Определение по дело №363/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 125/29.01.2014 г., постановено по Г.д.№ 1330/2013 г., Кърджалийският районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на Договор №220/29.01.2010г. и на Договор от 05.02.2010г., сключени между "П. на П.К." Е., Г.К. и "А."О., Г. К.. Съдът е оставил без разглеждане като процесуално недопустим предявения от "П. на П.К." Е., иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.294, ал.1 от ТЗ, във вр. чл. 86, ал.1, изр.1-во от ЗЗД за сумата от 2 500.83 лв., с който се искало да бъде установено спрямо "А." О., че "П. на П.К." Е., има парично вземане от него по ЧГД № 1121/201Зг. по описа на РС-К. за сумата от 2 500.83 лв., представляваща лихви за периода 25.01.2010г.-27.06.2013г., като е прекратил производството в тази му част. Първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на "А."О., че "П. на П.К." Е., има парично вземане от "А."О. в размер на сумата 7 645.44 лв.,представляваща неплатени наемни вноски за периода от 28.06.2010г. до 25.11.2011г. по Договор №220/29.01.2010г. за отдаване под наем на обект "Паркинг пред зала за манипулация и пакÕтиране на „П. на П.К." Е.", ведно със законната лихва от 28.06.201Зг.-датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за която сума е била издадена Заповед №493/05.07.201Зг. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ЧГД №1121/201Зг. по описа на Районен съд, Г. К.. Съдът е отхвърлил предявения установителен иск по чл.232, ал.2 от ЗЗД за разликата от 7 645.44 лв. до пълния му предявен размер от 9 715.20 лв. и за периода от 25.01.2010 г. до 27.06.2010 г. вкл., като неоснователен, поради погасяването му по давност. Съдът е осъдил ответното дружество да заплати на ищцовото, разноски по делото в размер на 380.26 лв.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от първоинстанционното решение, ответник "А."О., частична въззивна жалба. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение се обжалва в частта му, в която съдът е признал за установено по отношение на ответника-жалбодател, че „П. на П.К." Е., има по отношение на него парично вземане в размер на сумата от 7 645.44лв., представляваща неплатени наемни вноски за периода от 28.06.2010г. до 25.11.2011г. по Договор № 220/29.01.2010г., ведно със законната лихва от 28.06.2013 г.- датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК, до окончателното изплащане на сумата, както и в частта му за разноските, в която жалбодателят бил осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 380.26лв. Твърди се, че в обжалваните му части решението е неправилно. Излагат се доводи в този аспект. Твърди се, че макар правилно първоинстанционният съд да преценил, че основният въпрос по делото бил съотношението между двата приложени договора – този от 29.01.2010г. и този от 05.02.2010г., съдът стигнал до неправилния извод, че съглашението било действително по първия договор, а недействително по втория такъв. Жалбодателят счита, че следвало съдът да приеме, че по-късно сключеното между страните съглашение било действителното, и с постигането му, сключеният по-рано между страните договор, преставал да има своето правно действие, тъй като с втория договор изцяло се изключвали договореностите между страните по отношение на заплащането на наемна цена. Жалбодателят изтъква също, че за търсения период от 25.01.2010г. до 25.11.2011г., не дължал заплащане, защото по силата на чл.З, ал.З от сключения между страните на 05.02.2010г. договор за наем, било уговорено, че наемодателят следва да издава данъчни фактури по този договор на наемателя, но сумата не трябвало да надвишава 1000лв., с ДДС, като тези суми изпълнителят не заплащал. Съгласно пък разпоредбата на чл.4 от същия договор между наемодател и наемател нямало да се извършват парични разплащания, освен в изрично предвидени случаи, упоменати в допълнително споразумение или анекс към него, протокол или друг писмен акт, подписан от двете страни. Жалбодателят твърди, че „А.” О., в изпълнение на договора правилно бил осчетоводявал издадените данъчни фактури, тъй като това било в изпълнение на чл.З, ал.З от договора. Изтъква също, че след като било уговорено да бъдат издавани данъчни фактури, то съответно същите следвало и да бъдат осчетоводявани и от двете страни, като без значение в случая било дали е ползван или не данъчен кредит от „А."О., тъй като този въпрос, следвало да бъде разрешен от НАП и нямал никакво значение за действителността на постигнатото между страните съглашение. Твърди обаче, че този договор по същество не бил безвъзмезден, тъй като въпреки уговорката, че не се дължи заплащането на наемна цена, наемателят се задължавал за своя сметка да извършва денонощна охрана чрез видеонаблюдение и автопатрул на „П. на П.К."Е., които действия водели до разходи за ответника,и като правел тези разходи, той не дължал заплащане на месечен наем. С оглед на тези си доводи жалбодателят моли настоящата инстанция да отмени обжалваното първоинстанционно решение в атакуваните му части, вместо което постанови ново по съществото на спора, с което отхвърли предявения иск изцяло. Претендира се заплащане на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата „П. на П.К." Е., в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Претендират се разноски.

В съдебно заседание, жалбодателят „А.” О., Г.К., чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата „П. на П. К.” Е., Г. К., чрез процесуалния си представител, оспорва частичната въззивна жалба.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Съдът, изхождайки от правомощията си, очертани от разпоредбата на чл.269 от ГПК, и като съобрази Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намери, че с оглед посоченото в жалбата, предмет на настоящото производство е първоинстанционното решение, с което решаващият съд се е произнесъл по съществото на правилно приетия за допустим и основателен предявен от „П. на П. К.” Е.,Г. К., иск, с който е установено по отношение на ответника „А.” О., Г.К., че ищецът има вземане от него в размер на сумата от 7 645.44 лв., представляваща неплатени наемни вноски за периода от 28.06.2010г. до 25.11.2011г. по Договор №220/29.01.2010г. за отдаване под наем на обект "Паркинг пред зала за манипулация и пакетиране на „П. на П.К." Е.", ведно със законната лихва от 28.06.201Зг.-датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за които суми е била издадена Заповед №493/05.07.201Зг. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ЧГД №1121/201Зг. по описа на Районен съд, Г. К..

Така приетият за допустим от първоинстанционния съд иск, е установителен по своя характер, и е с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.86 от ЗЗД. Положителните процесуални предпоставки за неговото завеждане в производството са налице: депозирано от ищеца в настоящото производство до компетентния съд на 28.06.2013 г. заявление по чл.410 от ГПК, образувано ч.Г.д. № 1121/2013 г.по описа на Кърджалийския районен съд, издадена заповед № 493/05.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение за търсените и признати в това производство суми, депозирано в срок, от длъжника „А.” О., срещу издадената заповед възражение с правно основание чл.414 от ГПК.

От фактическа страна в рамките на очертания предмет на въззивна проверка, въз основа на анализа на събраните от първоинстанционния съд писмени доказателства, доколкото такива във въззивното производство не се сочат, настоящата инстанция изгради своето становище:

Приобщен към доказателствата по делото е Договор №220 за отдаване под наем на обект „Паркинг пред зала за манипулация и пакетиране”, собственост на ищеца, от дата 29.01.2010г., по който ищецът като наемодател, предоставил на ответника като наемател, за временно и възмездно ползване за срок от три години процесния обект, находящ се на територията на "Пазар на производителите К." Е., срещу заплащане на договорената наемна цена в срок до изтичане на съответния месец, в касата на дружеството в размер на 352,00 лв., без ДДС или 422,40 лв., с ДДС. Страните са уговорили задължението на наемателя да ползва наетия имот само по предназначение за охраняем паркинг. Установява се, че договорът за наем е бил сключен след проведена процедура на търг с тайно наддаване, при която ответникът е предложил размера на наемната цена и е спечелил търга.

Представен е и Договор от 05.02.2010г., сключен между "П. на П.К." Е. Г.К., като наемодател и "А."О. Г.К., като наемател, с предмет обаче предоставяне от страна на наемателя на услуга- охрана на обект, срещу насрещната престация на наемодателя да отдаде под наем четири недвижими имоти, между които и Паркинг пред "Зала за манипулация и пакетиране". Страните се споразумяли, че наемодателят следвало да издава данъчни фактури по този договор, но сумата не трябвало да надвишава 1000 лв., с вкл.ДДС, които обаче изпълнителят не следвало да заплаща ,както и че между наемодател и наемател нямало да се извършват парични разплащания, освен в изрично упоменатите случаи в допълнително споразумение или анекс към него, протокол или друг писмен акт, подписан от двете страни.

Ответникът в производството е бил поканен на 14.10.2010 г. да плати паричното си задължение – дължим наем за периода от м.февруари 2010г. до м.септември 2010г. В последствие с предизвестие за прекратяване на Договор №220/29.01.2010г. ищецът предупредил ответника, че считано от 31.12.2011г. прекратява договора и го поканил отново да заплати неплатения по договора наем за 23 месеца –за периода 01.02.2010г. до 31.12.2011г.

Приложеният по делото Анекс от 01.10.2012г. сключен между същите страни, чийто прочит, сравнение и анализ показва, че същият касае процесния Договор за наем №220 от 29.01.2010г., настоящата съдебна инстанция обаче не обсъжда, като сключен след процесния период и неотносим в този смисъл към спора. Въззивният съд не обсъжда и приложения по делото договор от 30.03.2009 г., с предмет предоставяне на услуга-нощна охрана, като ирелевантен за настоящия спор.

Изготвеното по назначената на стадия на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, заключение, установява, че общият размер на задължението за наемни вноски по приложените по делото фактури за процесния период 25.01.2010г. до 25.11.2011г. възлиза на 9 715.20 лв., като в тази сума е включена и сумата по фактура № 10851/17.05.2010 г. и по фактура № 11001/24.06.2010 г. в общ размер от 2069.76 лв., за която сума е уважено по делото направеното възражение за изтекла давност. Или окончателният дължим размер в производството е установеният и от заключението размер от 7 645.44 лв./ 9715.20 лв.- 2069.76 лв./. Експертизата установява също, че по процесните фактури няма извършени плащания, че ответникът е осчетоводил фактурите за наем като разход на дружеството, че ги включил в дневника си за покупки за съответния данъчен период, и че ответното дружество е ползвало право на приспадане на данъчен кредит по осчетоводените фактури.

Въз основа на така приетите фактически констатации, решаващият съд е формулирал правилни правни изводи, като с оглед обстоятелството, че въззивната инстанция ги споделя, на основание чл.272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Следва обаче изрично да бъде посочено, че основният довод, извлечен от възивната жалба, на който въззивният съд дължи произнасяне е действително този, как се съотнасят двата договора – този от 29.01.2010г. и този от 05.02.2010г., като сключени между идентични субекти, но с различни съществени уговорки, и по-точно може ли по-късно сключеният такъв да дерогира действието на по-рано сключения. В този аспект настоящата инстанция приема за безспорно по делото, че за периода от 29.01.2010 г. -датата на сключване на Договора за наем до неговото прекратяване на 31.12.2011 г., страните са били обвързани от възникналото между тях в резултат на спечелен от ответното дружество търг с тайно наддаване, наемно правоотношение. В раздел V на процесния договор от 29.01.2010 г. е предвидено, че той може да бъде прекратен преди изтичане на договорения в него три годишен срок, при виновно неизпълнение от страна на наемателя,вкл. и поради не плащане на дължимия месечен наем или поради не ползване на наетия имот по предназначението му, по взаимно съгласие на страните или с едномесечно писмено предизвествие, направено по подходящ начин, който да гарантира и доказва уведомяване на другата страна. Т.е. в производството се явява безспорно обстоятелството, че договорът е бил действащ от момента на неговото сключване – 29.01.2010 г. и до 31.12.2011г., когато е бил едностранно прекратен от ищеца в производството-наемодател, поради виновно неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на дължимите се месечни наемни вноски. Настоящата инстанция намира, че сключеният, ненаименован, условно наречен втори договор от 05.02.2010 г., определено не е дерогирал действието на първия договор от 29.01.2010 г. Анализът на клаузите на приложения по делото договор от 29.01.2010 г., определено го определя като договор за наем. Докато договорът от 05.02.2010 г. следва да бъде определен като договор за извършване на дадена работа/услуга-охрана, по силата на който „А.” О. е приел да охранява неиндивидуализиран в договора, а и в производството, обект, така и наименован просто „обекта”/чл.1/. В този договор отдаването под наем на собствени на ищцовото дружество, имоти, не е предмет на договора, а е една насрещна престация. Именно защото, договорите от 29.01.2010 г. и от 05.02.2010 г. не уреждат едни и същи договорни взаимоотношения между страните, то вторият не може да замени действието на действителния и действащ до 31.12.2010 г., условн¯ наречен първи договор. Изпълнението или не на едно или друго от задълженията, поети от страните по ненаименования договор от 05.02.2010 г., може да съставлява основание за търсене на друга отговорност, но определено не води до погасяване на търсеното в настоящото производство парично задължение. В аспекта на изложеното правилен се явява и изведеният от районния съд довод, че фактът на осчетоводяване на процесните фактури и ползване на данъчен кредит за така осчетоводените суми, в размер, съответстващ на установения чрез търг с тайно наддаване и уговорен в договора за наем от 29.01.2010 г., месечен наем от 422.40 лв.с ДДС., по своя характер съставлява признание от страна на ответното дружество за дължимост именно на това задължение. Друг би бил отговорът на маркирания във възивната жалба въпрос, относно това чия би била отговорността за осчетоводяване и ползване на данъчен кредит за суми по фактури, които са издадени, но по които изначално не се дължало плащане.Този отговор определено стои извън обхвата на настоящото производство.

Или казано в обобщение, решението на първоинстанционния съд, в обжалвана му част, предмет на въззивен контрол, с която е признато за установено по отношение на "А."О., че "П. на П.К." Е., има парично вземане от "А."О., в размер на сумата 7 645.44 лв.,представляваща неплатени наемни вноски за периода от 28.06.2010г. до 25.11.2011г. по Договор №220/29.01.2010г. за отдаване под наем на обект "Паркинг пред зала за манипулация и пакетиране на „П. на П.К." Е.", ведно със законната лихва от 28.06.201Зг.-датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед №493/05.07.201Зг. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ЧГД №1121/201Зг. по описа на Районен съд, Г. К., се явява правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено. В останалите му части, като необжалвани, решението е влязло в сила и не може да бъде предмет на въззивен контрол.

При този изход на делото доколкото изрично са поискани и се твърди тяхното плащане в брой, се следват на ответника по въззивната жалба, разноски за въззивно производство в размер на 510 лв.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 125/29.01.2014 г., постановено по Г.д.№ 1330/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд, В ОБЖАЛВАНА МУ ЧАСТ.

ОСЪЖДА "А."О., ЕИК *, със седалище и адрес на управление Г. К.,бул. „Б. № *,офис № *, да заплати на "П. на П.К." Е., ЕИК *, със седалище и адрес на управление Г.К., У.М. № *, сумата в размер на 510 лв., съставляваща разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.

2.