Р Е
Ш Е Н
И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№……………Гр. София……………..г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-в въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на десети юни,
две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ : Златка Чолева
мл.съдия Димитринка Костадинова
при секретаря Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр. дело № 11 753 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение на СРС, 71 състав под №
184398 от 25.08.2020г., постановено по гр.дело № 14537/2019г. е признато за
незаконно и отменено на основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ уволнението на К.Н.Г. с
ЕГН *********** от длъжността „шофьор“ в Посолството на Кралство Мароко в
Република България, извършено със заповед № 134/ 21.02.2019г. ; на основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ К.Н.Г. е възстановен на длъжността , заемана
преди уволнението – „шофьор“ в Посолството на Кралство Мароко в България и на
основание чл.344,ал.1,т.3 , вр. с чл.225,ал.1 и ал.2
от КТ Посолството на Мароко в Република България е осъдено да заплати на К.Н.Г.
сумата от 8 872,25лв.- обезщетение за времето, през което е останал без
работа в резултат на незаконното уволнение в периода 21.02.2019г.-
21.08.2019г., като за разликата над сумата от 8 872,25лв.- до пълния
предявен размер от 9 974,33лв. искът по чл.344,ал.1,т.3 , вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ е отхвърлен като
неоснователен. С решението Посолството на Кралство Мароко в Република България
е осъдено да заплати на К.Н.Г. на основание чл.78,ал.1 от ГПК разноски по
делото в размер на 1 589,30лв., а на основание чл.78,ал.3 от ГПК К.Н.Г. е
осъден да заплати на Посолството на Кралство Мароко в България сумата от
73,66лв.- разноски по делото. С решението Посолството на Кралство Мароко в
Република България е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата от
474,89лв.-дължима държавна такса, на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението
се обжалва от ответника в частта на уважените искове и в частта на разноски,
които е осъден да плати съобразно изхода на делото.
Въззивникът Посолство на Кралство Мароко в Република България заявява
искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част на уважените искове, като незаконосъобразно и неправилно.
Поддържа
неправилност на извода на първата инстанция, с който е прието , че ищецът се
ползва със закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ. Възразява, че тази закрила е
изключена в хипотезата, при която работникът се е явил на работа и не е съобщил
за разрешения му отпуск по болест на работодателя. Ответникът твърди, че именно тази хипотеза се
установява от събраните по делото доказателства- при пълна и правилна преценка
на същите. Ето защо счита, че за него като работодател е изключено нормативното задължение за
изискване на предварително разрешение за уволнението от Инспекцията по труда. Поддържа, че в случай на продължаване на отпуска
поради заболяване, работникът не се ползва със закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ, ако съзнателно укрие факта на продължаването на отпуска и
не представи болничния лист /не уведоми работодателя до два работни дни от
издаването му. Твърди, че ползването на закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ
изисква работникът да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск, както и
да е показал ясно, че го ползва, като не
се яви на работа за да извършва служебните си задължения. Поддържа, че макар всички горепосочени факти
относно липсата на основание за предварителната закрила по чл.333,ал.1,т.4 от КТ да са установени в конкретния случай по делото, първоинстанционният съд е направил неправилния извод за
допуснато нарушение на нормата на чл.333,ал.1,т.4 от КТ при процесното
уволнение. Възразява, че неправилността на посочения извод на първоинстанционния съд е последица от необсъдените
доказателства по делото - поотделно и в цялост. Счита, че представените
платежни нареждания , подписани лично от ищеца на дати 18.02.2019г. и
21.02.2019г., както и подаденото от ищеца писмено извинение на дата
20.02.2021г. във връзка с извършените от него нарушения, доказват явяването на
ищеца на работа в периода от време, за който е издаден вторият болничен лист. Поддържа, че по делото също така е установен фактът, че вторият болничен лист
е представен от ищеца едва след прекратяване на трудовото му правоотношение. Въззивникът-ответник намира за житейски нелогично
твърдението на ищеца за явяването му лично три пъти в Посолството през
седмицата, през която твърди, че е бил във временна нетрудоспособност , само за
полагане на един подпис на командировачни заповеди и за
представяне на извинения. Ответникът
поддържа, че през тази седмица ищецът е работил по негова собствена воля, като
това е единственият логичен житейски извод, който следва от горепосочените
доказани отделни факти за явяването на ищеца, при цялостна преценка на тези
обстоятелства съвкупно с доказания факт на полагане на труд от ищеца,
установен с показанията на св.П..
Поддържа, че неправилно от първата инстанция са ценени показанията на
разпитаните по делото свидетели, като са кредитирани тази на св.В., без да е съобразено
обстоятелството, че работно място на свидетелката е в сградата на Посолството и
при незачитане на релевантния факт на естеството на работа на шофьорите, които
са в непрекъснато движение. Въззивникът-ответник
твърди, че св.В.също така не е обективна
, а заинтересована, тъй като след пенсионирането й не й е дадена възможност да
продължи да работи в Посолството, каквато възможност е предоставена на други
пенсионери. Възразява, че показанията на св.В.са и противоречиви и несигурни. Въззивникът намира,
че неправилно от първата инстанция не е дадена вяра на показанията на св.П.,
който заема същата длъжност като ищеца- шофьор и чиито показания са логични,
сигурни, вътрешно непротиворечиви и обективни - в съответствие с останалия доказателствен материал по делото , като заявените от
свидетеля факти са потвърдени от него при извършената очна ставка със св.В.. Моли
настоящата инстанция да съобрази, че за разлика от свидетеля П., при очната
ставка свидетелката В.е разколебана в показанията си относно първоначално
заявените от нея факти. Счита, че при
доказания по делото факт на явяване на работа на ищеца през времето на отпуска
за временна нетрудоспособност, ищецът сам се е лишил от възможността да ползва закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ.
Въззивникът- ответник поддържа наличие на допуснато
от първата инстанция процесуално нарушение, поради недадени от съда до
него указания за установяване на
правно-релевантни факти- относно номера и датата на входиране
на втория болничен лист на ищеца. На следващо място твърди, че заповедта за
уволнение е законосъобразна, тъй като са и доказани реализираните от ищеца
нарушения на трудовата дисциплина, а наложното наказание съответства на
тежестта на нарушенията. С изложените доводи
въззивникът-ответник мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него - постановяването на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски. При условията на евентуалност , /
в случай, че жалбата му бъде отхвърлена като неоснователна/, въззивникът-ответник поддържа възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемия-ищец.
Въззиваемият
К.Н.Г. оспорва жалбата като неоснователна и заявява
искане за потвърждаване на атакуваното решение като законосъобразно и правилно.
Поддържа,
че правилно от първата инстанция са кредитирани показанията на св.В., като
последователни и съответстващи на фактите, установени с останалите
доказателства по делото. Намира за правилен извода на съда за необективност на
св.П., като служител на ответника и финансово зависим от него. Като последица
от това въззиваемият-ищец счита, че обоснован и
правилен е изводът на СРС, с който е
прието, че от ответника не е преодоляна закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ,
доколкото от показанията на св.В.се установява, че през твърдяния
от ответника релевантен период от време не е бил на работа, /а инцидентно в
отделни дни е присъствал за кратко в Посолството- за полагане на подпис/, както
и че вторият болничен лист е бил предаден от него на свидетелката В.в
нормативно установения срок- на 18.02.2019г. Възразява, че неверен е доводът на
въззивника –ответник за направен от СРС извод, с
който да е прието за доказано реализирането на нарушенията на трудовата
дисциплина от негова /на ищеца/ страна. Твърди, че такива нарушения не са
допуснати. Счита, че договорката в трудовия му договор относно възможността за
промяна на началото и края на работния му ден, не означава предоставена на
ответника възможност да изисква от него полагането на извънреден труд. Твърди, че от него може да бъде направен
отказ за полагане на извънреден труд в случаите, когато не са спазени от
ответника нормативните изисквания за междудневни и междуседмични почивки.
Твърди, че на процесната дата 31.01.2019г. е
бил освободен от изпълнение на трудовите си задълженията след обяд от
посланика, като е бил уведомен за това чрез съобщение в „ WhatsApp“. Поддържа, че в нарушение на процесуалните
правила от първата инстанция не е допусната поисканата от него техническа
експертиза, която да установи, че
кореспонденцията, водена на посочения от него телефонен номер чрез
горепосочената система, не е манипулирана, предвид доказания по делото факт с гласните доказателства, че
този телефонен номер се ползва само от посланика. На последно място въззивамият
– ищец поддържа при условията на
евентуалност , / в случай, че от съда
бъде прието, че не се ползва със закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ и че
нарушенията на трудовата дисциплина се извършени от него/, наличие на несъотвествие
на наложеното от ответника наказание на
тежестта на нарушенията. С изложените
доводи въззиваемият –ищец от своя страна мотивира
искането си за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната от ответника част. Претендира присъждане на разноските
направени във въззивното производство. При условията
на евентуалност – в случай, че жалбата на ответника бъде уважена, заявява
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ответника за сумата над 1650,00лв.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните
по делото доказателства в рамките на въззивната жалба
и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема
за установено следното:
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване искови претенции с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ, чл.344,ал1, т.2 от КТ и чл.344,ал.1, т.3, вр. с
чл.225 от КТ.
С
първоинстанционното решение в обжалваната част
исковете по чл.344,ал.1,т.1 и т.2 от КТ са уважени, а този по чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225 от КТ е уважен като основателен до доказания
по делото размер от 8 872,25лв.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът приема, че дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2
от ГПК.
По иска с правно
основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ:
Настоящият
съдебен състав не споделя правните изводи на първата инстанция, с които е
мотивирана основателността на иска.
По
отношение на правно-релевантните факти, настоящият съдебен състав приема
следното:
Между
страните по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че те са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало
от сключен между тях безсрочен трудов договор в сила от 15.11.2017г., в рамките
на който ищецът е заемал длъжността „шофьор“ в Посолството на Кралство Мароко в
София. Трудовият договор е прекратен със
спорната заповед, издадена от ответника като работодател по смисъла на пар.1т.1 от ДР на КТ, поради налагане на дисциплинарното
наказание - уволнение. Дисциплинарното наказание е наложено за извършени от
ищеца нарушения на трудовата дисциплина на дати 18.01.2019г. , 20.01.2019г. и
31.01.2019г. , подробно описани фактологично в
заповедта. В заповедта са посочени и законовите текстове въз основа на които е
наложено наказанието /чл.187,ал.1,т.1 и т.3 от КТ/, указан е и нарушителят - ищец по делото, поради което съдът намира, че
спорната заповед е мотивирана в съответствие с изискването на императивната
норма на чл.195,ал.1 от КТ. От ищеца
–служител са изискани обяснения по реда на чл.193,ал.1 от КТ и такива са
депозирани от него до
ответника-работодател на дата 08.02.2019г. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че
при налагане на дисциплинарното наказание от ответника-работодател е спазен
нормативно установения ред, регламентиран от императивните разпоредби на чл.193,ал.1
и чл.195,ал.1 от КТ, като неоснователен
е доводът на ищеца за наличие на нарушение на разпоредбата на чл.195,ал.1 от КТ
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователно възражението на ищеца за допуснато от
ответника нарушение на императивната норма на чл.333,ал.1, т.4 от КТ при
налагане на дисциплинарното наказание, поради липсата на изискуемото според
ищеца разрешение за уволнението му от Инспекцията по труда.
Настоящият
съдебен състав приема, че във връзка с приложението на императивната разпоредба
на чл.333,ал.1,т.4 от КТ, на която се позовава ищецът, по делото се установяват
следните правно-релевантни факти, като за част от тях между страните няма
правен спор:
Не
се спори между страните, а и от писмените доказателства по делото се установява, че на
ищеца са издадени два болнични листа- първият под № 101 от 08.02.2019г. за
период на временна нетрудоспособност
08.02.2019г. - 14.02.2019г., а вторият под № 116 от 14.02.2019г. за период на временна нетрудоспособност – 15.02.2019г.-
21.02.2019г. И в двата болнични листа е посочено, че ищецът страда от общо
заболяване - вирусна инфекция, неуточнена, изискваща режим на лечение - домашно
– амбулаторен. Няма спор, че в периода
на временната нетрудоспособност , посочен в първия болничен лист, ищецът не е
бил на работа.
Правният
спор между страните е относно факта бил
ли е на работа ищецът в периода на временната нетрудоспособност, посочена във
втория болничен лист / 15.02.2019г. - 21.02.2019г./ , както и относно датата, на която е бил представен
вторият болничен лист на работодателя-ответник.
Ищецът
твърди, че вторият болничен лист е бил представен на работодателя на дата
18.02.2019г. чрез секретаря на Посолството, като в периода 15.02.2019г.-
21.02.2019г. не е бил на работа, а се е
явявал инцидентно в сградата на Посолството не във връзка с изпълнение на
трудовите задължения. По твърденията на ищеца той се е явил на дата 18.02.2019г. - за да подпише командировачни заповеди, които е следвало да се осчетоводят
няколко дни по късно, като явяването е било по молба на секретарката на
Посолството за подпис същите , за да не се бавят плащанията и на датата
21.02.2019г. – за да депозира /по съвет на секретарката на Посолството Н.В./
извинение към посланика, тъй като е бил притеснен от започналото срещу него
дисциплинарно производство и за да подпише отново командировачни
заповеди.
От
своя страна ответникът твърди, че ищецът е бил на работа през целия период от време, за който е издаден
вторият болничен лист /15.02.2019г.
- 21.02.22019г./. Ответникът поддържа
твърдение, че вторият болничен лист е
предаден от ищеца два часа след връчване на заповедта за уволнение – на
датата 21.02.2019г. на секретаря на Посолството и е входиран
в дневника на Посолството след заповедта да уволнение, като е получен от
посланика именно след изтичането на тези два часа от връчване на уволнителната
заповед на ищеца. Твърди, че дори в деня на връчване на заповедта за
дисциплинарно уволнение, ищецът е бил на работа и е изпълнявал служебните си
задължения.
Във
връзка с установяването на първия спорен факт – бил ли е на работа ищецът през
времето 15.02.2019г.-21.02.2019г., за което съгласно втория болничен лист,
издаден на дата 14.02.2019г., ищецът е бил във временна нетрудоспособност, по
делото са представени два броя командировачни заповеди, подписани от ищеца на дата
18.02.2019г. и на дата 21.02.2019г., като от всяка от страните са
ангажирани и гласни доказателства:
От
ищцовата страна е ангажиран свидетелят Н.И.В.. От
показанията й се установява, че е бивш служител
на ответника и познава ищеца, който е бил неин колега. Свидетелката заявява,
че ищецът е имал издаден болничен лист , който е бил продължен с втори, като
вторият болничен лист е бил от 15.02.2019г. Заявява, че вторият болничен лист е
бил доставен в Посолството при нея в понеделник- 18.02.2019г. , като е бил
донесен лично от ищеца, а след получаването му тя е уведомила за този факт
посланика. Свидетелката установява, че в Посолството няма практика болничните
листове да се завеждат в специална книга.
Свидетелката заявява, че от 15.02.2019г. - до уволнението на ищеца, той
не е бил на работа като шофьор. От
показанията на свидетелката се установява, че в периода на втория болничен
ищецът се е явявал в Посолството , защото е бил извикан да подпише документи за
командировка. Уточнява, че ищецът се е явил и е подписал документите. Това е
станало на датата 18.02.2019г. или на следващия ден, като не си спомня точно
датата, но заявява , че това явяване на ищеца със сигурност е било след
представянето на втория болничен лист. От показанията на св.В.се установява, че
тя е била извикана да превежда при връчване на заповедта за уволнение на ищеца
на датата 21.02.2019г. Заявява, че не помни ключовете от служебния автомобил да
са били предадени от ищеца на госпожа посланика, тъй като това не е станало в
нейно присъствие. Уточнява, че
служебните автомобили нощуват в резиденцията на посланика и всеки от шофьорите
отива и си взема автомобила оттам в часа, в който му е казано, че трябва да
започне работа за деня.
Ответникът ангажира свидетеля П.Б.П.. От
показанията на свидетеля се установява, че е колега на ищеца, работи като
шофьор при ответника. Свидетелят и в момента е служител на ответника. От
показанията на свидетеля се установява, че в седмицата преди 15.02.2019г.- до тази дата /15.02.219г./ , той /свидетелят/ е бил в болнични. Свидетелят
изрично заявява, че от датата 15.02.2019г. - до датата на уволнение на ищеца -
21.02.2019г., са били заедно с ищеца на работа - двамата. Установява, че е
присъствал при връчване на заповедта за уволнение от посланика на ищеца на
21.02.2019г. около 10,00-11,00ч. в кабинета на посланика. След връчване на заповедта ищецът му е предал
/на свидетеля / ключовете от служебния
автомобил , заедно с дистанционните. Изрично заявява, че на датата 21.02.2019г.
– сутринта, е бил на работа заедно с ищеца. Заявява, че знае от посланика за
факта, че два часа след връчване на заповедта за уволнение ищецът е донесъл
болничен лист - лично на посланика или
на секретарката- не знае, тъй като думите на посланика са били –„ Донесе ми
болничен лист два часа след като прекратихме трудовия договор“.
Между свидетелите В.и П. е извършена
очна ставка, поради противоречието в показанията им относно факта бил ли е
ищецът на работа в периода от време 15.02.201г.- 21.02.2019г., тъй като св.В.твърди
, че ищецът не е бил на работа, а св.П. заявява, че в този период ищецът е бил
на работа, включително и през сутринта на датата, на която му е връчена
заповедта за уволнение- 21.02.2019г.
При
очната ставка св.В.дава показания , че ищецът е бил в посолството в периода
15.02. – 21.02.2019г., тъй като е бил извикан на два пъти да подпише документи
- командировачни, но
не знае да е работил в този период. Уточнява, че ищецът не е присъствал
през всичките дни, като лично свидетелката го е видяла в дните , когато е
подписал командировачните - 18 –ти или 19-ти февруари
2019г. и след това на 21.02.2019г., когато е бил извикан за връчване на
заповедта за уволнение. За останалите дни, свидетелката заявява, че не знае
дали ищецът е бил на работа, нито дали е изпълнявал служебните си задължения.
Уточнява, че не би могла да знае категорично дали ищецът е бил на работа, след
като е напуснал сградата на посолството в дните, когато е бил в сградата за подпис на командировачните
заповеди. Уточнява, че ако е бил на работа след подписването на документите тя
няма как да знае за този факт.
При
проведената очна ставка св.П. дава следните показания: Не знае дали ищецът е бил
на работа през всичките дни в периода от време 15.02. - 21.02.2019г., но го е
виждал, че е бил на работа през тази седмица, а дали е работил- не знае. Няма
спомен дали го е виждал през всичките дни, като е възможно да го е виждал тези
пъти, когато е бил извикан за подпис на документи, но тъй като го е виждал да
идва със служебния автомобил е
предположил, че е на работа.
Т.е.
при извършената между свидетелите очна ставка не е постигната съвпадение в
показанията им относно факта дали в периода от време 15.02.2019г. - 21.02.2019г.
ищецът е бил на работа.
Настоящият
съдебен състав намира, че неправилно от първата инстанция са кредитирани
показанията на св.В.и не е дадена вяра на тези на св.П. относно правно-релевантния факт за това дали ищецът е
бил на работа в периода 15.02.2019г.- 21.02.2019г.
Настоящата инстанция отчита в съответствие с
нормата на чл.172 от ГПК, евентуалната заинтересованост на свидетеля П. като
настоящ служител на ответника, /което предполага служебна и финансова
зависимост на свидетеля от ответника/, но
намира, че тя не разколебава достоверността на показанията му относно
установения с тях факт, че в релевантния период от време 15.02.2019г.-
21.02.2019г. ищецът е бил на работа.
Настоящият съдебен състав приема, че показанията на свидетеля са
достоверни, тъй като почиват на негови преки и непосредствени впечатления, като
зачита последователността и логичната връзка между фактите, установени с тези показанията
му, както и тяхната конкретност и кореспондирането им с фактите, установени с
писмените доказателства. Съдът намира, че не е налице твърдяното от ответника
противоречие в първоначалните му показанията и тези, дадени при извършената
очна ставка, относно горепосочения факт. При първоначалния разпит свидетелят
категорично уточнява, че в периода 15.02.2019г.-21.02.2019г. ищецът е бил на
работа, включително и сутринта на датата, на която му е връчена заповедта за уволнение – 21.02.2019г.
От първоначалните показания на свидетеля се установява конкретният факт, че след връчване на заповедта за уволнение
сутринта на 21.02.2019г.- около 10-11ч., ключовете от служебния автомобил и
дистанционните са му били предадени от ищеца именно на него. Съдът намира за
основателен довода на въззивника-ответник, че липсва
логично обяснение тези ключове да са в държане на ищеца, ако той , както
твърди, не е бил на работа през тези седмица и в този ден. Противно на нормалната
и обичайна житейска логика е ключовете да се намират в ищеца и той да не е на
работа, което би препятствало ползването на служебния автомобил от страна на ответника.
При очната ставка свидетелят П. изрично
обосновава логично защо е направил заключение, че ищецът е бил на работа в
периода 15.02.209г.- 21.02.2019г. , макар да не
си спомня точно дали това са всички дни от периода 15.02.2019г.-
19.02.2019г. или само през част от тях, съвпадащи с дните, в които от ищеца са
подписани представените по делото командировачни
заповеди- 18.02.2019г. и 21.02.2019г. Уточнява, че този му извод /заключение почива
на факта, че във всички дни , в които е виждал ищеца, ищецът е управлявал служебният
автомобил. Именно поради това свидетелят прави логичното заключение, че ищецът
е бил на работа през дните, когато е бил видян от него. Противно на обичайната
и нормална човешка логика е да се приеме за вярно твърдението на ищеца, че не е
бил на работа, след като е бил видян лично от свидетеля да управлява служебния
автомобил. Нормалната и обичайна житейска логика изключва да бъде прието за
вярно твърдението на ищеца, ответникът
–работодател да е допуснал управлението на служебния автомобил да се
извършва във време, през което ищецът не е бил на работа /за лични нужди/,
предвид особения дипломатически статут на ответника и факта, че служебните
автомобили в Посолството са били само два.
Ето защо, съдът приема, че показанията на свидетеля П., с които
установява, че е възможно да е виждал ищеца именно в дните, в които са били
подписани представените по делото две командировачни
заповеди -18.02.2019г. и 21.02.2019г. ,
не противоречат и не опровергават дадените от същия свидетел показания ,
че ищецът е бил на работа през тези дни, предвид установения от свидетеля и
обсъден по-горе факт, че при тези срещи между него и ищеца на работното място , ищецът е бил със служебният автомобил, което изключва
твърдението на ищеца, че не е бил на работа. Нещо повече, от представените по
делото писмени доказателства- писмените извинения на ищеца, депозирани до
посланика /л.56 от делото на СРС/, се установява, че освен на датите
18.02.2019г. и 21.02.2019г., ищецът е бил в сградата на Посолството и на трета
дата – 20.02.2019г. Липсва житейски логично
обяснение , като такова не се поддържа и от ищеца, защо тези извинения не са
депозирани от него на датата, на която от него са депозирани писмените
обяснения по реда на чл.193,ал.1 от КТ - 08.02.2019г., нито пък през
предходния ден , в който той се е явил
да подпише командировачната заповед- 18.02.2019г. , а
се е явил отново на датата 20.02.2019г. за да представи същите. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че при доказаното явяване на ищеца на три
дати през релевантния период от време /18.02.2019г, 20.02.2019г. и
21.02.2019г./ , като за две от тях категорично св.П. установява, че е ищецът е
бил със служебния автомобил , ключовете, за който са били в държане на ищеца на
датата 21.02.2019г., единственият логичен извод е , че през релевантния период
от време ищецът е бил на работа по собствена воля.
От
друга страна, съдът намира, че показанията на св.В., макар и да са дадени от
нея като незаинтересован свидетел, доколкото е бивш служител на ответника / и
като такъв не се намира нито в служебна,
нито в във финансова зависимост от ответника/ , не следва да бъдат кредитирани
относно установения от нея факт, че през
спорния период 15.02.2019г.-21.02.2019г., ищецът не е бил на работа, а е
присъствал инцидентно в Посолството, само за да подпише командировачните
заповеди. Съдът намира, че показанията на св.В.са непоследователни, колебливи и не
почиват на нейни преки и непосредствени впечатления относно отрицателния факт –
че ищецът не е бил на работа през
релевантния период от време , като противоречат и на фактите, установени с
неоспорени от страните писмени доказателства. Така при първоначалния разпит
свидетелката В.заявява, че ищецът е посетил Посолството на 18.02.2019г., за да
представи болничния лист, като има колебания и не помни дали в същия ден ищецът
е подписал командировачната заповед или на следващия
ден- 19.02., но уточнява, че при всички
случаи подписването на командировачната заповед е
било след представянето на болничния лист. Колебанието относно датата на
подписа на командировачната заповед е налице в показанията на свидетелката и при
извършената очна ставка, при която тя поддържа, че е видяла ищеца, когато се е
явил за подпис на командировачната заповед или на
18.02. или на 19.02. Свидетелката не дава логично обяснение какво е наложило
подписването на командировачната заповед да стане
след представянето на болничния лист, както тя твърди в показанията си, след
като и двата документи са били налични
към 18.02.2019г. и то в период от време,
през който се твърди, че ищецът е ползвал болнични. Видно от самата командировачна заповед -
тя е подписана от ищеца на 18.02.2019г., поради което показанията на св.В.относно
установения факт на подписването на заповедта в момент, следващ представянето
на болничния лист на сочената от нея дата-18.02., противоречат на неоспорен от
страните писмен документ. На следващо място, съдът отчита, че за разлика
от показанията на св.П. , които почиват на негови преки и непосредствени
впечатления относно работата на ищеца през релевантната седмица, която работа
се реализира чрез ползване на служебния автомобил, показанията на свидетелката В.не почиват на
нейни преки и непосредствени впечатления относно този факт. Самата свидетелка признава при извършената
очна ставка, че няма как да знае дали ищецът е работил след напускане сградата
на Посолството, след като е подписал командировачните,
което е логично обяснимо, предвид обстоятелството, че работното място на
свидетелката е в сградата на Посолството, а естеството на работата на ищеца е
свързано основно с движение извън
сградата на Посолството и Резиденцията на посланика. Предвид това уточнение
на свидетелката при извършената очна ставка, настоящата инстанция приема, че
показанията й не изключват достоверността на показанията на св.П. , /както
възразява ищецът/ относно установения от последния факт, че пред релевантния
период ищецът е бил на работа, включително и в дните, в които ищецът е подписал
командировачните заповеди, тъй като лично през тези
дни е видян от св.П. да управлява служебния автомобил, като управлението на
служебния автомобил от ищеца се
установява включително и в деня, в който му е връчена командировачната
заповед.
С
оглед гореизложените мотиви, съдът приема, че при извършената отделна и
съвкупна преценка на писмените и гласни доказателства, фактическият извод е, че
в периода от време на втория болничен лист, който касае временната
нетрудоспособност на ищеца, той е бил на работа по собствена воля и е
изпълнявал служебните си задължения.
Като последица от това, правният извод е , че ищецът сам се е лишил от
закрилата, предоставена от императивната норма на чл.333,ал.1,т.4 от КТ. За да
приеме изключването на закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ, настоящата инстанция
на следващо място приема, че
ответникът-работодател не е бил уведомен от ищеца в нормативно установения срок
по чл.9,ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза за втория болничен лист, касаещ периода 15.02.2019г.- 21.02.2019г. Съдът не
кредитира показанията на св.В.и относно установения от нея факт, че болничният
лист й е бил предаден лично от ищеца на 18.02.2019г., като за този факт тя е уведомила веднага посланика. Както бе
обсъдено по-горе в мотивите, показанията на свидетелката са колебливи и и вътрешно
противоречиви и противоречат на фактите, установени с писмените доказателства, поради
което и съдът приема, че те са недостоверни относно този установен от нея факт.
Свидетелката установява, че ищецът е донесъл лично болничния лист на 18.02.2019г., когато е бил извикан да
подпише командировачната заповед, но от друга страна свидетелката
не установява точния момент на подписване на командировачната
заповед – дали на 18.02.29019г. или на 19.02.2019г., като заявява, че при
всички случаи командировачната заповед е била
подписана след представянето на болничния. При очната ставка колебанието на
свидетелката относно момента на подписване на командировачната
заповед продължава- дали е на 18.02 или на 19.02. , а от писмените
доказателства се установява че командировачната
заповед е била подписана не по-късно от установено от свидетелката представяне
на болничния лист, а в същия ден, в
който ищецът твърди, че е представил болничния лист. Липсва логично обяснение
свидетелката да помни точния момент на представянето на болничния лист, а да не
си спомня момента на подписването на командировачната заповед, след като осъществяването на тези
две действия е реализирано към един и същ момент във времето. Ето защо, съдът
намира, че като колебливи и противоречащи на писмените доказателства,
показанията на св.В.относно установения момент на депозирането от ищеца на
болничния лист пред ответника- работодател не следва да бъдат кредитирани ,
като недостоверни. Съдът приема, че макар да не почиват на преки и
непосредствени впечатления показанията на св.П. относно установения факт на
представянето на болничния лист от ищеца след връчването на заповедта за уволнение,
следва да бъдат кредитирани като достоверни. При констатираната от съда
достоверност на свидетелските показания на св.П., /обсъдена по-горе в мотивите/
относно останалите установени от свидетеля факти, липсва основание съдът да
бъде разколебан и да не кредитира
показанията му и за този факт. Няма твърдение на ответника, че два часа след
връчване на заповедта за уволнение ищецът се е върнал в Посолството, за да
предаде втория болничен лист, както поддържа ищецът. Твърдението на ответника е
, че вторият болничен е бил предаден два часа след уволнението. Самият ищец не
твърди и не установява през тези два часа да е напускал сградата на Посолството,
което би изисквало връщане и с което връщане е обоснован неоснователният довод
на ищеца, че никой не би го допуснал в сградата на посолството след уволнението.
Нещо повече, константната съдебна практика приема, че за да бъде изключена
закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ е достатъчно към момента на връчване на
заповедта за уволнение
работникът/служителят да е бил на работа на работното си място , който
факт в настоящия случай е категорично установен с показанията на св.П. -
Решение № 197/09.06.2011г. по гр.дело № 661/2010г. на ІV ГО на ВКС. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай ищецът не се ползва
със закрилата, установена с императивната разпоредба на чл.333,ал.1,т.4 от КТ.
Като последица от това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор относно липсата или наличието на
нарушението на трудовата дисциплина от страна на ищеца, тежестта на това
нарушение, в случай, че е доказано и в този случай и съответствието между
тежестта на нарушението и наложеното наказание.
Със
спорната уволнителна заповед дисциплинарното наказание е наложено на ищеца за
подробно описани 5 нарушения на трудовата дисциплина, като ответникът поддържа,
че две от тях са реализирани на датата 18.01.2019г.,
две реализирани на дата 21.01.2019г. и едно, осъществено на 31.01.2019г.
Съгласно правилото на чл.154,ал.1 от ГПК в доказателствена
тежест на ответника е да установи реализирането на нарушенията на трудовата дисциплина от страна
на ищеца.
По
доказаността на нарушенията на трудовата
дисциплина: Настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства се установява нарушението по
чл.187,ал.1,т.3 от КТ, реализирано чрез бездействие на ищеца на датата
18.01.2019г., представляващо неизпълнение на възложена от ответника работа, а
именно- възложена на ищеца по телефона към 10 часа /сутринта на посочената
дата/ от заместник посланика М.Ш.задача – да отиде в резиденцията на Кралство
Мароко в София и да вземе оставен там багаж, който да бъде транспортиран до
хотел „Шератон“, която задача е била отказана за
изпълнение от ищеца. Това нарушение е доказано с показанията на св.П., от които се установява, че на посочената дата
е управлявал автомобила на госпожа посланика в Република Македония и лично е
присъствал на телефонен разговор около 10 часа преди обяд, проведен между
посланика и заместник посланика, при който посланикът е бил уведомен , че
ищецът отказва да изпълни поставената му задача , свързана с работата на
Посолството , която е била възложена от заместник посланика. Съдът кредитира
показанията на свидетеля като почиващи на негови преки и непосредствени впечатления
и неопровергани, включително и по реда на насрещното доказване от страна на
ищеца.
Настоящият
съдебен състав приема, че от показанията на св.Т.Л.се установява и второто
нарушение на трудовата дисциплина на датата 18.01.2019г., а именно- закъснението на ищеца за работа –
явяването му в 12.00ч. От показанията на
св.Л.се установява, че ищецът се е явил
на работа през този ден в 12.00ч. Свидетелят
установява, че работи в Резиденцията на Кралство Мароко в София като общ
работник, като заявява, че на датата 18.01.2019г. ищецът е трябвало да се яви
на работа в Резиденцията в 9.00ч., но той е дошъл в 12.00ч. Самият ищец
признава факта на закъснението- признава, че се е явил вместо в 9.00ч. в
11.00ч. Признанието на този неблагоприятен за него факт се съдържа в писменото
му становище от 10.06.2019г. Съдът намира за неоснователно възражението на
ищеца за наличие на обективна причина за закъснението, обоснована с нуждата да
бъде измит служебния автомобил, с оглед представителните му функции. В трудовия
договор на ищеца изрично е указано началото на работния му ден- 09.00ч.- чл.4
от договора. От показанията на св.П. се установява, че в зависимост от това
дали са първи или втори шофьор, той и ищецът е следвало да се явяват в 9.00ч.
/първи шофьор/ и в 10.00 или 11.00ч.- ако са втори шофьор, като точното начало
на работния ден се е определяло от посланика , според неговата програма.
Свидетелят уточнява с показанията си, че по-късното явяване на работното място
за втория шофьор е като компенсация за седмицата преди това , когато е бил първи
шофьор на посланика. Свидетелят П. уточнява също така, че обичайно биват викани
от посланика към 10.00часа. От
показанията на св.П. се установява , че вземането на служебния автомобил от
първия шофьор става половин час преди часа, посочен от посланика за явяване, в
който половин час по-рано се измива служебният автомобил или шофьорът може да
пие кафе. При така установените с показанията на двамата свидетели горепосочени
факти, които показания почиват на техни
преки и непосредствени впечатления и се подкрепят от фактите, установени с
писмено доказателство по делото , съдът намира за неоснователен довода на ищеца
за наличие на обективна причина за закъснението му от 2 часа, тъй като житейски
неоправдано е в този дълъг времеви период, /дори да се приеме, че е следвало да
се яви в 10.00 или 11.00 ч.- закъснението е съответно- 2 и 1 час/, той да е
привеждал служебният автомобил в представителен и чист вид. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема за доказано закъснението за работа на ищеца на
дата 18.01.2019г. с три часа или най-малко 1 час, представляващо нарушение на
трудовата дисциплина по чл.187,ал.1,т.1 от КТ.
По
отношение на двете нарушения на трудовата дисциплина на датата 21.01.2019г.,
настоящият съдебен състав приема, следното: Първото нарушение на датата
21.02.2019г., за което със спорната заповед е ангажирана дисциплинарната
отговорност на ищеца е свързано с отсъствието на ищеца на тази дата в часа,
указан от посланика за явяване на работа, както и твърдяно от ответника
изпълнение на лична работа от ищеца към този момент, вместо изпълнение на
трудовите му задължения. Второто нарушение от същата дата, за което на ищеца е
ангажирана дисциплинарната отговорност е обосновано с неизпълнение на възложено
от представителя на работодателя /посланика/ задължение за явяване в
Посолството в указан час- 14.00ч. и отсъствието на ищеца след този час до края
на работния ден. Съдът приема, че отсъствието на ищеца от работното му място в
работно време на посочената дата се установява от показанията на св.Т.Л..
Свидетелят установява, че на тази дата ищецът е бил помолен от госпожа
посланикът да се яви в 12.00ч., но в
този ден ищецът не се е явил на работа. Свидетелят заявява, че в този ден той е
бил на работа от 9.00ч. до 16.00ч. и в този часови диапазон ищецът не се е
явил. Настоящият съдебен състав приема, че в показанията на свидетеля е
допусната фактологична грешка относно месеца-
погрешно посочен от свидетеля като 02., вместо верния – 01., предвид изминалия
период от време към момента на разпита и доколкото между страните няма спор,
а и от доказателствата по делото се
установява, че на същата дата - 21 през месец 02.2019г. в 10.00ч., /предхождащ
посочения от свидетеля час за явяването на ищеца - 12.00ч. и последващото неявяване до 16.00ч./ , на ищеца е връчена
заповедта за уволнение, поради което съдът приема, че показанията на свидетеля
не касаят м.02., а м.01.2019г. Доколкото показанията на свидетеля относно неяването на ищеца на работното му място в указан от
представителя на ответника- работодател час , както и отсъствието му до 16.00ч.
на този ден, почиват на негови преки и непосредствени впечатления, съдът
приема, че посочените в уволнителната заповед нарушение на трудовата
дисциплина- неизпълнение на задължение, възложено от представител на
работодателя /за явяване в определен час за изпълнение на служебните
задължение/, както отсъствието на ищеца от работното място в рамките на
работното време са установени. Липсват твърдения от страна на ищеца и доказателства
за обективна пречка, която да оправдават отсъствието му от работното място.
Нарушенията на трудовата дисциплина от 21.01.2019г. попадат в приложното поле
на чл.187,ал.1,т.1 и т.3 от КТ.
По
отношение на нарушението на трудовата дисциплина от 31.01.2019г., настоящият
съдебен състав приема, че то не е доказано по делото. Нарушението , описано в
заповедта за уволнение е свързано с напускане на работното място от ищеца в
12.00часа на посочената дата , /след като се е явил в 9.00ч. на работа/ и неявяване
на работа от 12.00ч. до 18.00ч. на същия ден, без разрешение на посланика или
друг пряк ръководител. Съдът намира, че показанията на св. П. касаещи датата
31.01.2019г., не могат да бъдат ценени
като доказателство за това нарушение, тъй като с тях се установяват факти,
различни от описаните в уволнителната заповед. Така св.П. установява, че на 31.01.2019г. ищецът не се е явил на
работа, /като не си спомня дали ищецът не се е явил за целия ден или за част от
него/, поради което е бил помолен от
посланика той да бъде шофьорът , който да вози посланика. Така заявените факти от
свидетеля не кореспондират на тези, посочени в уволнителна заповед, в която ответникът
изрично признава факта на явяването на ищеца на работа в 9.00ч., като твърдението
на ответника е за напускане на работа от ищеца след 12.00ч., за който факт
липсват доказателства по делото. От друга страна св.П. заявява, че на датата
31.01.2019г. е бил помолен от посланика именно той да го вози , вместо ищеца,
тъй като посланикът се е страхувал да бъде возен от ищеца. При наличие на
противоречието в показанията на свидетеля относно причината за неявяване на
ищеца и несъответствието им относно времевия период на отсъствието на ищеца и
този, посочен в уволнителната заповед, съдът приема, че с тях не се доказва
твърдяното от ответника нарушение на трудовата дисциплина от ищеца на датата
31.01.2019г. Действително , самият ищец
признава, че е напуснал работното си място след 15.00ч. на 31.01.2019г., като
твърди, че е бил освободен от посланика, но съдът приема, че това признание не
може да бъде ценено като доказателство не само при зачитане на нормата на 175
от ГПК, но доколкото то не покрива изцяло и напълно фактите, посочени в
уволнителната заповед относно датата 31.01.2019г.
С
оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че по делото се
установяват четири от нарушенията на трудовата дисциплина, посочени в
уволнителната заповед от датите 18.01.2019г. и 21.01.2019г. , попадащи в
приложното поле на чл.187,ал.1,т.1 и т.3 от КТ, като недоказано е нарушението
от датата 31.01.2019г.
По
отношение на съотношението между тежестта на извършените от ищеца нарушения на
трудовата дисциплина и тежестта на
наложеното наказание, настоящият съдебен състав при преценката, дължима съгласно нормата на чл.189,ал.1 от КТ
приема, че наложеното най-тежко наказание- уволнение, съответства на тежестта
на нарушенията. Съдът намира за
неоснователно възражението на ищеца за
несъответствие на тежестта на наказанието на тези на нарушенията. Настоящият
съдебен състав приема, че доказаните безспорно две нарушения на трудовата
дисциплина на датата 18.01.2019г. са достатъчни да обосноват налагането на най
– тежкото наказание. Закъснението във времето на ищеца на посочената датата за
явяване на работното място, както и неизпълнението на възложената му задача от
заместник посланика съдът приема, че са достатъчни да обосноват налагането на
най-тежкото дисциплинарно наказание, предвид особения дипломатически статут на
ответника. Този особен статут на ответника изисква от ищеца като негов служител, особено прецизно и добросъвестно изпълнение на
всички трудови задължения, на възложените от работодателя задачи в рамките на
тези трудови задължения, както и стриктна точност във времево отношение на изпълнението
на трудовите задължения от страна на ищеца. Ето защо, дори да се приеме, че по
делото не е безспорно и при условията на пълно доказване установено нарушението
на трудовата дисциплина на датата 21.01.2019г., /предвид разминаването относно
месеца по заповедта за уволнение и тази, установена с показанията на св.Л./,
съдът приема , че доказаните нарушения от датата 18.01.2019г. , които попадат в
приложното поле на чл.190,ал.7 от КТ, са достатъчни като тежест, за да
обосноват съответното налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание –
уволнение.
Съдът
намира за неоснователно възражението на ищеца-въззиваем
за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, свързано със
събирането на доказателствата по делото, с което е обосновано искането на въззиваемия-ищец за събиране на доказателство /СТЕ/ от въззивната инстанция, което е отказано с определението по
чл.267 от ГПК.
На
последно място, съдът намира, че не следва да бъде обсъждано, като ирелевантно, с оглед предмета на спора по настоящото дело,
възражението на ищеца за възлаган му неправомерно от ответника извънреден труд.
Дисциплинарната отговорност на ищеца не е свързана с нарушения, които да са свързани
с възлагани задължения от работодателя извън работно време. Поради това ,
наличието или липсата на изключения от забраната на чл.143 от КТ съдът намира,
че не следва да се обсъждат.
Поради
несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първата, съдът
приема, че обжалваното решение следва да
бъде отменено и вместо него- постановено друго, с което предявените от ищеца
обективно кумулативно съединени искове по чл.344,ал.1,т.1 ,т.2 и т.3 от КТ да
бъдат отхвърлени.
При
този изход на делото и на основание чл.78,ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответника
всички направените по делото разноски пред първата инстанция. Разноските на
ответника са в размер на 2000,00лв.-
адвокатско възнаграждение. Настоящата инстанция намира, че не дължи ново
произнасяне по възражението на ищеца по чл.78,ал.5 от ГПК, независимо от
частичната промяна на резултата от изхода на делото във въззивното
производство, тъй като първоинстанционният съд вече
се е произнесъл по това възражение, с оглед частично отхвърлената претенция на
ищеца по чл.344,ал.1,т.3 от КТ, като е приел, че възражението е неоснователно.
При липса на подадено от ищеца искане по чл.248 от ГПК пред първоинстанционния
съд, резултатът е настъпила на преклузия за
преразглеждане от въззивния съд на възражението на
ищеца по чл.78,ал.5 от ГПК срещу адвокатското възнаграждение на ответника за първоинстанционното производство. Доколкото с първоинстанционното решение е присъдена част от дължимото
адвокатско възнаграждение на ответника
от 73,66лв., на ответника се дължи остатъка до 2000,00лв., съобразно
изхода на делото пред настоящата инстанция , или сумата от 1926,34лв.
На
ответника се дължат и разноските направени във въззивното
производство в размер 237,45лв. – заплатена държавна такса по въззивната жалба и в размер на 2000,00лв.- адвокатско
възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира за основателно възражението на
въззиваемия-ищец за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззивника–ответник за
настоящата инстанция. Съдът намира, че доколкото във въззивното
производство не са събирани доказателства и делото и спора е концентриран
основно по фактите, за които доказателствата вече са събрани в първоинстанционното производство, и при съобразяване на
минималния дължим размер на адвокатското възнаграждение от 1 450,61лв.,
/съгласно приложимата редакция на чл.7,ал.1,т.1 и ал.2 от Наредба № 1/2004г.
към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие от 15.03.2021г./, основателно е възражението
на ищеца за прекомерност на възнаграждението на пълномощника на ответника за
над сумата от 1650,00лв., призната като дължима от ищеца в случай на уважаване
на жалбата на ответника. Ето защо , съдът приема, че дължимите на въззивника – ответник разноски за настоящата инстанция, на
основание чл.78,ал.3 от ГПК, възлизат общо на сумата от 1887,45лв., /от които 237,45лв.- държавна
такса и 1 650,00лв.- адвокатско възнаграждение/.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението
на СРС, 71 състав под № 184398 от 25.08.2020г., постановено по гр.дело №
14537/2019г., в частта, с която е признато за незаконно и отменено на
основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ уволнението на К.Н.Г. с ЕГН *********** от длъжността „шофьор“ в Посолството на
Кралство Мароко в Република България, извършено със заповед № 134/ 21.02.2019г.
; на основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ К.Н.Г. е възстановен на длъжността ,
заемана преди уволнението – „шофьор“ в Посолството на Кралство Мароко в
България и на основание чл.344,ал.1,т.3 , вр. с
чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ Посолството на Мароко в Република България е осъдено
да заплати на К.Н.Г. сумата от 8 872,25лв.- обезщетение за времето, през
което е останал без работа в резултат на незаконното уволнение в периода
21.02.2019г.- 21.08.2019г., както и в
частта, с която Посолството на Кралство Мароко в Република България е
осъдено да заплати на К.Н.Г. на основание чл.78,ал.1 от ГПК разноски по делото
в размер на 1 589,30лв., и в частта,
с която Посолството на Кралство Мароко в Република България е осъдено да
заплати по сметка на СРС сумата от 474,89лв. - дължима държавна такса, на
основание чл.78,ал.6 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни,
предявените от К.Н.Г. с ЕГН ***********
срещу Посолството на Кралство Мароко в
Република България обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/ иск
с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ, с предмет- признаване за незаконно и
отмяна на уволнението на К.Н.Г. с ЕГН *********** от длъжността „шофьор“ в Посолството на
Кралство Мароко в Република България, извършено със заповед № 134/ 21.02.2019г.
; 2/ иск с правно основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ К.Н.Г. ,
предмет- възстановяване на ищеца К.Н.Г.
на длъжността , заемана преди уволнението – „шофьор“ в Посолството на Кралство
Мароко в България и 3/ иск с правно основание чл.344,ал.1,т.3 , вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ , с предмет- осъждане на
ответника Посолството на Мароко в Република България да заплати на ищеца К.Н.Г.
сумата от 8 872,25лв. като обезщетение за времето, през което е останал
без работа в резултат на незаконното уволнение в периода 21.02.2019г.-
21.08.2019г
В останалата отхвърлителна
част, като необжалвано, първоинстанционното решение е
влязло в сила.
ОСЪЖДА К.Н.Г.
да заплати на Посолството на Кралство Мароко в Република
България - сума от 1926,34лв.- разноски
по делото за първата инстанция и сумата от 1887,45лв. – разноски по делото за въззивното производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките по
чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.