Решение по дело №3576/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 22.01.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети  октомври през две хиляди и двадесета година в състав:             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Ивелина Симеонова

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №3576 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №303827 от 17.12.2019г., постановено по гр.дело №80287/2017г. по описа на СРС, ГО, 158 с-в е признато за установено, че З.В.З. с ЕГН********** дължи на „Т.С."ЕАД с ЕИК******, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, следните суми: 584,23лв.- главница за доставена топлинна енергия през периода от 01.06.2014г. до 31.05.2015г. в топлоснабден имот в гр. София, ул.„А.П.Чехов”, бл.65, вх.****** с абонатен №038143; 46,28лв.- главница за такси за дялово разпределение за периода от 01.06.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва върху главниците за периода от датата на подаване на заявлението- 14.06.2017г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№38579/2017г. по описа на СРС, 158 състав, като са отхвърлени исковете за доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 584,23лв. до пълния предявен размер от 1123,90лв. и за периодите от 01.05.2013г. до 31.05.2014г. и от 01.06.2015г. до 30.04.2016г., и за такси за дялово разпределение за разликата над уважения размер от 46,28лв. до пълния предявен размер от 56,48 лв. и за периода от 01.05.2013          г. до 31.05.2014г. Изцяло са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014г. до 26.05.2017г. за сумата от 224,93лв., както и за сумата от 12,57лв.- обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 15.09.2014г. до 26.05.2017г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца 254,20лв. разноски в исковото производство и 34,85лв. разноски в заповедното производство, по съразмерност. Ищецът е осъден да заплати на ответника 194,36лв. разноски в исковото производство, по съразмерност.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца- „Т.с.“ЕООД с ЕИК******.

Срещу решението в отхвърлителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че тези задължения на ответницата са погасени по давност. Продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали обезещетение за забава до изравняване на отчетния период, а задълженията по общата фактура от 31.07.2014г. станали изискуеми на 14.09.2014г. и от този момента започвала да тече погасителната давност. Били представени и доказателства за публикуването на месечните фактури на интернет страницата на ищеца, поради което ответникът бил изпаднал в забава и се дължала мораторна лихва. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете- уважени изцяло. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата, в подадения в срок отговор на въззивната жалба, моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

В случая се касае за периодични плащания и по отношение на тях приложима е кратката тригодишна погасителна давност, която съгласно чл.114 ЗЗД  започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Следователно в случая решаващи са въпросите кога вземането е станало изискуемо и кога (ако изобщо) давността е била спирана или прекъсвана. Съгласно приложените по делото Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие. По делото не се установяват датите, на която са публикувани на интернет страницата на ищеца- жалбоподател, фактурите за консумираната от ответницата топлинна енергия, тъй като в представените констативни протоколи по чл.593 от ГПК са посочени няколко абонатни номера, като в нито един от тях не фигурира абонатния номер на ответницата. Следователно относно вземанията на ищеца съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД, погасителната давност е започнала да тече от възникването на задължението, което съвпада с крайната дата на съответния период. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение (с което е прекъсната давността и е започнал да тече нов тригодишен давностен срок) е подадено на 14.06.2017г. Погасени по давност са всички вземания с настъпили падежи преди 14.06.2014г. Вземането за м.05.2014г. е станало изискуемо на 01.06.2014г. и оттогава е започнала да тече тригодишната погасителна давност, като същата е изтекла на 01.06.2017г.- преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. Същото се отнася и за предходните по време задължения до м.05.2013г. включително. Издаването на обща фактура на 31.07.2014г. не е обстоятелство, което спира или прекъсва давността. Вземането за лихва е акцесорно и предвид погасяването по давност на главното вземане, също следва да се счита за погасено, а по отношение на периодите необхванати от погасителната давност- за тези вземания не са представени доказателства за публикуване на фактурите на интернет страницата на ищеца съгласно ОУ от 2014г., поради което ответницата не е изпаднала в забава и не дължи мораторна лихва.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС– потвърдено като правилно в обжалваната му част.

На основание чл.280, ал. 2 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №303827 от 17.12.2019г., постановено по гр.дело №80287/2017г. по описа на СРС, ГО, 158 с-в в обжалваната му част.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.с.“ЕООД с ЕИК******.

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1/                                   2/