страна може да се брани в изпълнението или чрез иска по
чл. 439 от ГПК или с този по чл. 424 от Кодекса /последния след заповедно
производство/. С втория иск ищецът цели да отрече вземането като материално
право на носителя, докато първият по чл. 439 от ГПК е предоставен на страната,
която заявява, че правото на изпълнение на кредитора е погасено поради
настъпване на факти след приключване на съдебното дирене.
Твърденията на
ищцата очертават заявено право в хипотезата на чл. 439 от ГПК, доколкото не се
отрича вземането, а възможността да се реализира принудително като факта на
образувано изпълнително производство е ирелевантен за упражняване правото на
иск, особено в хипотеза на съществуващ в полза на заявителя изпълнителен титул
и потенциална възможност последният да упражни права по принудително събиране
на вземането, обуславящи от своя страна и интереса на длъжника да отрече
изпълнението.
Т.е.
обстоятелството, че въз основа на издадения в полза на ВиК оператора към
момента няма образувано изпълнително производство не е процесуална пречка за
правото на иск по чл. 439 от ГПК.
Не е изпълнена
обаче предпоставката по чл. 439 ал.2 от ГПК, а именно искът да се основава на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което
е издадено изпълнителното основание. И това е така, доколкото институтът на
давността налага при твърдения за погасяване правото на принудително изпълнение
давностният срок да се очертае с начален и краен момент и двата, осъществили се
след влизане в сила на заповедта. От наведените твърдения по иска е очевидно,
че страната се позовава на начало на давността към момент, предхождащ релевантния,
поради което и така заявен искът е недопустим.
В контекста на
изложеното и поради съвпадение в крайния извод на настоящата инстанция с този
на ВРС, съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Разноски се
присъждат на въззиваемата страна за юрисконсултско възнаграждение в размер на
50 лева, на осн. чл. 25а ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Водим от горното,
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4104/13.03.2020 г. на ВРС по
гр.д. № 13371/2019 г. по описа на същия съд, с което е прекратено
производството по делото по предявения иск с правно основание чл. 439 от ГПК от
П.Н. против „Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД за приемане установено, че
ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 370.17 лева за ВиК услуги,
фактурирани в периода 16.11.2015 г. – 16.06.2016 г., поради погасяването им по
давност.
ОСЪЖДА П.С.Н., ЕГН ********** от гр. Варна да
заплати на „Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД, ЕИК *********, гр. Варна
сумата от 50 /петдесет/ лева
разноски за процесуално представителство от юрисконсулт в производството пред
ОС Варна, на осн. чл. 78 ал.8
от ГПК.
Определението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
Особено мнение на съдията-докладчик М. Терзийска
по възз.ч.т.д. № 879/2020 г. по описа на ОС Варна
Считам, че така
заявената претенция е допустима за разглеждане, а постановеното прекратително
определение на първата инстанция - незаконосъобразно.
По отношение на
предпоставката по чл. 439 ал.2 от ГПК, а именно искът да се основава на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е
издадено изпълнителното основание, ищцата навежда твърдения, достатъчни да
обезпечат допустимост на производството, а именно, че за горните вземания
правото на принудително изпълнение на кредитора е погасено по давност в момент
след влизане в сила на заповедта, т.е. след 24.11.2018 година. Следователно
възражението за изтекла погасителна давност не е преклудирано с влизане в сила
на заповедта, защото се твърди изтичането й в последващ момент.
Що се отнася до
института на погасителната давност следва да се отчете, че съдът правоприлага
закона като вземе предвид вида на
индивидуализираното в исковата молба вземане. Началният момент, от който
тече давността за вземането по чл. 114 ал.1 от ЗЗД, продължителността на
давностния срок с оглед вида на вземането /обща, кратка/, въпросите дали е
налице основание за спиране или прекъсване на давността по см. на чл. 115 и
чл.116 от ЗЗД, чийто отговор предполага и съобразяване на факта на влизане в
сила на заповедта за изпълнение и дали формира СПН и т.н. съдът преценява по
вътрешно убеждение и при прилагане на закона, по същество на спора, а не по
допустимост. След като ищцата твърди, че за горепосочените вземания правото на
принудително изпълнение е погасено в момент, настъпил след влизане в сила на
заповедта за изпълнение и поради това същата не е релевирала това възражение в
срока по чл. 414 от ГПК, то искът е допустим, а на останалите въпроси трябва да
получи отговор с крайния съдебен акт.
Съдия-докладчик: Мария
Терзийска