ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 390
гр. Перник , 14.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито
заседание на четиринадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20211700500265 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Профи Кредит България" ЕООД против
разпореждане от 18.12.2020г. по ч.гр. д. № 6499/2020 г. на РС- Перник, в частта за
отхвърляне заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Х. Е. И.
за сумата 1 214,19 лв. – договорно възнаграждение.
В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на разпореждането и се иска
отмяната му и да се издаде заповед за изпълнение , като се твърди, че заповедният съд не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права, а само – дали искането не се основава на неравноправна клауза; че заповедният
съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, че преценяването на
неравноправната клауза не включва определянето на основния предмет на договора, както и
съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и от друга страна –
стоката или услугата, която ще бъде доставена. На следващо място счита за неправилно
заключението на съда, че уговореното от страните договорно възнаграждение е недължимо,
защото има за цел да заобиколи императивните разпоредби на ЗПК. Поддържа се, че
окончателно сключеният договор за потребителски кредит отговаря на изискванията за
форма и съдържание на договорите за потребителски кредит, установени в изпълнение на
ЗПК, който е релевантният нормативен акт, действащ към момента на сключване на
процесния договор.
Сочи се, че длъжникът е бил запознат със сумата на дължимото договорно
възнаграждение и със сумата, която следва да върне, поради което не е налице
1
недействителност на договора за потребителски кредит, поради липса на съгласие, поради
нарушение на изискванията на ЗПК или поради липса на информирано съгласие. При
несъгласие с параметрите на договора, потребителят е можел да се откаже от него.
Изложени са доводи, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на закона,
тъй като в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа
принципът на свободно договаряне (чл. 9 ЗЗД). С оглед на принципа за свобода на
договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с
годишен лихвен процент (ГЛП) от 98,52 % и годишен процента на разходите (ГПР) от
141,09 %. Длъжникът се е съгласил с тази цена на кредита . В жалбата е изложено, че при
небанковите институции лихвите са по-високи, с оглед на риска, който поемат да отпуснат
финансовия ресурс на кредитополучателя, който не могат да получат от банковите
институции поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед на
тези обстоятелства, меродавна е пазарната цена на кредитите, а не законната лихва, която е
ограничена от чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определящ максималния размер на ГПР, в чието
изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви. Счита, че ПМС № 72 от
08.04.1994 г. за размера на договорната лихви по просрочени задължения в лева и валута не
намира приложение. Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД и намира приложение
само за определяне на размера на законната лихва. С оглед на това цитираното ПМС не
намира приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Прави възражение, че добрите нрави в потребителското кредитиране от небанкови
финансови институции са в границите на посочените от БНБ лихвени проценти, на които
останалите небанкови финансови институции предлагат потребителски кредити. Счита,
процесния лихвен процент за действителен. Заявява, че Обществените условия са
променени значително от датата на сключване на процесния договор и значителна част от
хората се съобразяват с норми на поведение, които допускат възнаграждението за кредитора
по договор за „бърз“ кредит да достига пет пъти размера на законната лихва.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
жалбоподателя, приема следното:
Частната жалба е подадена в срок и е допустима, поради което и следва да се разгледа
по същество.
Частно гр. д. № 6499/2020 г. по описа на ПРС е образувано по заявление на „Профи
Кредит България" ЕООД за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Х.Е. Г.
за вземания за главница, и лихви, произтичащи от договор за потребителски кредит № ****,
включително и 1 214,19 лв. – договорно възнаграждение за периода 22.11.2016г.-
23.02.2018г.
Към заявлението е представен договор за револвиращ заем № **** с неговите
приложения, общи условия, анекс и погасителен план. Видно от представения договор за
кредит, същият е сключен на 23.10.2013 г. за сумата от 1 600 лв., предоставена за срок от 48
месеца, при уговорени ГПР 141.09 % и ГЛП 98,52 %. Видно от договора ,погасителната
2
вноска е от по 134,40 лв. месечно , като размерът на общото задължение по договора е 6
985,42 лв.
При въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, настоящият
състав съобразява следното:
Заявлението по чл. 410 от ГПК е отхвърлено от районния съд в частта относно
присъждане на договорното възнаграждение, като е прието, че е налице обоснована
вероятност клаузата, касаеща договорното възнаграждение, да е неравноправна.
Неоснователни са доводите, че при произнасянето си заповедният съд е излязъл извън
правомощията си. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и 3 ГПК заповедният съд е длъжен и без да е
налице възражение по чл.414 ГПК от длъжника да извърши служебно проверка дали
предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или добрите нрави, както
и дали не се основава на неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това.
Именно в изпълнение на това си законово задължение, съдът се е произнесъл и е формирал
изводи за нищожност на клаузата за договорно възнаграждение.
Към датата на сключването на договора за кредит не са действали разпоредбите на чл.
19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК / в сила от 23.07.2014 год. / по отношение на възнаградителната
лихва. Размерът на последната обаче е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно която норма
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Ако
уговорените престации са за предоставена услуга и уговорената за това цена, то ще бъде
нарушен принципът на добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете
престации.
Както се посочи в случая е предоставен заем от 1 600 лв., при уговорени ГПР 141.09 %
и ГЛП 98,52 % и заемателят следва да върне на заемодателя сумата от 6 985,42 лв. При тези
факти се налага извод, че с клаузата, с която се договаря възнаградителна лихва от 98, 92 %
се нарушава принципът на справедливостта в гражданските правоотношения и се създават
условия за неоснователно обогатяване на кредитора. Следователно тази уговорка
противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. Същата е и
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП.
Във връзка с горното , съдът намира, че частната жалба е неоснователна и
разпореждането на ПРС в обжалваната му част следва да се потвърди.
По изложените съображения, Пернишкият окръжен съд
3
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 18.12.2020г., постановено по ч.гр. д. № 6499/2020
г. по описа на Районен съд - Перник в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4