Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Валери Събев | |
за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 21 от 13.02.2014г., постановена по НОХД № 14/2014г. по описа на ВТРС, подсъдимият Т. Л. М., с установена по делото самоличност, е признат за виновен в това, че на 07.08.2012г., на км. 107 от ПП І-5, в района на Присовски завои, при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „М. А. *** ЛС”, с рег. № ВТ ***** ВК и прикачено полуремарке – „М. МХВС 603”, с рег. № ВТ *** ЕВ, собственост на „К. – Г. М.”, Г. В. Т., нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като не контролирал непрекъснато превозното средство, което управлявал; чл. 20, ал. 2 ЗДвП – при избиране скоростта на движение от 55 км/ч. не се съобразил с релефа на местността – движение в завой, и с превозвания товар – пакетиран в чували и неукрепен, чл. 126 ЗДвП – при превозване на товар допуснал движение на натовареното ППС с маса, която надвишавала отразената в свидетелството му за регистрация – 40 000 кг. и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП – допуснал при превозване на товари същите да нарушават устойчивостта на ППС – в ремарке тип „гондола” да се превозва пакетиран товар в количество 40 тона, в резултат на което поради загуба на напречна устойчивост при движение в ляв завой се преобърнал в дясно от платното за движение и по непредпазливост причинил значителни имуществени вреди в размер на 9852,00 лв., от които на Г. Й. М., в качеството й на „К. – Г. М.” – 7002,00 лв. от повреди на седловия влекач „М. А. *** ЛС”, с рег. № ВТ ***** ВК и прикаченото към него полуремарке – „М. МХВС 603”, с рег. № ВТ *** ЕВ, и 2850,00 лв. на „К.” Е. – от унищожаване на 10 чувала от по 500 кг. тор UREA, от превозвания товар, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „а”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 126 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП, вр. чл. 36 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „в” НК му е наложено наказание „глоба” в размер на 500 лв. С присъдата, на основание чл. 343 Г НК, подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от шест месеца, считано от реалното отнемане на СУМПС. Т. М. е осъден да заплати на „К.” Е. сумата от 2850,00 лв., представлява обезщетение за причинени в резултат на престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 07.08.2012г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 3600 лв. Подсъдимият е осъден да заплати на „К. – Г. М.” сумата от 7002,00 лв., представляващи обезщетение за причинени в резултат на престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 07.08.2012г. до окончателното изплащане. Със същата присъда Т. М. е осъден да заплати в полза на държавата по сметка на ВТРС държавна такса върху размера на уважените искове в общ размер от 394,08 лв., направените по делото разноски в размер на 630 лв., както и 5 лв. за изпълнителен лист. Срещу горната присъда е постъпила въззивна жалба, подадена лично от Т. М.. Жалбоподателят развива доводи за неправилност на присъдата и постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Моли за оправдателна присъда. Постъпила е и въззивна жалба от адвокат Б. от ВТАК, служебен защитник на подсъдимия, с оплаквания, че присъдата е необоснована, неправилна, незаконосъобразна, постановена при съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата се развиват съображения за неправилно приложение на материалния закон. Сочи се, че деянието е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, поради което наказателното производство е следвало да се прекрати на основание чл. 24, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 16 НК. Защитникът на подсъдимия излага, че процесното ПТП е настъпило единствено по вина на работодателя. Поради тази причина счита, че и предявените граждански искове са недоказани, поради което е следвало да бъдат отхвърлени. Сочи, че с обжалваната присъда в полза на „К.” Е. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3600 лв., което счита за прекомерно, несъобразено с чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Прави алтернативно искане за изменение на присъдата, с което да се измени размера на присъденото в полза на гражданските ищци обезщетение, като се отчете извършеното от работодателя съпричиняване. Развива доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, като моли същото да бъде намалено на „глоба” в размер на 100 лв. и лишаване от право на управление на МПС за срок от 2 месеца. В допълнително изложение към подадената жалба, служебният защитник на подсъдимия развива подробно доводите си за неоснователност на гражданските искове, като посочва, че по длъжностна характеристика подсъдимият е имал задължение единствено да управлява превозното средство и да изпълнява заповедите на работодателя си. Развива доводи, че за пострадалия не са настъпили вреди, тъй като процесното МПС било само фиктивно наето. Моли присъдата да бъде отменена изцяло в гражданската й част и претендира разноски – за адвокатско възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа подадената въззивна жалба. Моли М. да бъде оправдан по повдигнатото обвинение, а предявените граждански искове – да бъдат отхвърлени. Сочи, че е била ангажирана административно-наказателната отговорност на подсъдимия. В съдебно заседание представителят на В. оспорва жалбата. Счита, че при разглеждане на делото пред първата инстанция са спазени процесуалните правила. Излага, че е налице управление на претоварено МПС, със знанието на водача му – подсъдимия М.. Развива съображенията си, че ПТП е настъпило поради неспазване от страна на подсъдимия на правилата за движение. Счита, че постановеното наказание е справедливо. Сочи, че гражданските искове са основателни и доказани по размер. С оглед изложеното моли обжалваната присъда да бъде потвърдена изцяло. Повереникът на гражданските ищци моли обжалваната присъда да бъде потвърдена изцяло. Излага съображения, че деянието на подсъдимия е доказано по безспорен начин. Развива подробни доводи за неприложимостта на чл. 16 НК към настоящия случай. Сочи, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работодателя на М., тъй като липсва причинна връзка между поведението на работодателя и резултата. Твърди, че по длъжностна характеристика М. е бил длъжен да проверява правилното закрепване на товара, поради което счита за неоснователни възраженията на защитника му в обратната посока. Излага, че по делото безспорно е установена собствеността на процесното МПС, поради което са неоснователни възраженията за фиктивност на наемането му. Твърди, че уговореният адвокатски хонорар не е прекомерен, а и по реда на НПК е недопустимо да се намалява адвокатски хонорар поради прекомерност. Извън това счита, че дори в случая приложение да намери чл. 78, ал. 5 ГПК, то възражението за прекомерност не е направено своевременно, поради което и на това основание присъденото адвокатско възнаграждение не следва да бъде намалявано. Моли обжалваната присъда да бъде потвърдена. ВТОС, след като прецени събраните по делото доказателства, обсъди изложените от страните съображения и служебно провери правилността на присъдата, намери следното: При първоинстанционното разглеждане на делото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК, основание за което се е явило направеното по реда на чл. 371, т. 2 от НПК от подсъдимия цялостно признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, както и даденото в тази връзка от подсъдимия изрично съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 373, ал. 3 във вр. чл. 372, ал. 4 във вр. чл. 371, т. 2 от НПК първоинстанционният съд напълно правилно и законосъобразно в мотивите на присъдата е приел за установени и доказани всички относими към предмета на делото фактически обстоятелства, изложени в обвинителния акт, като се е позовал на направените самопризнания от страна на подсъдимия, както и на останалите доказателства и доказателствени средства, събрани в досъдебното производство, които ги подкрепят, а именно - показанията на свидетелите Т. Т., К. М., Д. Б., И. И., Б. М., Е. С., Д. Д., Х. Б., П. С., Г. М., Л. П., С. Х., П. К.; обясненията на Т. М.; протокол за осъществен следствен експеримент на 15.05.2013г.; протокол за оглед на веществени доказателства от 19.07.2013г.; заключенията на изготвените автотехническа и оценъчна експертизи; писмени доказателства (в това число фактури, кантарни бележки, констативен протокол за ПТП, АУАН, документи за регистрация на МПС и др.), декларация за семейно и материално положение и имотно състояние на Т. М., справка за съдимост на подсъдимия и справка за нарушенията на ЗДвП от страна на М.. Въз основа на самопризнанията на подсъдимия, както и въз основа на останалите събрани в досъдебното и в съдебното производство доказателства и доказателствени средства, които напълно и изцяло подкрепят обсъжданите самопризнания, първоинстанционният съд е приел за установена следната релевантна фактическа обстановка, която се възприема и от настоящата инстанция: Подсъдимият Т. Л. М. е роден на 01.11.1972г. в Г. В. Т., живущ в Г. В. Т., българин, български гражданин, женен, със средно образование, работещ, с ЕГН *. На 07.08.2012г. подсъдимият работел в „К.” Е. на длъжност шофьор. В изпълнение на служебните си задължения, на посочената дата, М. осъществил превоз на стоки от Г. Б. до с. М. Стоките били натоварени на товарен автомобил - седлови влекач „М. А. *** ЛС”, с рег. № ВТ ***** ВК и прикаченото към него полуремарке – „М. МХВС 603”, с рег. № ВТ *** ЕВ. Посочените автомобил и ремарке били собственост на „К. – Г. М.”, като същите били наети от работодателя на подсъдимия. Полуремаркето било натоварено с 80 чувала, във всеки от които се съдържали по около 500 кг. тор – карбамид UREA. СтоÛите били собственост на „К.” Е.. В изготвената кантарна бележка във връзка с посочените стоки било записано, че товарът е от 50 чувала. Товареното било осъществено в Г. Б., като за него отговарял св. П. И. С.. Товарът не бил укрепен и заедно с масата на превозното средство надвишавал допустимата максимална маса, посочена в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство. Тези факти се съзнавали от М. при управлението от негова страна на товарния автомобил. Около 03:20 часа, на ПП І – 5, в района на км. 107 (Присовски завои), подсъдимият управлявал процесния автомобил със скорост от 55 км/ч, при разрешена с пътен знак скорост за движение от 40 км/ч. При навлизане в ляв завой с радиус 102,5 м., при избраната от него скорост и съзнавайки, че превозното средство е претоварено, а товарът – неукрепен, М. усетил „тресене” в областта на полуремаркето, а моторното превозно средство загубило устойчивост, контактът на левите колела на полуремаркето с пътното платно се нарушил, поради което автоматично се задействала спирачната му система. Управляваните от М. седлови влекач и полуремарке се обърнали на дясната си страна – в дясно от платното за движение. В полуремаркето останали 70 чувала от превозваните, а останалите 10 изпаднали от него като се разкъсали. В резултат на пътно транспортното произшествие настъпили повреди по седловия влекач и полуремаркето. На местопроизшествието се явили полицейски служители, които съставили необходимите документи, свързани с възникналото ПТП (АУАН на водача, протокол за ПТП и карта за регистрация на ПТП). Товарът бил претоварен с кран от св. Т. Трифонов, като останалите здрави чували били натоварен на друг товарен автомобил – управляван от св. С. Х. Впоследствие Х. участвал в претеглянето на запазения товар и се установило, че са запазени 35 тона от товара. Този товар бил откаран в склад, стопанисван от дружеството. Повреденият товарен автомобил бил придвижен до двора на „Д. л. – М. В. Т.”, като на по-късен етап бил извършен необходимият ремонт на седловия влекач и полуремаркето. От изслушаната по делото автотехническа експертиза се установява, че товарът значително превишавал по тегло конструктивно допустимата маса за транспортиране на процесната автокомпозиция, като между чувалите било оставено празно пространство, което създало предпоставки за междинно движение на чувалите един спрямо друг. Т.е. композицията пътувала с превишен по тегло товар, който не бил укрепен против междинно изместване по време на движение. Тези фактори, според експерта, са обективна причина за настъпилото ПТП, тъй като се появили инерционни сили с големина надвишаваща допустимите стойности за безопасно движение, довели до загуба на напречната и надлъжната устойчивост на превозното средство. Според вещото лице, в резултат на тези предпоставки, водачът се поставил в определен момент в положение за невъзможност за безопасно и устойчиво управление на композицията. По делото е назначена и изготвена оценъчна експертиза, която след извършен анализ на настъпилите повреди по седловия влекач и полуремаркето и след осъществяване на нужните изчисления, дава заключение, че пазарната стойност на настъпилите имуществени вреди по седловия влекач и прикаченото към него полуремарке възлиза на 7002,00 лв., определени към 07.08.2012г. Изготвена е оценъчна експертиза за пазарната стойност на повредения товар (карбамид), според която 50 чувала, във всеки от които се съдържат по 500 кг. карбамид, са на обща стойност 14 250,00 лв. Пазарната стойност на 10 чувала е в размер на 2850,00 лв. На базата на правилно установените горепосочени фактически положения и въз основа на логичния и безпротиворечив анализ на доказателствения материал първоинстанционният съд напълно правилно и законосъобразно е заключил, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по 343, ал. 1, б. „а”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл. 20, ал. 2, чл. 126 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП, вр. чл. 36 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „в” НК. Тези решаващи изводи на първостепенния съд относно приложението на материалния закон са обосновани, почиват на вярна интерпретация на доказателствата по делото, направени са след анализ и преценка на самопризнанията на подсъдимия и на подкрепящите ги останали доказатеÙства и доказателствени средства, поради което проверяваната присъда не е необоснована. При разглеждането на делото от първостепенния съд не са били допуснати и съществени процесуални нарушения, които да са накърнили правата на страните и да дават основания за отмяна на постановения съдебен акт и за връщане на делото за допълнително разследване. За да обоснове решаващите си фактически и правни изводи относно това, че именно подсъдимият е автор на обсъжданото престъпление, първоинстанционният съд напълно правилно и обосновано се е позовал на самопризнанията му (дадени при условията на чл. 371, т. 2 от НПК) и на подкрепящите ги доказателства, събрани в хода на досъдебното производство, които напълно съответстват на направените от подсъдимите самопризнания. В мотивите си към присъдата първоинстанционният съд е изложил аргументирани правни съображения и за изводите си относно правната квалификация на деянието. Настоящият съдебен състав споделя съображенията на първата инстанция във връзка с обективната страна на деянието, с изключение на тези, обосноваващи наличието на извършено нарушение от страна на М. по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. За да е съставомерно престъплението по чл. 343, ал. 1 от НК, е необходимо деецът да е нарушил определени правила за движение по пътищата при управление на МПС, като това нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат (в случая - значителни имуществени вреди). В конкретния случай прокуратурата е повдигнала обвинение за това подсъдимият да е нарушил правилата на чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 126 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП, което е било възприето от решаващия съд в изводите му от правна страна. Настоящата инстанция намира част от тези изводи на ВТРС (относно чл. 20, ал. 1 ЗДвП) за неправилни, доколкото приема, че нарушението на чл. 20, ал. 1 ЗДвП – отсъствие на постоянно упражняван контрол върху автомобила, е самостоятелно и може да бъде осъществено само доколкото не е налице нарушение относно режима на скоростта. Когато изгубването на контрола върху управлението на автомобила е в резултат на допуснато нарушение относно режима на скоростта (както в настоящия случай), извършеното нарушение на правилата за движение е по чл. 20, ал. 2, а не по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. В този смисъл е Решение № 353 от 4.XII.1991г. по н. д. № 366/91 г., ВК. Ето защо подсъдимият е следвало да бъде оправдан за извършване на посоченото нарушение, като обжалваната присъда следва да бъде коригирана в този смисъл. Останалите нарушения на ЗДвП, вменени на М., са допуснати от него, като в причинна връзка с тях е настъпило и процесното ПТП. На подсъдимия е повдигнато обвинение, че при избиране на скоростта на движение от 55 км/ч не се съобразил с релефа на местността – движение в завой, и с превозвания товар – пакетиран в чували и неукрепен. По делото безспорно се доказа, че разрешената скорост в участъка, където е настъпило ПТП е била от 40 км/ч, за което бил поставен и пътен знак. Принципно разрешената скорост е тази, която законът допуска в определени участъци от пътя, докато съобразената скорост е тази, която с оглед изискванията за безопасност, всеки водач е длъжен да избере. Трайна е съдебната практика, според която при наличието на движение с неразрешена скорост не може на нарушителя да се вменява нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП (движение с несъобразена скорост). Безспорно е обаче, че нарушението на ЗДвП следва да е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Когато по делото е доказано, че движението с неразрешена скорост не е причинило вредите, то приложение може да намери чл. 20, ал. 2 ако се установи, че вредите са причинени от несъобразена скорост (в този смисъл Решение № 533/2000г. от 31.01.2001г. на ВКС по н. д. № 397/2000г., I н. о.). Настоящият случай попада точно в посочената хипотеза, доколкото от изготвената по делото автотехническа експертиза се установява, че при укрепен товар дори и при движение със 74 км/ч не би настъпило ПТП. Т.е. в причинна връзка с настъпилото ПТП е не движението със скорост по-висока от разрешена, а движението със скорост, която не е съобразена с характеристиките на превозвания от подсъдимия товар и в тази връзка с движението му в завой. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че М. е извършил нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Същевременно подсъдимият е Ýарушил и правилата, предвидени в чл. 126 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП. Съгласно чл. 126 ЗДвП при превозване на товари масата на натовареното пътно превозно средство не трябва да надвишава допустимата максимална маса, отразена в свидетелството му за регистрация. В чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП е предвидено, че превозваните товари трябва да не нарушават устойчивостта и управляемостта на пътното превозно средство. Пред първата инстанция е доказано, че М. е управлявал ППС с товар, превишаващ максималната му маса, както и, че товарът, който превозва не е укрепен. Същевременно тези фактори са в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, за което е направен категоричен извод от изготвената автотехническа експертиза. Деянието е съставомерно и от субективна страна (относно посочените три нарушения на ЗДвП), поради което настоящата инстанция споделя изводите на ВТРС в този смисъл. Пред първата инстанция безспорно се доказва, че М. е съзнавал факта на управление на ППС с товар, превишаващ максималната му маса, както и факта, че товарът, който превозва не е укрепен. Съзнавал е, че при въздействието на такива фактори следва да избира скорост на движение, която да е съобразена с товара, както и със спецификите на релефа на пътя, които влияят върху движението му се подобен товар. В тази връзка неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че посочените нарушения на ЗДвП не могат да се вменят във вина на М., тъй като същият изпълнявал неправомерна служебна заповед. Както правилно е посочил и ВТРС, в случая нарушенията на правилата за движение са извършени от М.. Вече беше посочено, че същият безспорно е нарушил чл. 20, ал. 2, чл. 126 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП. При това положение се налага извод, че правилата за движение са извършени по волята именно на подсъдимия. Принципно изпълнението на неправомерна служебна заповед би изключило умисъла (защото деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици), както и непредпазливостта (защото заповядващият е задължен да предвиди последиците). В случая обаче, в качеството си на водач на ППС и участник в пътното движение, подсъдимият е следвало да се съобразява с правилата на ЗДвП, поради което няма как да се приеме, че у него не се е формирала вина за извършените нарушения на този закон. Т.е. дори и да се приеме, че към водача са отправени молби или нареждания за нарушения на ЗДвП, изпълнението им от негова страна означава, че той се е съгласил да наруши ЗДвП, поради което отговорността му не може да се изключи на основание чл. 16 НК. Същевременно по отношение на настъпилото ПТП М. е действал по непредпазливост. Както правилно е установил районният съд, подсъдимият не е предвиждал настъпването на процесното ПТП, ведно с настъпилите от него имуществени вреди, но е бил длъжен, или е могъл да ги предвиди. Същият е могъл да предвиди, че с допуснатите нарушения на ЗДвП в един момент може да настъпи ПТП с управляваното от него ППС, при което е могъл и е бил длъжен да предвиди, че могат да настъпят и имуществени вреди – разпиляване на товара и повреди по самото ППС. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че извършеното деяние е безспорно доказано и откъм неговата субективна страна. При реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, въззивната инстанция констатира правилност в преценката на решаващия съд за това, че по отношение на него приложение следва да намери нормата на чл. 55 НК. Наказанията, предвидени в чл. 343, б. „А” са алтернативни – „лишаване от свобода” до една година или „пробация”. В случая ВТРС правилно е отчел отегчаващите вината обстоятелства (данни за извършени предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, санкционирани по административен ред), както и смекчаващите отговорността обстоятелства (чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, направените самопризнания, критичното му отношение към извършеното, сравнително отдалечения период от извършване на деянието до реализиране на наказателна отговорност). С оглед изброените данни деецът се характеризира като личност с ниска степен на обществена опасност. Следва да бъде отбелязано, че доколкото въззивната инстанция намери, че подсъдимият следва да бъде оправдан за това да е нарушил правилата за движение по пътищата, предвидени в чл. 20, ал. 1 ЗДвП, обществена опасност на конкретното деяние се намалява, но този факт макар и наличен, не дава основания за допълнително смекчаване на размера на определеното наказание. Като смекчаващо вината обстоятелство настоящата инстанция отчита и съпричиняването на резултата от страна на едно от пострадалите лица.При наличието на посочените обстоятелства първата инстанция е стигнала до верен извод, че от алтернативните санкции, предвидени в закона, на дееца следва да се наложи наказание пробация. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 58 А, ал. 5 НК, ВТРС е стигнал до правилния извод, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 55 НК – налице са множество смекчаващи отговорността обстоятелства. В чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „в” НК е предвидено, че пробацията следва да се замени с глоба от 100 до 500 лв. Настоящият съдебен състав счита, че глобата правилно е определена от ВТРС в размер на 500 лв. В тази насока следва да се посочи,че определянето размера на наказанието не е в резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, с оглед на тяхната връзка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл. 36 от НК. Ето защо, въззивният съд не намира основания за корекция на определения от ВТРС размер на наложеното на подсъдимия наказание, макар пред настоящата инстанция да се констатираха допълнителни смекчаващи вината обстоятелства. Напълно обосновано, решаващият съд е приел, че така определеното наказание „глоба”, в размер на 500 лв. е справедливо и напълно отговаря на извършеното от М.. Същото е съобразено с обществената опасност на дееца (поради което е приложен и чл. 55 НК), но така също и с обществената опасност на самото деяние (наличие на значителни имуществени вреди), както и с наличието на отегчаващи вината обстоятелства. Ето защо обосновано ВТРС е приел, че след приложението на чл. 55 НК, глобата не следва да се определя към минимума, предвиден в тази норма. Освен това размерът на наложената глоба е съобразен и с имущественото състояние на дееца, при спазване на изискванията, установени в чл. 47, ал. 1 НК. От справка за обвиняемия, изготвена по досъдебното производство (на л. 73 от том 2) и декларация за семейно и материално и имотно състояние (на л. 74 от том 2) е видно, че лицето осъществява трудова дейност, получава постоянни доходи и притежава имущество. Ето защо глоба в размер на 500 лв. напълно отговаря на неговото имотно състояние. Настоящият въззивен състав напълно възприема като законосъобразен и определения срок от шест месеца на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС. Видно е, че максималният предвиден срок на наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК е три години (арг. от чл. 49, ал. 1 НК). При това положение ВТРС правилно е отчел наличието на множество смекчаващи вината обстоятелства, за да наложи на подсъдимия наказание много под определения максимум. Същевременно са налице и отегчаващи вината обстоятелства (предходни наказания по ЗДвП), поради което налагане на наказанието по чл. 343Г НК вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК за срок по-малък от 6 месеца не би отговаряло на целите, предвидени в чл. 36 НК. Изводите на ВТРС в тази насока се споделят и от настоящата инстанция, поради което присъдата следва да бъде потвърдена и в тази част. Настоящият състав споделя и доводите на ВТРС за основателност на предявените граждански искове. Фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД, при реализирането на който следва да бъдат уважени исковете, включва следните елементи: противоправно и виновно деяние на лицето, в причинна връзка с което са настъпили вреди за пострадалия. С оглед установеното по повод повдигнатото обвинение срещу М., е налице противоправно и виновно деяние, извършено от него. Същият е причинил ПТП, от което са последвали значителни имуществени вреди, като деянието е извършено виновно. По отношение на иска, предявен от „К. – Г. М.”, настоящият съдебен състав напълно споделя доводите на първата инстанция, че същият следва да бъде уважен изцяло. При наличието на виновно и противоправно деяние, извършено от М., по делото е доказан и размерът на вредите, които са настъпили в резултат на това деяние, а именно – 7002,00 лв., представляващи имуществени вреди от повреди на седловия влекач и прикаченото към него полуремарке, собственост на . В тази връзка неоснователни са възраженията на жалбоподателя за наличието на съпричиняване, тъй като пред първата инстанция е доказано, че едноличният търговец не е работодател на подсъдимия и няма нищо общо с осъщественото натоварване на процесната композиция. Неоснователни са и доводите, че превозните средства били наети фиктивно от „К.” Е.. Вредите се понасят от собственика на повредената вещ, поради което без никакво правно значение към настоящия случай са отношенията между едноличния търговец и дружеството. По делото е безспорно, че собственик на превозните средства е „К. – Г. М.”, поради което само на това основание вредите са претърпени именно от това лице и то следва да бъде обезщетено. Ето защо настоящият съдебен състав споделя изводите на първата инстанция за основателност на предявения граждански иск в пълния му размер. Правилно подсъдимият е осъден да заплати и законната лихва от датата на увреждането – 07.08.2012г. до окончателното изплащане на задължението. Настоящият състав счита, че гражданският иск, предявен от „К.” Е. също е доказан по основание, доколкото безспорно дружеството е претърпяло вреди от противоправното поведение на М.. Що се отнася до размера на предявения иск, то в случая е налице съпричиняване от страна на дружеството за настъпилите вреди. С нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен - т. е. да се изразява в извършването на определени действия. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. В случая по делото безспорно се доказа, че за натоварване на стоките в превозните средства е отговаряло лице, ангажирано от работодателя на подсъдимия да организира товаренето – св. Пламен Славчев. Същевременно две от нарушенията, вменени на М. (чл. 126 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ЗДвП) са свързани с неправилно натоварване на стоките, а именно: натоварване на стоки с маса, която надхвърля максималната маса на ППС, както и неукрепване на стоките. Изслушаната по делото автотехническа експертиза е категорична, че тези нарушения са в причинна връзка с настъпилото ПТП. Налага се извод, че е налице натоварване на стоки, организирано от „К.” Е., което е в причинна връзка с настъпилото ПТП. При това положение е налице съпричиняване от страна на пострадалото дружество. В случая съпричиняването следва да бъде определено в размер от 50% за дружеството и 50% за М.. Това е така, тъй като превишеното тегло на товара и неукрепването му са основна обективна предпоставка за настъпилото ПТП. Този факт се установява от приетата по делото автотехническа експертиза. Т.е. основната причина за настъпилото ПТП е в резултат както на поведението на подсъдимия, така и на пострадалото лице, поради което съпричиняването следва да бъде определено в посочените по-горе размери. При това положение на „К.” Е. следва да се присъди обезщетение за вреди в размер на 1425,00 лв. (50% от претендираните 2850,00 лв.). На дружеството следва да се присъдят и разноски, съобразно с уважената част от иска, а именно – в размер на 1800 лв. Дължимата от М. обща държавна такса върху размера на уважените по този начин граждански искове е 337,08 лв. Присъдата следва да бъде изменена в тези части. Следва да се отбележи, че възражението на жалбоподателя за прекомерност на претендираните от страна на „К.” Е. разноски – за адвокатски хонорар, е неоснователно. Същото е направено за първи път с жалбата до въззивната инстанция, поради което е пропусната възможността то да бъде упражнено надлежно и в предвидения за това срок (по арг. от т. 11 от ТР № 6 от 6.11.2013г. по т.д. № 6/12г. на ОСГТК на ВКС и тълкуването й, направено напр. с Определение № 238/28.03.2014г. по ч.Г.д. № 1297 на ВКС, ІІІ Г. о). Претенцията на защитника на подсъдимия за осъществени разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, не следва да се уважава, тъй като липсват доказателства за осъществяването на такива. Освен това адв. Б. е служебен защитник на подсъдимия, а не упълномощен такъв, поради което подсъдимият не е заплащал адвокатско възнаграждение за представителството й. С оглед изхода на делото пред двете съдебни инстанции правилно се явява решението на районния съд по въпроса относно възлагането на разноските (като единствено следва да бъдат намалени тези за държавна такса върху размерите на гражданските искове – от 394,08 лв. на 337,08 лв.). При служебната проверка на правилността на атакувания първоинстанцинен съдебен акт, ВТОС не констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила , водещи до неговата отмяна на това основание. По изложените съображения и на основание чл. 337, ал. 2, т. 2 вр. чл. 334, т. 3, чл. 338 и чл. 337, ал. 3 от НПК Великотърновски окръжен съд РЕШИ: ИЗМЕНЯ присъда № 21 от 13.02.2014г., постановена по НОХД № 14/2014г. по описа на ВТРС, в частта, в която подсъдимият Т. Л. М. е признат за виновен за това да е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, като на основание чл. 304 НПК го ОПРАВДАВА за посоченото нарушение. ИЗМЕНЯ присъдата в гражданската й част, като намалява размера на присъденото обезщетение в полза на „К.” Е. от 2850 лв. на 1425 и отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер, както и намалява размера на присъдените в полза на дружеството разноски от 3600 лв. на 1800 лв. ИЗМЕНЯ присъдата, като намалява размера на присъдената държавна такса върху уважените граждански искове – от 394,08 лв. на 337,08 лв. ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |