РЕШЕНИЕ№102
гр. Пловдив,
08.01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на трети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 11681
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от С.А.Д. против „Файненшъл България“ ЕООД кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 52,83 лв. –
представляваща недължимо платена възнаградителна
лихва, сумата от 37,50 лв. - представляваща недължимо платена такса за „Оценка
на досие“ и сумата от 266,19 лв. - представляваща недължимо платена такса за
услуга „Кредит у дома“, престирани при начална липса
на правно основание по договор за потребителски кредит от 06.06.2015 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ АД, ведно със законната лихва върху
тези суми, считано от датата на депозиране на исковата молба – 15.07.2019 г.,
до окончателното им изплащане.
В
исковата молба се твърди, че между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД бил сключен договор за потребителски кредит № .. По силата на
така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата
от 750 лв., платим на погасителни вноски за период от 60 седмици. Била
уговорена възнаградителна лихва в размер от 147,93
лв. с клаузата на чл. 1, т. 3. Годишната лихва била от 31, 82 %, а годишният
процент на разходите – 38 %. Поддържа, че процесният
договор бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че
клаузата в договора, установяваща задължение за заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с
добрите нрави. Изтъква нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
тъй като в договора не са посочени условията за прилагане на годишния лихвен
процент. Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на общата сума, дължима от
потребителя, като не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на
разходите. Нарушен бил и чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в погасителния план
не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора
суми. Счита, че не е спазено и изискването установено в разпоредбата на чл. 11,
ал. 2 ЗПК за подписване на всяка страница от общите условия от страна на
потребителя. Предвид недействителността на договора на посочените основания,
претендира заплащане на сумата от 356,52 лв. – недължимо заплатена по договора
от страна на длъжника сума, формирана както следва – сумата от 52,83 лв. за възнаградителна лихва, сумата от 37,50 лв. - такса за
оценка на досие и сумата от 266,19 лв. - такса за услуга „кредит у дома“. Моли за уважаване на предявените осъдителни
искове, ведно със законната лихва.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал молба, в която излага доводи за неоснователност на предявените искове.
Счита, че не са налице основанията за нищожност на процесния договор. Твърди,
че с посочване на размер на дължимата възнаградителна
лихва и на лихвения процент в договора е съобразена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК, която според ответника визирала случаи на установени специфични
условия за прилагане на договорния лихвен процент, например – при различни
приложими лихвени проценти. Счита, че възнаградителна
лихва по договора за кредит не е установена в противоречие с добрите нрави.
Посочва, че възнаградителната лихва представлява
цената на кредита, с която потребителят се е задължил при подписване на
договора. Изтъква, че кредитът не е обезпечен и повишеният риск оскъпява
финансовия ресурс. Дори да се приеме, че клауза за възнаградителна
лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва е недействителна, в
случая това надвишаване било минимално. Счита, че е спазено и правилото на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора се съдържа разбивка както на всяка
отделно дължима на основание сключения договор сума, така и общия размер на
задължението от 1 522, 66 лв. Сочи, че в договорът е записан какъв е
размерът на годишния процент на разходите, като начинът на изчисляването му е
подробно установен в Приложение № 1 към ЗПК. Посочва, че в договора за кредит е
установено по ясен и недвусмислен начин разпределението на вноските измежду
дължимите суми. При условията на евентуалност, при възприета от съда
основателност на предявените искове, прави възражение за изтекла кратка
погасителна давност. Сочи, че ако се приеме, че в случая следва да намери
приложение общата погасителна давност, част от плащанията били направени преди
повече от пет години от датата на предявяване на исковата молба. По така
изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск, ведно със
законните последици. Към отговора на исковата молба са представени писмени
доказателства. Не са направени доказателствени
искания.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От
събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е
безспорно между страните, че между „Провидент Файненшъл България“ ООД – праводател
на ответника „Файненшъл България“ ЕООД и С.А.Д. е сключен договор за потребителски
кредит от 06.06.2015 г., по силата на който ответникът
е предоставил на ищцата сумата от 750 лв. срещу насрещното задължение на ищцата
– кредитополучател, да върне сумата от общо 1 522,66 лв. на 60 седмични
вноски с размер от 25,38 лв. и размер на последната погасителна вноска от 25,24
лв. - с дата на първото седмично плащане на 13.06.2015 г. Установено е, че
вноските са дължими на ден от седмицата – сряда. В договора е уговорено, че
установената за връщане сума се формира, както следва: сумата от 750 лв. –
главница, сумата от 37, 50 лв. – такса за оценка на досие, сумата от 147, 93
лв. – договорна лихва и сумата от 587, 23 лв. такса услуга „Кредит у дома“. Установен
е годишен лихвен процент от 31,82 % и годишен процент на разходите от 48 %.
Към
договора за кредит е приложен погасителен план, в който е посочен общия размер
на погасителната вноска, нейния падеж и компонентите, от които последната е
формирана с уточняване размера на частта, представляваща главница, както и тази
за лихва, такса оценка на досие и такса за услуга „кредит у дома“.
Договорът
между страните не е сключен при отнапред установени от кредитодателя
Общи условия.
В
буква „Б“ от договора страните са уговорили, че е дължима такса за оценка на
досие с фиксиран размер от 37, 50 лв., като последната е включена в общата
сума, която кредитополучателят се е задължил да върне и е разсрочена на
погасителни вноски към вноската за главница и лихва. В буква „Д“ от договора е
установена такса за услуга „кредит у дома“ в размер от 587, 23 лв., за която
също е установено, че се дължи на погасителни вноски, ведно с вноските за
главница и лихва, като последната е включена в общия размер на задължението на
длъжника. С клаузата на чл. 25 от Договора е уговорено, че тази услуга е
допълнителна и се предоставя по желание на кредитополучателя. Установено е, че
при избор на тази услуга кредитът се предоставя в брой по местоживеене на
клиента и кредитните вноски се събират седмично по неговото местоживеене. В
тази клауза е уговорено, че 30 % от таксата е равна на разходите, свързани с
организирането на допълнителна услуга кредит у дома и предоставянето на кредита
в брой по местоживеене на клиента, като последната е дължима при подписване на
договора, но се заплаща на равни вноски през периода на кредита за улеснение на
клиента. Установено е, че останалата част от таксата е свързана с разходите за
събиране на седмичните вноски в дома на потребителя и е дължима през срока на
кредита и е включена в седмичните вноски.
От
представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от
общо 1 106, 52 лв. по договора, от които 750 лв. за главница, 52, 83 лв.
за договорна лихва, 37, 50 лв. за такса оценка на досие и 266, 19 лв. за такса
услуга „кредит у дома“.
По своята правна същност договорът
за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали
той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в
зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя
предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните
негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща
само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита
– арг. чл. 23 ЗПК.
Страните са уговорили, че
месечната погасителна вноска е в размер от 25, 38 лв., с изключение на
последната погасителна вноска в размер от 25, 24 лв., като е установен месечен
лихвен процент от 31, 82 % и годишен процент на разходите от 48 %. В договора е
включен погасителен план с посочени падежни дати на отделните вноски. В
погасителния план е посочена общата стойност на всяка дължима месечна вноска, като
е посочено каква част от дължимата сума погасява задължението за главница, лихва
и такси, поради което и съдът възприема за неоснователно възражението на
ответника – длъжник за допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в
него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна
лихва за възмездно ползване на заетата сума от
кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране
на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към
момента на сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи
разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал.
1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2.
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи
при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на
плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани
със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг
договор, сключен с потребителя.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48 %, като последният
се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки,
че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти кредитодателят
е включил при формиране размера на годишния процент на разходите при сключване
на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите
на договора за потребителски кредит съотнесени към
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1,
т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по
кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения
съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато соченото от
ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към
момента на възникване на правоотношението по договора за кредит (0,02),
увеличен с 10 процентни пункта, намира че максималният процент на годишния
процент на разходите не следва да превиша 50, 1 %. Следователно и определения
размер на годишния процент на разходите от 48 % е съобразен с изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съдът намира, че клаузата, установяваща
задължението за заплащане на възнаградителна лихва в
размер от 147, 93 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от 31, 82 %, не е
установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя
за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на
представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността,
с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие
на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от
ищеца, без конкретно посочване на съдебните актове, на които се позовава, съдебна
практика, съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е
уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити. В договора и в погасителния план е посочен общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителната
лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи
и съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Следователно възнаградителната лихва е била дължимо платена, като
основаваща се на действителна уговорка между страните, поради което и исковата
претенция по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
заплащане на сумата от 52, 83 лв., следва да бъде отхвърлена.
При сключване на договора за
потребителски кредит не е допуснато и соченото нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 2 ЗПК. Договорът между страните не е сключен при общи условия, като
дори да се приеме, че клаузите на договора не са били индивидуално уговорени, а
са установени едностранно от икономически по-силната страна и по същността си
представляват общи условия, всяка страница от последните носи подписа на
страните по договора, съобразно изискването за това, установено с разпоредбата
на чл. 11, ал. 2 ЗПК.
Следователно
според съдът в настоящия съдебен състав намира, че не са налице сочените от ищеца основания за недействителност
на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК.
Последният, както вече бе посочено, съдържа информацията, посочена в т. 9 и т.
10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 31, 82 %, като не е
предвидена възможност за промяната му, тъй като същият е фиксиран, посочен е годишният
процент на разходите - 48 %, който е в границите, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице са и останалите, установени в закона изисквания - изготвен е
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се откаже от кредита в определен
срок.
Съгласно
трайната практика на ВКС, за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор при който е
обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за дадено без основание, съдът не само
може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в
следните хипотези: 1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247
от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.; 2)
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23
от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188
от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142
от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о. и 3) при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение №
198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от
2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Следователно,
макар да не са възведени конкретни основания за недействителност на клаузите,
установяващи задължение за заплащане на такса оценка досие (б. „Б“ от Договора)
и такса услуга „кредит у дома“ (буква „Д“ и чл. 25 от Договора), и при
установена липса на сочените от страна на ищеца основания за недействителност
на целия договор за кредит по чл. 22 ЗПК, съдът намира, че дължи служебно
произнасяне досежно валидността на посочените клаузи.
Съдът
намира, че клаузите от договора, установяващи, че длъжникът дължи и разноски за
оценка на кредитно досие и такса „кредит у дома“ за предоставяне на заемната
сума и събиране на погасителните вноски по местоживеене на длъжника, са нищожни
и не пораждат права и задължения за страните. Доколкото договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. Така
установените клаузи са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, тъй
като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота
относно насрещната престация, която получава
длъжника. На следващо място, тези такси противоречат и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Последицата от това
противоречие е предвидено изрично в
чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.
4, се считат за нищожни. Горната
граница на годишния процент на разходите, която е предвидена с императивна
разпоредба на закона, би бил многократно превишен, ако в договора има уговорена
възнаградителна лихва и други такси. В случая при
установен размер на отпусната главница от 750 лв. и възнаградителна
лихва от 147, 93 лв. – представляваща явно установеното възнаграждение на
кредитора, е предвидена още клауза, установяваща такса за оценка на кредитно
досие от 37, 50 лв. и такса за допълнителна услуга „кредит у дома“ в общ размер
от 587, 23 лв. По този начин са установени допълнителни разходи по кредита в
размер, надвишаващ размера на уговорената възнаградителна
лихва и близки до размера на
предоставения за ползване финансов ресурс. Постигнато е съгласие, че посочените
разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по
кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение
на кредитодателя, което на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК следва да се приеме за недължимо като установено в размер, превишаващ
посочения в договора и съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишен
процент на разходите.
Нещо
повече – задължение на кредитодателя е да осъществи
преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за
временно и възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с
добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на
кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя,
който въз основа на оценката взима информирано решение за кредитиране на
длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на
съгласие на страните.
Клаузата,
предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“ е установена и в противоречие на
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия финансов ресурс
по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни
вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива свързани с изпълнение на
поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.
Поради
така изложените съображения тези клаузи не пораждат права и задължения за
страните, поради което сумите, заплатени от кредитополучателя – ищец в
изпълнение на задълженията, предвидени в тези разпоредби, са били недължимо
платени от страна на ищеца като престирани при
начална липса на основание. Ето защо и предявените искове по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъдат уважени за сумата от 37,
50 лв. - представляваща недължимо платена такса за „Оценка на досие“ и сумата
от 266, 19 лв. - представляваща недължимо платена такса за услуга „Кредит у
дома“.
Следователно
предявените искове са частично основателни и следва да бъдат уважени за
посочените суми и отхвърлени за сумата в размер от 52, 83 лв., представляваща
заплатена от страна на ищеца – кредитополучател възнаградителна
лихва.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени сторените от последния разноски, съобразно изхода на правния
спор в размер на сумата от 42, 59 лв. от общо сторените в размер на 50 лв. за
заплащане на държавна такса. В производството по делото ищецът е бил
представляван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
поради което в полза на процесуалния представител на ищеца се следва
възнаграждение в размер на сумата от 300 лв., определено на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл.
7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Към така определеното възнаграждение не следва да
бъде включен ДДС, в който смисъл е искането на процесуалния представител на
ищеца, направено в съдебното заседание от 03.12.2019 г., доколкото в
производството по делото не са представени доказателства за регистриране на
адв. Б. по ДДС. Съобразно с уважената част от предявените искове в полза на а. Б.
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 255, 55 лв.
С
оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се
следват разноски, но такива не следва да бъдат присъждани, доколкото в
производството по делото не са представени доказателства, че последният е
сторил такива, включително за заплащане на адвокатско възнаграждение – арг. т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА
на основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40 – 46, да заплати на
С.А.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 37, 50 лв. -
представляваща недължимо платена такса за „Оценка на досие“ и сумата от 266,
19 лв. - представляваща недължимо платена такса за услуга „Кредит у дома“, престирани при начална липса на правно основание по договор
за потребителски кредит от 06.06.2015 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ АД,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на депозиране на
исковата молба – 15.07.2019 г., до окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за сумата от 52, 83 лв. – представляваща възнаградителна
лихва, заплатена по договор за потребителски кредит от 06.06.2015
г., сключен с „Провидент Файненшъл
България“ АД, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на депозиране
на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
„Файненшъл България“ ЕООД да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С.А.Д. сумата от 42, 59 лв.
– съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 11681/2019 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА
„Файненшъл България“ ЕООД да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нраредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на а. Д.Г.Б.,***, с адрес гр. П., ул. “Б. П.”
№ ., сумата от 255, 55 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по гр.д. № 11681/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП