РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 100                                            07.07.2020 г.***

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                    втори въззивен граждански състав

На:    двадесет и трети юни                                                      две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                         ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 887 по описа за 2020 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, подадена чрез ю.к.Красимира Иванова, с адрес за призоваване гр.Бургас, ул.“Цар Асен“ № 4, против решение № 313/22.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 8155/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР е ОСЪДЕНА да заплати на С.М.К. ***, сумата от 1619.88 лв., представляваща допълнително възнаграждение за  извънреден труд от общо 233.52 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1.143 на положения от него за периода 01.09.2016 г. – 31.08.2019 г., 1633 часа нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.09.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 208.59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 30.10.2016 г. – 30.09.2019 г., като е ОТХВЪРЛЕН иска за горницата над 208.56 лв. до целия търсен размер от 234.35 лв. лихва за забава и за периода от 01.10.2016 г. до 29.10.2019 г., като е отхвърлен и иска за сумата от 40 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.09.2016 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. С решението ГД „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати на С.М.К. сумата от 453.68 лв. за направените по делото разноски, както и по сметка на БРС държавна такса от 114.80 лв. и 193 лв. за експертиза, а С.М.К. е осъден да заплати на ГД „ГП“ – МВР сумата от 5.21 лв. за разноски по делото.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в осъдителната му част, като счита същото за неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на акта. Считат се за неправилни изводите на съда за основателност на предявения иск за заплащане на допълнително възнаграждение за „своеобразен извънреден труд“, както и за наличието на празнота в специалната нормативна уредба, касаеща служителите на МВР, която следвало да се попълни от нормативната база на КТ. В тази връзка се сочи, че от министъра на МВР са издадени Наредба№ 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г., които уреждат по специален начин заплащането на нощния труд в системата на МВР, поради което и с оглед уредения в специалните правила ред и основание за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, приложното поле на НСОРЗ, издадена по КТ се прилага единствено и само за работници и служители по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период, а по отношение на него се прилага специалната уредба. Развиват се съображения относно нощния труд и извънредния труд, като се счита, че извънреден труд би бил налице само, ако служителят действително работи извън установеното работно време, като дори и да се приеме, че НСОРЗ е приложима, то преизчисляването с коефициент 1.143 е с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, чието надвишаване да кумулира извънреден труд. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск като неоснователен. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемия С.М.К., не се взема становище по въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв.Богоева, въззиваемият оспорва въззивната жалба като неоснователна, моли съда на я остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски във въззивното производство.

 

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК  и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявени са искове с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът С.М.К. претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР да му заплати сумата от 1619.88 лв. (съобразно изменение на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.09.2016 г. до 31.08.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, както и сумата от 234.35 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща мораторна лихва за периода от 01.10.2016 г. до 05.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане. С исковата молба е претендирано и заплащането на сумата от 40 лв. – възнаграждение за положен извънреден труд в периода 01.09.2016г. – 30.09.2019г., ведно със законната лихва.

Изложени са твърдения, че през периода 01.09.2016 г. – 30.09.2019 г. ищецът е полагал труд като „**********“ в ЛКЦ-С., в Група „*****“ към ГПУ – Бургас при Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Бургас към Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР. Твърди се, че в този период ищецът е положил 10 часа извънреден труд, на стойност от 40 лв., който не му е бил заплатен. А през периода 01.09.2016 г. – 31.08.2019 г. е положил и нощен труд общо от 1640 часа, които преизчислени с коефициент 1.143 на дневен труд водели до извънреден труд от 234.52 часа, на стойност от 1383.67 лв., които следвало да бъдат заплатени от ответника. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за извънреден труд ответникът дължал и лихва за забава в размер на 63.10 лв., която също се претендира с настоящия иск.

Съобразно експертното заключение, на основание чл.214 ГПК ищецът е изменил исковата си претенция за главница от 1383.67 лв. на  1619.88 лв., както и претенцията за мораторна лихва от 63.10 лв. на 234.35 лв.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявения иск като неоснователен. Сочи се, че отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се  формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период. Претенциите за м.септември 2016 г. са оспорени като погасени по давност.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалата в процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР липсва изрично правило за преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с определен коефициент, което не означава законово установена забрана за преизчисляване на положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, а представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата и по специално чл.9, ал.2 от същата. За неоснователно е счетено направеното от ответника възражение за давност на част от претенцията, тъй като към подаването на исковата молба не са изтекли 3 години от настъпване изискуемостта на възнаграждението за извънреден труд за м.септември 2016 г. По горните мотиви, БРС е приел съобразно приетото експертно заключение, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1619.88 лв., поради което исковата претенция е уважена като основателна в претендирания размер, съобразно изменението на претенцията, ведно със законната лихва от предявяването на иска. По отношение на лихвата за забава, съдът като е взел предвид, че забавата за плащане на възнагражденията в съответния тримесечен период настъпва на 30-то число на месеца, следващ този период, е приел акцесорната претенция за частично основателна за сумата от 208.59 лв., дължима за периода от 30.10.2016 г. до 30.09.2019 г., като е отхвърли иска за разликата над тази сума и за периода от 01.10.2016 г. до 29.10.2016 г. Като неоснователна е отхвърлен и иска за заплащане на сумата от 40 лв. за положен извънреден труд от 10 часа, тъй като такъв е бил заплатен на ищеца от страна на ответника.

Постановеното от БРС решение не е обжалвано в отхвърлителните му части и е влязло в законна сила, поради което не е предмет на въззивна проверка в тези части.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявените осъдителни искоове по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в разпоредбата на чл.187, ал.3 МВР е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане на труд през нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Но от анализа на тази разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално допустимите за работа през нощта, но не определя същите като нормална продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е използвал именно термина „средно 8 часа“ за всеки 24-часов период. Поради това, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната продължителност на работното време през нощта за държавните служители по ЗМВР е 8 часа и е равна на нормалната продължителност на дневното работно време, като съдът намира, че в ЗМВР не е фиксирана такава нормална продължителност на работното време през нощта.

По отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187,ал.9 ЗМВР. Така, за процесния период 01.09.2016 г. – 31.08.2019 г. са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждаща реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираната наредба урежда възможността държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3), а чл.31 от наредбата е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е обаче и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, съгласно която – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1.143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащия в периода подзаконов нормативен акт е налице празнота, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

Нормата на чл.46, ал.2 ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода 01.09.2016 г. – 31.08.2019 г. ищецът С.К. е положил нощен труд от 1633 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1866.52 часа, като разликата от 233.52 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и тяхната стойност в размер на 1619.88 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер от 1619.88 лв., поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

По отношение на присъдената мораторната лихва във въззивната жалба не са изложени каквито и да било оплаквания за порочност на решението на БРС в тази част. От приетата експертиза е видно, че за исковия период 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. същата възлиза в размер на 234.35 лв., колкото се претендира и от ищеца, но с оглед тримесечно отчитане на работното време следва да се приеме, че лихвата се дължи за времето от 30.10.2016 г. до 30.09.2019 г., поради което акцесорната претенция правилно е уважена от районния съд за този размер и период.

Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.

При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът ГД „Гранична полиция“ МВР следва да заплати на въззиваемия С.К. направените в настоящото производство разноски в размер на 240 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие и квитанция за плащането. В тази връзка, съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в случая е в по-малък размер от минималния такъв (249 лв.), определен в чл.7, ал.2, т.2 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в този смисъл не се явява прекомерно.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 313/22.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 8155/2019 г.***.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, адрес: гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, да заплати на С.М.К. ***, ЕГН **********, сумата от 240 лв. (двеста и четиридесет лева) за направените във въззивното производство пред БОС съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.