Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 02.04. 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, XII Въззивен наказателен състав, в публично
заседание от четиринадесети януари две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА ЧОЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНИ ЗАХАРИЕВА
СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
в присъствието на секретаря Виктория
Иванова и прокурор Ирина Арменова, като разгледа
докладваното от съдия Захариева ВНОХД № 3494/2018 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на глава ХХI от НПК.
С присъда от 29.11.2017г.
по НОХД №17100/17г., СРС, НО, 95 състав, подсъдимият Л.Б. е признат за
виновен в това , че на 14.08.2008г. в
гр. София противозаконно присвоил чужда движима вещ – лек автомобил марка
„Нисан”, модел „Патфайндър”, с рама №********** и двигател № ****** с ДК № ********, на стойност 60 350лв, собственост
на ЕТ „А.” със собственик Н.К.С., която
вещ владеел- предоставен бил на Л.Б. по договор за наем от 06.08.2008, като
обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл.206, ал.3 вр. ал.1 вр чл.58а, ал.1 вр.
л.55,ал.1 т.1 вр. чл.2,ал.2 от НК, е осъден наказание „Лишаване от свобода” за
срок от две години, изпълнението на което е отложено на основание чл.66,ал.1 от НК за срок от четири години.
С присъдата на
подсъдимият Б. е наложено и наказание „Лишаване от право да заема длъжност,
свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно или общинско
предприятие, и да упражнява отчетническа дейност” за срок от четири години.
С присъдата на
основание чл.59, ал.1, т.1 и ал.2 от НК от наложеното наказание „Лишаване от
свобода” е приспаднато времето, през което подсъдимият Б. е бил задържан по
делото по реда на НПК и ЗМВР.
С присъдата на
основание чл.25, ал.1 вр. чл.23,ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко
наказание на подсъдимия Б. измежду
наказанията му, наложени по настоящото наказателно производство и по
нохд № 5524/2013г. по описа на СРС, НО, 10 състав, а именно „Лишаване от
свобода” за срок от две години, изпълнението на което е отложено на основание
чл.66, ал.1 от НК за срок от четири години.
С присъдата на
основание чл.59, ал.1, т.1 и ал.2 от НК от така определеното едно общо
най-тежко наказание „Лишаване от свобода” е приспаднато времето, през което
подсъдимият Б. е бил задържан по делото по реда на НПК и ЗМВР.
С присъдата на
основание чл.23,ал.2 от НК към така определеното едно общо най-тежко наказание
на подсъдимия Б. „Лишаване от свобода” е присъединено и наказанието, наложено
по настоящото наказателно производство „Лишаване от право да заема длъжност,
свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно или общинско
предприятие, и да упражнява отчетническа дейност” за срок от четири години.
С присъдата е
оставен без уважение като неоснователен
предявения от гражданския ищец ЕТ
„А. Н.С.“ граждански иск срещу подсъдимия Б. в размер на 60 350лв, ведно с
законната лихва от 14.08.2008г до датата на окончателното изплащане на сумата,
представляващ обезщетение за причинените
от деянието имуществени вреди.
С присъдата на основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият Б.
е осъден да заплати ,направените по делото разноски.
Срещу присъдата, в
срока по чл.319, ал.1 от НПК, е постъпила жалба от повереника на частния обвинител и граждански
ищец по делото, с която се иска за изменение за присъдата с увеличаване на
основание чл.24,ал.1 от НК на определеното едно общо най-тежко наказание на
подсъдимия Б. с шест месеца, отмяна на отлагане на изпълнението на наказанието,
както и уважаване на предявения
граждански иск и присъждане на разноските по делото.
След запознаване с
мотивите към присъдата е постъпило допълнение към жалбата, в която се излагат
подробни съображение в подкрепа на направените искания. Посочва се, че
присвоения автомобил е със значителна стойност, както и че на същата дата се
установява присвояване и на друг автомобил от подсъдимия, които обстоятелства
наред с факта , че Б. не пребивава преимуществено на територията на
страната, налагат отмяна на института на условното осъждане, поради
невъзможността да превъзпита дееца и да му повлияе да се въздържа от
извършаване на престъпления в определения му изпитателен срок. Оспорва се
извода на съда за изтекла погасителна давност по отношение на предявения
граждански иск, като се посочва , че не
винаги датата на извършване на деянието
и откриването на дееца настъпват в един и същи момент. Според изложеното
като датата, от която започва да тече петгодишната погасителна давност следва да се счита датата на повдигане на
обвинението или датата на извършване на разпознаването, тъй като именно тогава
пълномощникът на пострадалото лице е
разбрало, че именно Б. е извършител на престъплението.
Софийски градски съд, в
разпоредително заседание от 24.10.2018г, по реда на чл. 327 от НПК е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налагат разпити на подсъдимия,
свидетели или изслушване на експертизи.
В съдебно заседание
повереникът на частният обвинител и граждански ищец по делото поддържа жалбата
и допълнението подадени срещу присъдата, като намира същата за несправедлива по
отношение на размера на наказанието “Лишаване от свобода”, прилагането на чл.66
от НК и отхвърлянето на гражданския иск. Повереникът счита, че момента, от
който е започнала да тече давността за предявяване на иска е датата на
предявяване на материалите по разследването на пострадалото лице, когото
последното е узнало конкретния извършител, според обвинението на
инкриминираното деяние.
Представителят на
СГП намира жалбата на частния обвинител и граждански ищец за основателна и иска
изменение на присъдата, съгласно направените в жалбата искания в него искане за
увеличаване на размера на наложените наказания, увеличаване на определеното
едно общо най-тежко наказание и отмяна
на чл..66, ал.1 от НК. Поддържа изложеното от повереника относно претенцията за уважаване на гражданския иск.
Защитата иска
потвърждаване на атакуваната присъда като правилна и законосъобразна, като излага
становище за неоснователност на исканията на
частният обвинител и граждански ищец по делото. Твърдени се, че при
определяне размера на наказанията, съдът е съобразил чистото съдебно минало на
подзащитния му и изтеклия значителен период от датата на деянието,
надхвърлящ разумния срок за водене на
наказателно производство, данните за влошеното здравословно състояние на
подсъдимия и направените от него самопризнания. Защитата счита, че извършителят
на деянието е бил известен на
пострадалото лице още към момента на сключване на договора за наем на
лекия автомобил, поради което давността за предявяване на гражданския иск е
започнала да тече именно от датата на деянието, като същата към е изтекла към
момента на предявяването му в съдебно заседание на 29.11.2017г
Подсъдимият Л.Б. не
се явява.
Софийски градски съд,
след като обсъди доводите в протеста, както и тези, изложени от страните в
съдебното заседание, и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло
правилността на атакуваната присъда, констатира, че същата е постановена при условията на чл.371,т.2 от НПК.
Правилно първата
инстанция е приела , че доказателствата, събрани в хода на
досъдебното производство, подкрепят самопризнанията на подсъдимият, с оглед на което е одобрила същите и е
възприела изложената в обвинителния акт фактическа обстановка, която е следната
:
Подсъдимият Л.Б. е роден на ***г. в гр.
Марибор, Република Словения, словенски гражданин, със средно образование,
осъждан с присъда по нохд № 5524/2013г.
на СРС, влязла в сила на 01.06.2013г.
Към
05.08.2008г. подсъдимият Б. се намирал
на територията на Република България заедно с неустановено поделото лице от женски пол, говорещ български език. Около 19.00ч на същата дата Б., чрез посоченото лице от женски пол, се
свързал със свидетелката Е.С., дъщеря на собственика на ЕТ „А. – Н.С.”, с предмет на дейност
“рент-а-кар”, упълномощена от С. да
осъществява дейност на търговеца. При проведения разговор по телефона Б.
поискал да наеме лек автомобил, тъй като работния ден бил приключил,
свидетелката С. обяснила, че това може
да стане на следващия ден. По телефона бил уточнен лекия автомобил, който
ще бъде предоставен на подсъдимия, а
именно лек автомобил марка „Нисан”, модел „Патфайндър”, с рама №********** и
двигател №******с ДК № ********, собственост на ЕТ „А.- Н.С.”, както и че
същият ще бъде закаран сутринта пред
хотел “Жасмин”, находящ се в кв. С..
На 06.08.2008г.
свидетелката С., в качеството си на упълномощена от наемодателя ЕТ „А. Н.С.”, изготвила договор за наем за
горепосочения лек автомобил, със срок на наемане от 06.08.2008г. до 11.08.2008г., който
предела на свидетел при едноличния
търговец – свидетеля Л.П.. Последният
закарал лекия автомобил до посоченото от
наемателя място, където, при срещата с Б., договорът бил попълнен и подписан от
подсъдимия, който получил от П.
ключовете и документите на автомобила.
На 11.08.2008г, датата на изтичане на
договора, на телефонен номер, посочен за
връзка в договора за наем, се обадило лице от женски пол, която уведомило С., че се обажда от името на Б. с искане договора за наем да бъде удължен.
Това било прието от наемодателя и срока на наема бил удължен устно до
14.08.2008г., когато автомобилът следвало да бъде върнат на адреса на наемодателя – гр. София, ж.к. ********
На 14.08.2008г. Б.
не върнал автомобила на посочения адрес, започнал да го ползва като свой,
като телефона за връзка, предоставен от подсъдимия бил
изключен.
Така възприетата от
първоинстанционния съд фактическа обстановка се установява от събрания доказателствен
материал, както следва: самопризнанията, направени от подсъдимия Б. и приобщените
по реда на чл.283 от НПК доказателства от досъдебното производство – протоколи
за разпити на свидетелите Е.С., Н.С., Ц. С. и
Л.П., протокол за разпознаване на лица ведно с фотоалбум, съдебно-оценителна
експертиза, договор за наем на лек
автомобил, общи условия към договора, свидетелство за регистрация на МПС Част
I, пълномощно за управление на автомобила на територията на Република
България и Република Гърция, ксерокопие
от паспорт и СУМПС на Л.Б., заявление за първоначална регистрация на МПС,
договор за покупко-продажба, 2 броя фактури, справка за съдимост.
Въззивният съд
споделя фактическите констатации на първата инстанция, като намира, че за да
формира изводите си, съдът е извършил правилна преценка на доказателствените
източници по делото, като е възприел установените чрез тях факти, относими към
предмета на доказване по делото.
Липсата на противоречие в наличния по делото
доказателствен материал и диференцираното производство, по което е
приключило делото пред първа инстанция , правят безпредметен анализа им. В тази
насока липсват доводи в разглежданата жалба на частния обвинител и граждански
ищец.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка от правна страна районният съд
законосъобразно е приел, че подсъдимият Б. е извършил престъпление по 206, ал.3
вр. ал.1 от НК и това е така , тъй
като от обективна страна се установява,
че същият на 14.08.2008г. в гр. София, противозаконно е присвоил чужда движима
вещ –лек автомобил марка „Нисан”, модел „Патфайндър”, с рама № и двигател №
YD25779263A с ДК № ********, на стойност
60 350лв собственост на ЕТ „А. Н.С.”, която вещ владеел, съгласно договор за
наем от 06.08.2008г.
Подсъдимият е
владеел лекия автомобил, собственост на едноличният търговец на валидно правно
основание, сключения договор за наем със собственика на вещта ЕТ „А. Н.С.”. Съгласно
договора и устната договорка между страните, подсъдимият е следвало да върне
лекия автомобил на собственика му на 14.08.2008г., което не е направил. С оглед
стойността на автомобила 60350лв, равняващ се на 274 минимални работни заплати
за страната към датата на деянието / установена съгласно приетото по делото
заключение на съдебно-оценителната експертиза/, е налице квалифициращия признак, посочен в
разпоредбата на чл.206, ал.3 от НК, а именно “ обсебването “ да е в големи
размер.
От субективна страна
правилно е преценено от първата инстанция, че
деянието е осъществено при пряк умисъл, тъй като подсъдимият е съзнавал,
че владее инкриминирания автомобил на основание договор за наем, съгласно който
няма право да се разпорежда с него, както и че дължи връщането на същия на
неговия собственик, след изтичане срока на договора. Съзнавал е, че след на този срок, владеенето на вещта е
противоправно и е целял облагодетелстването от нея.
С оглед, обстоятелството,
че производството пред първата инстанция е
протекло по реда на чл.371 ,т.2 от НПК и предвид императивната разпоредба
на чл.373,ал.2 от НПК, съдът при индивидуализация на наказанието е бил дължен
да го определи при условията на чл.58а от НК. Правилно е съобразено от първата
инстанция наличието на основание за определяне на наказанието при условията на
чл.2, ал.2 от НК, тъй като е налице по –благоприятна редакция за дееца
разпоредбата на чл.373,ал.2 от НПК, а
именно тази преди измененията с ДВ, бр.26 от 2010г, предвиждаща императивно
определяне на наказанието на основание чл.55 от НК. Подсъдимият Б. е признат за
виновен за извършено престъпление по чл.206, ал.3 вр. ал.1 от НК, като
предвидените в закона наказание са „Лишаване
от свобода“ от три до десет години, „лишаване
от права“ по чл.37,ал.1 т.6 и т.7 от НК и конфискация на част
или на цялото имущество на виновния. При така посочените от закона наказания и
разпоредбата на чл.373,ал.2 НПК вр. чл.2, ал.2 от НК, въззивната инстанция
намира, че при индивидуализация наказанията на подсъдимия, съдът
е съобразил установените като безспорни конкертни обстоятелства по делото и
относимите отгегчаващи и смекчаващи
обстоятелства - чистото съдебно
минало на подсъдимия към момента на деянието, стойността на присвоената вещ,
надхвърляща значително критерия за големи размери, както и данните за осъждане
на подсъдимия за същото по вид деяние.
От съществено значение при
индивидуализация на наказанието е
изтеклия период от време от датата на извършаване на деянието до
постановяване на присъдата, което в конкертния случая е повече от девет години.
Искането на повереника на частия
обвинител за увеличаване на срока на наложеното общо наказание на Б. „лишаване
от свобода“ на основание чл.24 от НК и отмяна на условното
осъждане, поради тяхната несправедливост и нецелесъобразност, настоящият състав
не споделя. Основанието за определяне на по-нисък срок на наказанието „лишаване
от свобода“ на подсъдимия е резултат най-вече изтеклия прекомерно
дълъг на наказателното производств съобразен с императивните изискването на
чл.373,ал.2 от НПК в предходната й редакцията й. От датата на деянието до
постановяване на настоящото решение са изминали повече от десет години, което
безспорно нарушава правото на подсъдимия за разглеждане на делото в разумен
срок. В съответствие с практиката на ЕСПЧ това е отчетено при определяне на
наказанията от първоинстанционния съд, като е приложена разпоредбата на чл.55,
ал.1 т.1 от НК и е определен средния възможен срок на наказанието. Наложените
наказания /две/ въззивният съд намира за справедливи, корекция на наказанията, наложени
за извършеното престъпление по чл.206, ал.3 вр. ал.1 от НК не следва да бъде
извършена, в продължение на което е неоснователно и искането на увеличаване на
определеното общо наказание по двете наказателни производство на СРС /нохд №
17100/2017г. и нохд № 5524/2013/ и съответно
отмяна на условното осъждане. Безспорно е , че подсъдимият не
пребивава на територията на страната , но това обстоятелства не може да бъде
прието, за такова, което да налага ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. Освен,
че са налице безспорно основанията за прилагане на чл.66, ал.1 от НК за
отлагане изпълнението на наказанието „лишаване
от свобода“, същото обвързано с продължителния период от време
от момента от извършване на деянието, дава основание на въззивната инстанция да
приеме, че присъдата на първата инстанция е правилна, а искането на повереника
е неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира,
че неправилно е приложен
институтът на погасителната давност по отношение на гражданската претенция.
Изтичането на договора за наем на лек автомобил на 14.08.2008г, сключен между
ЕТ „А.- Н.С.“ и подсъдимия Б. не е юридическият факт, от
който следва да се приеме, че започва да тече давността за реализирането на
деликтната отговорност на физическото лице, присвоило инкриминираната вещ.
Безспорно в договора е посочено, че същият е подписан от Б., но за пострадалото лице /упълномощеното от него лице/ не е съществувала
възможност да провери достоверността на представения документ за самоличност на
лицето, представило се за Б.. В конкрентия случай, с оглед фактите по делото и
съобразявайки проведените, в хода на досъдебното производство, действия по
разследването, съдът намира, че за пострадалото лице е станало известно лицето,
присвоило процесния автомобил, в момента на проведеното разпознаване, а именно
на 29.01.2014г., поради което съгласно нормата
на чл.114,
ал.3 от ЗЗД
давността е започнала да тече от настъпването на този момент. От тогава, до
предявяването на иска в съдебната фаза – 29.11.2017г не са изминали пет години
и следователно давността за претендиране на вземането от непозволено увреждане
за имуществени вреди от деянието не е изтекла. Гражданският иск на ЕТ „А.- Н.С.“ правилно е приет за допустим, тъй като е предявен
по реда на НПК, като са спазени
всички процесуални разпоредби. Налице е фактическия състав на непозволено
увреждане. Осъществено е престъпление по чл.206, ал.3 вр. л.1 от НК, което е резултатно,
като е установена вреда за едноличния търговец в размер на 60350лв, представляваща стойността на
присвоения умишлено от подсъдимия лек автомобил. При тези данни съдът формира извод
за виновно причинена вреди на гражданския ищец, тъй като подсъдимият като лицето
получил автомобила на основание сключен договор за наем, е присвоил същия,
което е и основание за уважаване на предявяния гражнаски иск срещу подсъдимия Б.,
с който се претендира обезщетение за
настъпили за ЕТ „А. Н.С.“, в резултат на деянието, извършено от
подсъдимия имуществени вреди. Размерът
на гражнаския иск е съответен на посочената стойност на присвоения автомобил. Съдът
счете, че
предявения от едноличния търговец граждански иск с правно основание чл.45 от ЗЗД е доказан по
основание и размер, поради което измени решето си.
Съдът присъди и
законната лихва върху
обезщетенията, считано от
датата на
уврежданията – 14.08.2008г.
до окончателното им изплащане.
Съдът осъди подсъдимия Л.Б. да заплати
на основание чл.189 , ал.3
от НПК в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на СГС, и сумата от 2414лв,
представляваща 4% държавна
такса върху
размера на
уважения граждански иск.
По
отношение на направеното искане от повереника в допълнението на жалбата за
осъждане на подсъдимия да заплати направените от частния обвинтел и граждански
ищец разноски за адвокатско възнаграждение, настоящата инстанция намира, че не
следва да се произнесе, тъй като същото е направено едва пред въззивния съд,
който при произнасяне по искането , би лишил страните от инстанционен контрол.
Въз основа на извършената
цялостна проверка на атакувания първоинстанционен акт, въззивният съд не намери
допуснати съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяна на
присъдата, като по гореизложените съображения намира, че същата следва да бъде
изменена в гражнаско-правната й част, с оглед на което, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ
Присъда
от 29.11.2017 г. по НОХД 17100/2017г. по описа на 95 състав, НО, СРС като отменя същата в частта, с която е
оставен без уважение предявения от ЕТ „А.- Н.С.“
граждански иск като вместо това:
ОСЪЖДА
Л.Б.
/L. B./, роден ан ***г.
в гр. Марибор, Република Словения да заплати на основание чл.45 от ЗЗД на ЕТ „А.
Н.С.“ ЕИК ********, сумата от 60350лв /шестдесет хиляди
триста и петдесет лева/, представляваща обезщетение за претърпените имуществени
вреди от престъплението, ведно със законната лихва от 14.08.2008г., до
окончателно изплащане на сумата.
ОСЪЖДА
Л.Б.
с посочена по-горе самоличност да заплати по
сметка на СГС сумата от 2414 лв /две хиляди четиристотин четиринадесет лева/, представляваща 4 % държавна такса върху размера на уважения
граждански иск, както и 5 лв държавна такса за
служебно издаване на изпълнителен лист.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата й част.
Решението не
подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.