Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети февруари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 3461
по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 8695/13.01.2020 г., постановено по гр. д.
№ 14988/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 70
състав, В.Ф.*****София, е осъдено да заплати на Г.Х.И., на основание чл.194,
ал.3 вр. с чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ , сумата от 7 873, 20 лв., представляваща
дължимо за периода 01.01.2015 г.- 31.12.2017 г. възнаграждение за положен
извънреден труд, ведно със законната лихва, считано он 04.01.2019 г. до
окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 841,
56 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по делото, като искът е отхвърлен
до пълния предявен размер от 8 419, 95 лв., като неоснователен. Ищецът е осъден
да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, сумата от 6,
49 лв., представляваща разноски по делото. Ответникът е осъден да заплати по
сметка на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 691, 20 лв.,
представляваща държавна такса и разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която
е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника СЛУЖБА „ВОЕННА
ИНФОРМАЦИЯ“ (В.Ф.*****София). Излага съображения, че решението в обжалваната част
е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и трайната съдебна
практика. С последната е прието, че в ЗОВСРБ е налице празнота, която следва да
бъде преодоляна по предвидения в чл.46, ал.2 ЗНА начин, т. е. като се приложи
чл.136а, ал.5 КТ по аналогия. С оглед на това при прекратяване на трудовото
правоотношение некомпенсираният до нормалния работен ден положен труд се
заплаща като извънреден труд. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че
базата за изчисляване на извънредния труд е брутното възнаграждение, вместо
основното възнаграждение. Съгласно непротиворечивата съдебна практика та ВКС в
случая се касае за допълнително възнаграждение за извънреден труд и редът за
изчисляването му се определя от специалната нормативна уредба – чл.214, ал.1,
т.3 ЗОВСРБ вр. с чл.43, т.1 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г., а не както е
определен от решаващия съд като обезщетение по чл.234 ЗОВСРБ. Законодателят
изрично е регламентирал хипотезите, при които се прилага чл.234 ЗОВСРБ, сред
които не попада разглеждания случай. Исковият период е от 01.01.2015 г. до
31.12.2017 г., а договорът за военна служба на ищеца е прекратен на 20.04.2019
г., т. е. исковият период значително предхожда по време прекратяването на
договора. С оглед на това счита, че исковата претенция не може да се отнесе към
момента на прекратяване на договора за военна служба, което да обуславя и
прилагане на чл.234 ЗОВСРБ. С оглед на това, като е кредитирал вариант № 2 от
допълнителното коригирано заключение на съдебно – счетоводната експертиза,
първоинстанционният съд е определил размера на присъдената сума, която
значително надвишава реално дължимата. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, като определи размера на претендираното възнаграждение за
извънреден труд съобразно действащата нормативна уреда. Претендира сторените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца Г.Х.И., с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Счита, че решаващият
съд не е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон, като е
достигнал до обосновани изводи, като е съобразил и формираната съдебна
практика. Удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден
труд по смисъла на чл.203, ал.3 ЗОВСР, в сила до 12.05.2009 г., респ. чл.194
ЗОВСРБ, но некомпенсирано с намалено служебно време до прекратяване на
правоотношението по договор за военна служба, какъвто е разглеждания случай, се
заплаща като извънреден труд. Размерът на допълнителното възнаграждение за
изпълнение на задължения над общата продължителност на служебното време се
определя при условията на чл.43 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. за реда за
разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън
нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за
изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното
време и за изпълнение на службата през почивни и дни и в дните на официалните
празници. Излага съображения, че правилно решаващият съд е приложил чл.234
ЗОВСРБ. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението в обжалваната
част, като му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с
иск с правно основание чл.194, ал.3 ЗОВСРБ вр. с чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ.
Ищецът твърди, че служи във В.Ф.46380-София, считано от 17.04.2010 г. Всеки
месец е изпълнявал 24-часови дежурства по график, което е основно функционално
задължение по длъжностната му характеристика. През 2015 г., 2016 г. и 2017 г., поради
недостиг на личен състав, отработеното по график от него служебно време
надхвърляло посоченото в чл.2, и чл.3 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 г. на
министъра на отбраната нормална продължителност на служебното време. Положеният
от него извънреден труд не е компенсиран или заплатен, като неговият размер
възлиза на 4 530 лв. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника
да му заплати горепосочената сума, представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд за периода 2015 г. – 2017 г., мораторна лихва от момента на
изтичане на сроковете за отчитане и компенсиране на положения извънреден труд
съгласно Наредба № Н-18/19.12.2012 г. до предявяване на иска, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане, както и сторените по делото разноски.
С молба – уточнение от 22.04.2019 г. ищецът е уточнил,
че претендира мораторна лихва за периода 01.017.2015 г. – 04.01.2019 г.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявеният иск. Ищецът е служил в служба
„Военна информация“ до 20.04.2019 г., когато със заповед на директора на
посочената служба № 462/08.04.2019 г., на основание чл.162, т.1 ЗОВСРБ
договорът за военна служба № Д 471/16.12.2010 г. е прекратен по взаимно
съгласие. За исковия период ищецът е заемал длъжността „разузнавач IV степен“, в сектор 1 на отдел 54 „Ситуационен
център“ на дирекция „Асиметрични заплахи
и кризи“, както и длъжността „разузнавач IV-I степен“, в
сектор 1 на отдел 54 „Ситуационен център“. Изпълнявал е 24-часови дежурства по
утвърден месечен график. На основание чл.30 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 г.
отчитането на служебното време на дежурствата, дадени от ищеца през исковия
период е извършено при сумирано изчисляване на служебното време в часове за
всяко полугодие от календарната година, като продължителността на служебното
време за всяко полугодие е сбор от месечната продължителност на служебното
време в часове за всеки един от месеците в полугодието. За всяко полугодие от
исковия период служебното време за дадените от ищеца дежурство е или равно или
по – малко по – размер от допустимата максимална продължителност на служебното
време при носене на дежурство, поради което не е налице реално положен
извънреден труд от ищеца. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявеният иск, като му присъди сторените по делото разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение.
Липсва спор между страните, а и от представения
договор за военна служба № Д-471/16.12.2010 г. се установява, че ищецът е заемал
длъжността „началник на звено, в Служба „Военна информация“. Договорът за
военна служба е сключен със срок до навършване на пределна възраст за
притежаваното военно звание. Страните са се съгласили, че основното месечно
възнаграждение на ищеца е в размер на 1 061 лв., определено по реда на
чл.212 ЗОВСРБ. Допълнителното възнаграждение за продължителна служба върху
основното месечно възнаграждение в размер на 2 на сто за всяка прослужена
година, но не повече от 40 на сто. Постигнали са съгласие и за заплащане на
допълнителни възнаграждения на основание чл.214 ЗОВСРБ.
Със заповед на директора на Служба „Военна информация“
от 18.04.2019 г. ищецът е отчислен от списъчния състав на службата, на
основание чл.200, ал.2 ЗОВСРБ, чл.97, ал.4 от Правилника за устройството и
дейността на служба „Военна информация“, чл.22 вр. с чл.9, ал.3 и чл.25 от
Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията
и обезщетенията но военнослужещите и във връзка със заповед № 462/08.04.2019 г.
на директора на Служба „Военна информация“ за прекратяване на договора за
военна служба, освобождаване от длъжност и от военна служба и зачисляване в
запаса на ищеца, издадена на основание чл.162, г.1 ЗОВСРБ.
По делото е ангажирана длъжностната характеристика за
длъжността „Разузнавач IV степен,
дирекция 5, „Асиметрични заплахи и кризи“, сектор 54 „Ситуационен център“ от
длъжностно разписание № АМ-39 в служба „Военна информация“, утвърдена от
директор на Служба „Военна информация“ на 10.09.2012 г. В нея е предвидено като
основно задължение за служителя, че носи непрекъснато 24-часово дежурство по
график като оперативен дежурен и ръководи дейността на дежурната смяна и на
дежурните на подчинените поделения при привеждане на службата в по – високо
състояние и степен на бойна готовност и при възникване на екстрени ситуации.
Съгласно представеното удостоверение, Приложение № 4, от 12.11.2012 г. ищецът
се е запознал с длъжностната характеристика на 29.10.2011 г.
Представена е и длъжностна характеристика за
длъжността „Разузнавач IV-I степен в
сектор 1 на отдел 54 „Ситуационен център“ от длъжностното разписание № АМ-59 на
Служба „Военна информация“. В нея е предвидено задължение за служителя за носи
непрекъснато 24-часово дежурство по график като оперативен дежурен и ръководи
дейността на дежурната смяна. На 28.09.2016 г. ищецът е запознат с длъжностната
характеристика, съгласно представеното удостоверение.
От заключението на вещото лице Е.К.Й.– М.по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
некомпенсираното и неплатено служебно време над нормативно определеното за
исковия период е разлика между фактическата продължителност на служебното време
5 184 часа и нормативно определената продължителност на служебното време 4 720
часа и възлиза на 464 часа. Като вариант
втори вещото лице е посочило, че разликата между фактическата продължителност
на служебното време от 5 184 часа и нормативно определената продължителност на
служебното време от 4 752 часа за исковия период е в размер на 432 часа. Размерът на възнаграждението за
некомпенсирано и неплатено служебно време над нормативното определено служебно време
за 464 часа без увеличение на часовата ставка е в размер на 3 387, 84 лв., а с
увеличение на часовата ставка от 25 % - 4 232, 08 лв. Размерът на възнаграждението за
некомпенсирано и неплатено служебно време над нормативното определено служебно
време за 432 часа без увеличение в часовата ставка е в размер на 3 135, 84 лв.,
а с увеличение от 25 % е 3 918, 72 лв. Мораторната лихва за периода 01.07.2015
г. – 22.04.2019 г. върху сумата от 3 387, 84 лв. е в размер на 817, 59 лв., а
върху сумата от 4 232, 08 лв. възлиза на 1 021, 38 лв. Мораторната лихва за
забава на плащането за периода 01.07.2015 г. – 22.04.2019 г. върху сумата от 3
135, 84 лв. възлиза на 760, 68 лв., а върху сумата от 3 918, 72 лв. е в размер
на 950, 58 лв.
При изслушването му вещото лице е пояснило, че първият
вариант е изчислен съобразно чл.194, ал.1 ЗОВСР, като е съобразена 5-дневна
работна седмица от 40 часа за всеки месец в шестмесечното отчитане при сумирано
отчитане на работното време. Вторият вариант
е изчислен по т.16 от Наредба № Н-18, при съобразяване на 168 часа
месечно, което предполага всеки месец в рамките на цялата година да бъдат 21
работни дни. В чл„43, т.2 от Наредбата е предвидено 25 % завишено
възнаграждение за делничните дни.
Съгласно допълнителното, коригирано заключение на
вещото лице допълнителното възнаграждение по чл.194, ал.3 и чл.214, ал.1, т.3
ЗОВСРБ, трансформирано от неолзвани почивки в извънреден труд – 464 часа, при
първи вариант по чл.3 и изчислено в условията на чл.41, т.1 по Наредба №
Н-18/212 г. , без увеличение, е в размер на 3 665, 60 лв. за периода 01.01.2015
г. – 31.12.2017 г. Допълнителното възнаграждение, трансформирано от неползвани
почивки и извънреден труд – 464, при условията на чл.234 ЗОВСРБ би било в
размер на 8 456, 40 лв. (918, 72 лв.
дължимо обезщетение за допълнително възнаграждение по чл.194, ал.3 и чл.214,
ал.1, т.3 ЗОВСР и чл.41, т.2 от Наредба № Н-18/2012 г. за процесния период
01.01.2015 г. – 31.12.2017 г. + 7 537, 68 лв. обезщетение за положения
извънреден труд над нормалната до общата продължителност на служебното време) за
исковия период. Допълнителното
възнаграждение по чл.194, ал.3 и чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ, трансформирано от
неизползвани почивки в извънреден труд – 432 часа, при втория вариант,
изчислено в условията на чл.195, ал.2 ЗОВСРБ и чл.40, т.1 от посочената наредба
с увеличение в размер 3 412, 80 за исковия период. Дължимото възнаграждение,
трансформирано от неизползвани почивки в извънреден труд – 432 часа, при
условията на чл.234 ЗОВСРБ би било в размер на 7 873, 20 лв. (855, 36 лв.
дължимо обезщетение за допълнително възнаграждение по чл.194, ал.3 и чл.214,
ал.1 ЗОВСРБ за исковия период + 7 017, 84 лв. обезщетение за положен извънреден
труд над нормалната до общата продължителност на служебното време) за исковия
период.
При изслушването му вещото лице е пояснило, че с
направената корекция е изчистила грешките по втория разгледан вариант.
С определение от 22.11.2019 г. съдът, на основание
чл.214, ал.1 ГПК е допуснал увеличение размера на претенцията за обезщетение за
извънреден труд, като същата се счита предявена за сумата от 8 419, 95 лв.,
ведно със законната лихва т депозиране на исковата молба до окончателното
погасяване., като на основание чл.233 ГПК е прекратено производство по иска с
правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 1 334, 14 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за извънреден труд, дължимо за периода
01.07.2015 г. – 03.01.2019 г. определението за прекратяване на част от
производството по делото е влязло в сила, като необжалвано.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално
допустимо.
Страните в производството са обвързани от договор за
военна служба, сключен на 16.12.2010 г. Исковата претенция е насочена срещу
надлежен ответник – военно формирования (Служба „Военна информация“),
разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е назначен от
министъра на отбраната (решение № 128/29.04.2011 по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО;
решение № 416/26.10.2012 г. по гр. д.№ 271/2012 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по
реда на чл.290 ГПК).
По делото се установи, че ищецът е назначен на
длъжност „началник на звено“, като на 18.04.2019 г. е отчислен от списъчния
състав на службата. Установи се, че за исковия период 01.01.2015 г. –
31.12.2017 г. ищецът е положил труд над нормативно установената месечна
продължителност на служебното време, но в рамките на нормативно установената
обща продължителност в размер на 432 часа, некомпенсирани с намалено работно
време, в каквато насока липсват оплаквания от страните във въззивното
проиозвдство.
Спори се върху каква база следва да се начисли
претендираното от ищеца възнаграждение – върху основното възнаграждение или
върху брутното възнаграждение.
Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС по
приложението на ЗОВСРБ (отм.), че положен труд в рамките на общата
продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивка, се заплаща като
извънреден труд съобразно разпоредбата на чл.136а, ал.5 КТ, приложима по
аналогия поради липсата на норма в посочения закон. Такава норма не е
предвидена и в сега действащия ЗОВСРБ, в сила от 12.05.2009 г. Ето защо тази
практика следва да намери приложение и при действащия ЗОВСРБ това разрешение не
следва да бъде изоставяно. Установените в нормата на чл.262 КТ условията и
размерите на дължимите суми за извънреден труд, положен по трудово
правоотношение, не намират приложение при заплащане на положен труд от
военнослужещ в рамките на общата продължителност на служебното време,
некомпенсиран с почивка. В специалния закон – ЗОВСРБ, е предвидена уредба за
заплащането на допълнително възнаграждение при превишаване на общата
продължителност на служебното време, която изключва прилагането по аналогия на общата
норма на чл.262 КТ.
На основание чл.193, ал.3 ЗОВСРБ в случаите на
превишаване общата продължителност на служебното време по ал.2 на
военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.3
ЗОВСРБ.
Съгласно нормата на чл.43 от Наредба № Н-18/19.
ХІІ.2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите,
неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на
допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата
продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през празнични
и почивни дни и в дните на официални празници, за изпълнение на възложените
задължения над общата продължителност на служебното време през работни дни на
военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение, което за месеца е в
размер 25 на сто от основното
възнаграждение на военнослужещия за един час, определено по реда на т.1, и
умножено по броя на часовете за месеца, през които е изпълнявал възложени
задължения над общата продължителност на служебното време.
Не е налице основание за приложимост на чл.234 ЗОВСРБ.
В посочената норма е регламентиран редът за определяне обезщетенията на
военнослужещите по ЗОВСРБ при освобождаването от военна служба, на
отстраняването от длъжност, на преместването, на увреждането или на смъртта на
военнослужещия. В разглеждания случай ищецът претендира заплащане на
възнаграждение за изпълнение на възложените задължения над общата
продължителност на служебното време, а не обезщетение при освобождаване от
военна служба. Обстоятелството, че към момента на завеждане на делото ищецът е
освободен от военна служба не рефлектира върху основанието на претендираното
вземане, доколкото същото не се предпоставя и не зависи от това дали договорът
за военна служба е прекратен или не - този факт не е елемент от правопораждащия
фактически състав.
По изложените съображения въззивният съд счита, че са
основателни доводите на жалбоподателя, че решаващият съд неправилно е определил
базата, върху която се начислява претендираното възнаграждение за изпълнение на
възложените задължения над общата продължителност на служебното време, като
приложим е установеният в горепосочената
наредба ред за това (решение № 195 от 28.12.2017 г. по гр. д. № 4282/2016 г.,
на ВКС, ГК, ІV ГО и др.).
Предвид обстоятелството, че допълнителното възнаграждение
по чл.194, ал.3 ЗОВСР вр. с чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСР за 432 часа изпълнение на
възложените задължения над общата продължителност на служебното време за
исковия период възлиза на 3 412, 80 лв., предявеният иск се явява
основателен в този размер.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат
частично, обжалваното решение следва да се отмени за сумата над 3 412, 80
лв. до пълния уважен размер от 7 873, 20 лв., като искът следва да се
отхвърли в тази му част, като решението следва да се потвърди в останалата
обжалвана част
По разноските по производството:
При този изход на делото и
на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 89,
21 лв. – разноски за настоящото производство по съразмерност.
Предвид обстоятелството, че
жалбоподателят е защитаван по делото от юрисконсулт и на основание чл.78, ал.8
вр. ал.1 ГПК следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение по
съразмерност в размер на 56, 65 лв.
Ответникът по жалбата
претендира сторените разноски за настоящата съдебна инстанция. Техният размер
възлиза на 900 лв. – заплатено адокатско възнаграждение.
Жалбоподателят своевременно
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6
от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78,
ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската
защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да
съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе
несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски
хонорар.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен съобразно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случая възлиза на сумата
от 723, 66 лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, проведеното
едно открито съдебно заседание и липсата на доказателствени искания, съдът
счита, че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, като следва да се
намали до 800 лв. Ето защо в тежест на жалбоподателя следва да се възложи
сумата от 346, 78 лв. по съразмерност
С оглед изхода на спора
обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която в тежест на ответника
е възложена сумата над 364, 79 лв. до 841, 56 лв., както и в частта, с която в
тежест на ответника са възложени разноски по сметка на СРС за сумата над 554,
69 лв. до 691, 20 лв.
В полза на ответника следва
да се присъди сумата от още 50, 16 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство в производството пред СРС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 8695 от 13.01.2020 г., постановено по гр. д.
№ 14988/2019 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 70 състав, В ЧАСТТА, с която В.Ф*****–
СОФИЯ, с адрес гр. София, ул. „********е осъдено да заплати на Г. Х.И., ЕГН **********, на основание чл.194,
ал.3 ЗОВСРБ вр. с чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ, сумата над 3 412, 80 (три
хиляди четиристотин и дванадесет лева и осемдесет стотинки) лв., до 7 873, 20 (седем хиляди
осемстотин седемдесет и три лева и двадесет стотинки) лв., представляваща
дължимо за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2017 г. възнаграждение за положен
извънреден труд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.01.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата над 364, 79 (триста шестдесет и четири
лева и седемдесет и девет стотинки) лв. до
841, 56 (осемстотин четиридесет и
един лева и петдесет и шест стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, както и В ЧАСТТА, с която В.Ф*****– СОФИЯ, с адрес гр. София, ул. „********, е
осъдено да заплати по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата над 554, 69 (петстотин петдесет и
четири лева и шестдесет и девет стотинки) лв. до 691, 20 (шестстотин деветдесет и един лева и двадесет стотинки) лв.,
представляваща държавна такса и разноски по делото, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Г.
Х.И., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, кантора 101 –
адв. А.Т., срещу В.Ф*****– СОФИЯ, с адрес гр. София, ул. „********, е осъдено
да заплати на на основание чл.194, ал.3 ЗОВСРБ вр. с чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ,
сумата над 3 412, 80 (три
хиляди четиристотин и дванадесет лева и осемдесет стотинки) лв., до 7 873, 20 (седем хиляди
осемстотин седемдесет и три лева и двадесет стотинки) лв., представляваща допълнително
възнаграждение за изпълнение на възложените задължения над общата
продължителност на служебното време за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2017 г.,
като неоснователен.
ОСЪЖДА Г. Х.И., ЕГН **********,
с адрес *** и съдебен адрес ***, кантора 101 – адв. А.Т., да заплати на В.Ф*****–
СОФИЯ (Служба „Военна информация“), с адрес гр. София, ул. „********, сумата от
89, 21 (осемдесет и девет лева и двадесет и една стотинки)
лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски във
въззивното производство по съразмерност, както и да заплати сумата от 56, 65 (петдесет и шест лева и
шестдесет и пет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. ал.1 ГПК,
представляваща юрисконсултско възнаграждение по съразмерност, както и да
заплати сумата от още 50, 16 (петдесет
лева и шестнадесет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство
пред СРС, съразмерно с отхвърлената част на иска.
ОСЪЖДА В.Ф*****– СОФИЯ (Служба „Военна информация“), с адрес
гр. София, ул. „********, да заплати на Г.
Х.И., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, кантора 1010 –
адв. А.Т., сумата от 346, 78
(триста четиридесет и шест лева и седемдесет и осем стотинки) лв., на основание
чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство във въззивното производство по съразмерност.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 8695 от 13.01.2020 г.,
постановено по гр. д. № 14988/2019
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 70 състав, В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявенитя
иск е влязло в сила, като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК, на
основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.