Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и шести
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 2340/2020 г. по описа на СГС, и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от ответниците
Д.В.А., в лично качеството, и в качеството си на законен представител /управител/
на „К.г.“ ЕООД и М.С.А., действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“, чрез пълномощника
им - адв.Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, против Решение
№ 244924/15.10.2019 г., постановено по гр.д. № 38520/2017 г., СРС, 60 състав, с
което изцяло са уважени предявените от ищеца „У.Б.“ АД по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК пасивно субективно в условията на солидарна отговорност и обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в
размер на 8370,00 лева, представляваща главница по договор за стандартен кредит
за оборотни средства № 33 от 29.03.2012 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума, за сумата в общ размер на 2049,06
лева, от която сумата 347,53 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва по т. 4.1 от договора за периода от 20.09.2013 г. до 03.01.2014 г., и
сумата 1701,53 лева, представляваща лихва върху просрочена главница по т. 4.2
от договора за периода от 20.09.2013 г. до 24.06.2015 г. и за сумата в размер
на 747,49 лева, представляваща наказателна лихва при просрочие съгласно т. 4.3
от договора за периода от 20.09.2013 г. до 24.06.2015 г.
Със същото решение ответникът М.С.А., действаща като
ЕТ с фирма „К.-М.М.“ е осъдена да заплати на ищцовото дружество на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 833,92 лв., представляваща разноски в заповедното и
исковото производство, ответникът Д.В.А. сумата от 833,91 лв., представляваща
разноски в заповедното и исковото производство, а ответникът „К.г.“ ЕООД,
сумата от 833,92 лв., представляваща разноски в заповедното и исковото
производство.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Жалбоподателите Д.А. и „К.Г.“ ЕООД поддържат, че неправилно СРС е приел, че са
солидарни длъжници по договора за кредит, тъй като са дали лично обезпечение като
поръчители. Сочат, че същите не са получили сумата съвместно с
кредитополучателя, както и не са имали възможност да оперират с нея, също, не
са погасявали задължението и нямат достъп до движението по банковата сметка.
Твърдят, че са разбрали, че е налице просрочие по кредита едва от поканите за
доброволно изпълнение по изп.д. № 20168510401741 по описа на ЧСИ М.П.. Ззтъкват,
че съдлъжникът отговаря за собствен дълг, а поръчителят за чужд, както е в
конкретния случай, в който смисъл е и Решение № 24 от 03.04.2013 г. по т.д. №
998/2011 г. по описа на ВКС. Изтъкват, че отговорността на поръчителите е
акцесорна, а съгласно чл. 138, ал. 1 ЗЗД поръчителството следва да е уговорено
писмено, което било форма за действителност на съглашението. Тъй като в
конкретния случай не било уговорено писмено изрично такова, то между страните
не съществувала облигационна връзка. При условията на евентуалност поддържат,
че поръчителството е погасено поради неупражняването му в 6 –месечния срок,
доколкото от приложения към исковата молба Анекс № 3 срокът за пълното
погасяване на кредита е 20.06.2014 г., а заявлението е подадено на 26.06.2015
г., т.е. след изтичане на 6-месечния срок. С оглед изложеното молят съда да
отмени изцяло първоинстанционното решение, както и да присъди направените по
делото разноски.
Въззиваемият ответник – „У.Б.“ АД е подал в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата.
Поддържа, че жалбоподателите Д.А. и „К.Г.“ ЕООД са съдлъжници, а не поръчители
по договора за кредит, още повече, че в първоинстанционното производство не са
поддържали такова възражение. Сочи, че аргумунт в тази насока е и наличието на
свързаност между Д.А. и „К.Г.“ ЕООД и М.С.А.,
действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ТЗ. Моли съда да отхвърле
жалбата и потвърди обжалваното решение.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, видно от пощенското клеймо върху плика, от
легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата по тях
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
основателна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания,
които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира
следното:
Страните по делото не спорят, че между тях е сключен
договор за стандартен кредит за оборотни средства № 33 от 29.03.2012 г., по
силата на който на ответникът М.С.А., действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“, в
качеството му на кредитополучател, бил предоставен кредит в размер на 50000
лева, а ответниците Д.В.А. и „К.Г.“ ЕООД поели солидарна отговорност за
задълженията на кредитополучателя. Съгласно т. 4.1 от договора за кредит към
датата на сключването му приложимият лихвен процент за редовен дълг бил 12 %.
В т. 4.2 от договора бил определен лихвеният процент, начисляван върху
просрочена главница за срока на просрочието. Той се формирал като сбор от
приложимия към датата на просрочието размер на годишния лихвен процент за
редовен дълг по т. 4.1 и надбавка за просрочие от 2 %. А съгласно т. 4.3 от
договора за кредит при просрочие на лихва или на главница и лихва, едновременно
с лихвата за редовен дълг и лихвата за просрочен дълг щял да бъде начисляван и
фиксиран лихвен процент от 5 %. Страните се договорили отпуснатият кредит да
бъде погасен на 5 равни ежемесечни погасителни вноски, всяка в размер на 10000
лева, дължими на 30-то число, считано от 30.04.2012 г. Крайният срок за
издължаване на главницата бил 30.08.2012 г. (т. 7.2 от договора за кредит),
като съгласно последно подписания Анекс № 3 от 23.07.2013 г. към договора за
кредит е бил променен приложимият размер на годишния лихвен процент за редовен
дълг на 11,826 %. Посочено е,
че непогасената към датата на сключване на анекса главница в размер на
8970 лева щяла да бъди изплащана от кредитополучателя по следния начин: една
погасителна вноска в размер на 300 лева, дължима на 30.07.2013 г., седем равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 300 лева, дължими на 20-то число
всеки месец, считано от 20.08.2013 г., три равни месечни вноски, всяка от които
в размер на 2000 лева, дължими на 20-то число всеки месец, считано от 20.03.2014
г., и една последна изравнителна вноска в размер на 570 лева, дължима на
20.06.2014 г. така окончателно крайният определен срок за издължаване на
главницата бил на 20.06.2014 г.
Настоящият съдебен състав, при извършено логическо,
телеологическо, лексикално и систематическо тълкуване на клаузите, уговорени в
договора за кредит и въз основа на нормативите правила, уредени в чл. 20 ЗЗД,
достига до правния извод, че постигнатото съгласие на страните по този договор
е било да се учреди солидарна отговорност като съдлъжници по смисъла на чл. 121,
ал. 1 ЗЗД. Този
извод се налага от тълкуването на подписания договор и анексите към него, като съгласно
договора
въззивниците са поели
солидарна отговорност като "солидарен длъжник" и „солидарен длъжник и
обезпечител“. Докато
поръчителят отговаря на собствено правно основание, встъпилият в дълг, респ.
солидарният длъжник по чл. 121 ЗЗД, дължи на същото правно
основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с
него. Въз основа на Договора, както и на
процесните допълнителни съглашения следва да се
заключи, че въззивниците не са
поели
задължението
като поръчители, от една страна, защото не е
сключен
договор за
поръчителство, нито такъв е инкорпориран в договора за кредит или в анексите,
от друга страна, при тълкуването на процесните съглашения, включително и на чл.
15 от Договора, където Д.А. и „К.г.“ ЕООД изрично
са изразили воля, че подписват договора като солидарни длъжници. Същите са встъпили в
изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит и се
задължават да отговарят солидарно с него за изпълнение на задълженията и
погасяване на кредита.
Извод в тази насока е обстоятелството, че в
случая физическото лице Д.А. е управител на другия солидарен длъжник „К.Г.“
ЕООД, обезпечаващо със свое имущество изпълнението на паричните задължения на
кредитополучателя М.С.А., действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“ , а адресът и седалището на управление на „К.Г.“ ЕООД се съвпада с този на кредитополучателя М.С.А.,
действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“, видно от справката в търговския регистър
към момента на сключване на договора за кредит. Допълнителен аргумент, че между двамата солидарни длъжници съществува функционална и
родствена връзка, която да предполага тяхната икономическа свързаност по
смисъла на § 1, ал. 1 от ДР на ТЗ, е обстоятелството, че е налице идентичност
във фамилното име на М.С.А., действаща
като ЕТ с фирма „К.-М.М.“ и съдлъжникът Д.А.,
включително и в наименованите на търговците „К.Г.“ ЕООД и М.С.А., действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“. Ето защо е обоснован извода
на първоинстанционния съд, че волята на страните е за възникване на солидарна
отговорност като съдлъжници между Д.В.А. и „К.Г.“ ЕООД и кредитополучателя М.С.А.,
действаща като ЕТ с фирма „К.-М.М.“ – на собствено основание за поетото
задължение.
По
изложените по-горе съображения настоящият съдебен състав приема, че
въззивниците са поели задълженията
солидарно и
следва да отговорят с
кредитополучателя по процесното кредитно правоотношение, съгл. чл. 121, ал. 1 от ЗЗД.
Ето защо оплакванията в жалбата са неоснователни.
Доколкото
във въззивната жалба на жалбоподателите липсват други конкретни оплаквания,
включително и относно формирания размер на уважените искове, и поради съвпадане
правните изводи на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди
изцяло.
При този изход на делото
макар и въззиваемият да има право на разноски такива не следва да му бъдат
присъждани, тъй като не са представени доказателства, че реално е направил
такива.
С оглед обстоятелството, че
ответникът - съдлъжник Д.А. има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП и по арг. от разпоредбата на чл. 113, изр. 2 ГПК, вр. чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, постановеното решение може да
се обжалва пред ВКС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 244924/15.10.2019 г., постановено по гр.д. №
38520/2017 г., СРС, 60 състав.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата
на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.