Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 28.03.2024 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи март
през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Шейтанова
мл. съдия Цветина Костадинова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното гр. дело № 4108 по
описа за 2016 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 11.02.2016 г., постановено по гр. дело № 36433/ 2015 г. на Софийски
районен съд, ГО, 125 състав, по предявен от „А.з.с.н.в.“ ООД- ***
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е признато за установено, че К.Ч.П. /ЕГН **********/ дължи н. „А.З.С.Н.В.“
ООД /ЕИК *******/ сумата 1 469.33 лева- неплатена главница по Запис на
заповед, издаден на 27.03.2014 г., вземанията по който са били прехвърлени на
ищеца с джиро от 25.03.2015 г., ведно със законна лихва от 15.04.2015 г. до
изплащане на вземането, за която сума са издадени заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ на 4.05.2015 г. и изпълнителен лист
по ч.гр.д.№ 20339/ 2015 г. на СРС, 125 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК
ответникът К.Ч.П. е осъден да заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД сумата 329.39
лв.- разноски за заповедното производство, и сумата 391.22 лв.- разноски за исковото
производство.
Постъпила е въззивна жалба от К.Ч.П.
/ответник по делото/, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на иска като неоснователен, с присъждане на разноски по делото.
Поддържа се в жалбата, че с отговора на исковата молба било направено
възражение за унищожаемост на договора за кредит на основание чл.29 ЗЗД, че
преди сключване на договора не били предоставени на въззивника преддоговорна
информация, както и ясен и разбираем погасителен план, и че не бил надлежно
информиран за ГПР по кредита, като в доказателствена тежест на ищеца по делото било
да представи доказателства, че е изпълнил задълженията си по договора за
кредит. Твърди се от П. и че договорът за потребителски кредит не отговарял на
императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК. Не било ясно и как
платената от него сума в размер на 598 лева е разпределена за погасяване на
кредита, като в исковата молба било посочено произволно разпределение на
платените суми. Тъй като не били спазени предвидените в т.12 на чл.11, ал.1 ЗПК
изисквания, съгласно чл.22 ЗПК договорът за кредит бил недействителен. Неправилно
било прието от първоинстанционния съд, че подадената втора искова молба не
представлява нов иск на същото основание и за същото искане, като не били
посочени факти за връзката между договора за паричен заем и записа на заповед
от 27.03.2014 г.
Въззиваемата страна „А.з.с.н.в.“*** /преди „А.з.с.н.в.“ ООД- преобразувано дружество, ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство. Поддържа, че съгласно чл.465 ТЗ
длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя
възражения, които са основани на личните отношения с издателя или с някои от
предходните приносители.
Предявен е
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
По същество постановеното от СРС решение е
частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, в която е призната
дължимост на сумата 1 067.33 лв.-
горница над сумата 402 лв. до пълния предявен размер от 1 469.33 лв. В
останалата част- относно признатата за дължима главница от 402 лв., решението
като правилно следва да бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ответникът К.П. и „И.А.М.“ АД са били обвързани от
валидно договорно право-отношение, възникнало по силата на сключен на 27.03.2014
г. договор за паричен заем /под № 2037945/, представляващ по същество договор
за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в
сила от 12.05.2010 г./. По силата на този договор „И.А.М.“ АД
предоставило възмездно в заем на ответника К.П.
сумата
1000 лева за срок от 34 седмици, а последният се задължил да върне заетата
сума, ведно с възнаградителна лихва, на 34 равни месечни вноски от по 57.84
лева всяка, платими на посочените в погасителния план към договора дати, като
падежът на първата погасителна вноска е определен на 3.04.2014 г., а падежът на
последната- на 20.11.2014 г. Уговорени са между страните по договора фиксиран
годишен лихвен процент /ГЛП/ от 146.20 % и годишен процент на разходите /ГПР/-
в размер на 883.20 %, като общата подлежаща на връщане от ответника-
кредитополучател сума, посочена в приложения кредитен договор, възлиза на 1 966.56
лв., която сума включва сумата 1 000 лв. /главница/- размер на потребителския
заем, и сумата 966.56 лв.- договорна лихва. Според посоченото в чл.4 от
договора, имащо характер на разписка, заемната сума била получена в брой от
кредитополучателя П. при сключване на договора.
За
обезпечаване на задълженията по цитирания кредитен договор на 27.03.3014 г. е
издаден Запис на заповед от К.Ч.П., с който същият се задължил безусловно и
неотменимо, без разноски и протест да заплати на „И.А.М.“ АД
сумата 1 966.56 лв., като падежът на задължението е определен съобразно чл.486,
ал.1, т.4 ТЗ- на определен ден- 20.11.2014 г. Вземането по менителничния ефект
е прехвърлено с джиро на 25.03.2015 г. на ищеца по делото „А.з.с.н.в.“ ООД, който
на 15.04.2015 г. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК за процесната сума, представляваща неизплатена част от главния дълг,
възнаградителна лихва по договора, такса за събиране на кредита и лихви за
забава.
Предвид
валидно издадения запис на заповед, джиросан на ищеца, същият в качеството на
кредитор е материалноправно легитимиран да търси изпълнение на задължението от
длъжника- ответник по делото.
От
страна на ответника не е заявено оспорване автентичността на менителничния
ефект, както и на приложения договор за кредит, поради което и първият,
съдържащ задължителните реквизити по чл.535 ТЗ, дадени кумулативно, т.е.
валидно издаден, и последният- като валидно сключен, са породили съответни
правни последици. Предвид установеното по делото обстоятелство, че е получил
посочените в процесния договор заемни средства, насрещното задължение на
ответника да погасява вноските по договора за кредит безспорно е възникнало.
Ищецът
още в исковата молба и в уточнението към нея от 13.11.2016 г. е разкрил
каузалното правоотношение, житейската причина, въз основа на която ответникът е
поел менителнично задължение, поради което нему принадлежи процесуалното
задължение да установи, че е възникнало действително правоотношение по договор
за заем за сумата 1 000 лева, за което е проведено съответно доказване по
делото.
Не се спори между
страните, че записът на заповед е издаден като обезпечение на поето задължение
по каузално правоотношение, възникнало от договор за заем за потребление
/паричен заем/ от 27.03.2014 г., сключен между „И.А.М.“ АД и К.Ч.П.. Според
чл.9 от кредитния договор изпълнението на задълженията за заплащане на всичко
дължимо по договора за заем е обезпечено чрез издаване на запис на заповед.
Съобразно
константната практика на ВКС, която се споделя от настоящия въззивен съдебен
състав, в българското менителнично право липсва т. нар. абсолютна абстрактност
на менителничните ефекти, поради което длъжникът по записа на заповед може да
релевира на поемателя /ремитента/ лични възражения, черпени от каузалното
правоотношение, за обезпечение на което е поето абстрактното задължение. Последователно
е поддържаното от ВКС становище, че абстрактният характер на записа на заповед
като едностранна правна сделка не следва да се абсолютизира /в този смисъл:
Решение № 105 от 13.07.2012 г. по т.д.№ 564/ 2011 г. на ВКС, ТК, II ТО; Решение № 149/ 05.11.2010 г. по т.д.№ 49/ 2010 г. на ВКС, ТК, I ТО; Решение № 108/ 22.07.2011 г. по т.д.№ 813/ 2010 г. на ВКС, ТК, II ТО; Решение № 102/ 25.07.2011 г. по т.д.№ 672/ 2010 г. на ВКС, ТК, II ТО;
Решение № 149 от 5.11.2010 г. по т.д.№ 49/ 2010 г. на ВКС, ТК, I ТО, и др.,
постановени по реда на чл.290 ГПК./. Поради това и неоснователно се явява възражението
на въззиваемата страна, че не подлежат на изследване в настоящото производство възраженията
на ответника /въззивник/ по каузалната сделка.
Правилно е прието от първоинстанционния съд,
че възражението на ответника за недействителност на процесния договор на
основание чл.22 ЗПК- поради нарушение разпоредбите на чл.11, ал.1, т.7- т.12 ЗПК, е неоснователно. Тъй като процесният договор е сключен на 27.03.2014 г., приложим
към него е Закон за потребителския кредит от 2010 г.- в редакцията му преди
изменението, обн. в ДВ- бр.35/ 22.04.2014 г. /в сила от 23.07.2014 г./. Съгласно
Параграф 13 от ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за
кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на
такси, обезщетения или неустойки. Разпоредбите имат материалноправен характер и
не предвиждат преуреждане на заварените отношения, възникнали преди влизането
им в сила, поради което и визираните от П. разпоредби на ЗПК в случая са
неприложими.
Неоснователно е и възражението
на ответника за унищожаемост на договора- поради измама по чл.29 ЗЗД, тъй като
от една страна не са въведени от същия фактически твърдения за налична измама
при сключване на договора /непредоставянето на преддоговорна информация преди
сключване на договора, липсата на ясен и разбираем погасителен план към
договора и на надлежна информация за ГПР по кредита сами по себе си не
обосновават наличието на измама по смисъла на чл.29 ЗЗД/, при която той бил подведен от кредитодателя да го сключи чрез умишлено
въвеждане в заблуждение, и от друга страна- не са ангажирани от П.,
чиято е доказателствената тежест /чл.154, ал.1 ГПК/, никакви доказателства,
вкл. такива, осъществяващи пълно главно доказване, за установяване въвеждането
му в заблуждение и наличие на предпоставките по чл.29 ЗЗД. Твърденията на ответника и събраните по делото
доказателства не са съответни и не са индиция за съществуване на изискуемите от
закона предпоставки, при наличието на които може да се приеме, че е налице
измама при сключване на кредитния договор.
Анализът
на събраните по делото доказателства налага приемането на извод, че ответникът П.
е неизправна страна по сключения с посочения кредитодател договор за
потребителски кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга по кредита
/чистата стойност на кредита/, възлизаща на 402 лв.- главница. Погасяването на
задължението чрез плащане е в доказателствената тежест на ответника, който не е
направил възражение, нито е ангажирал доказателства да е погасил посочената
част от дълга към кредитодателя, съответно към поемателя и респ. джиратаря по
менителничния ефект.
Според
фактическите твърдения на ищеца от страна на П. са извършвани плащания по
процесния договор в общ размер на 598 лв., които са отнесени за погасяване на
следните задължения: 64.32 лв.- „такса за разходи“; 412.35 лв.- договорна
лихва; и 140.65 лв.- главница.
Неправилни
са изводите на СРС за дължимост на цялото претендирано от ищеца вземане, тъй
като в него са включени договорна /възнаградителна/ лихва и „такса разход за
събиране на задълженията“, за които валидни договорни задължения за ответника
не са възникнали.
Това
е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен договор
клауза за възнаградителна лихва е нищожна
и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане на сумата 966.56 лв.
от ответника- кредитополучател. Предвид договорения размер от 146.20 %- годишен лихвен процент /ГЛП/,
посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за
което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свърхпрекомерност на
уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът
служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е.
нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този
смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО;
Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени
по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните
се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските
и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за заем е със срок от 34 седмици /около 8
месеца/, с главница от 1 000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 146.20 %,
възлизаща на 966.56 лв. за срока на действие на договора, като дължимата при
този ГЛП сума за връщане е определена на 1 966.56 лв. общо. Размерът на
уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е
свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован.
Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и
търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на
кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна,
поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор
за кредит не е възникнало.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да
упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните
вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали
искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да
следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото
производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива
2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита
на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен
принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7,
ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване
на друг
и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени
кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В
случая договорената възнаградителна лихва е в размер 146.20 % и надвишава
трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
При
тези съображения, предвид разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която в при
недействителен договор кредитополучателят връща само чистата стойност на
кредита, искът за част от сумата 1 469.33 лв., представляваща
възнаградителна лихва, чиято дължимост е призната с обжалваното решение, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а решението в тази обжалвана част
като неправилно следва да бъде отменено. Необоснована се явява и претенцията за
признаване дължимостта на „такса разходи за събиране на задълженията“, включени
в сумата 1 469.33
лв., тъй като
не се основава на договорна уговорка между страните, а дори и при наличието на
такава, същата би противоречала на императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК,
което обосновава извод за липса на валидно възникнало задължение за
кредитополучателя за плащането на такива разходи по кредита. Неправилно е
решението и в обжалваната част относно признатите за дължими лихви за забава
при погасяване на дълга по кредита, включени в сумата 1 469.33 лв., тъй
като претенцията за мораторна лихва е определена и върху вземания, каквито не
се дължат от ответника П., поради нищожност на договорните клаузи, от които
произтичат.
С
оглед горното отговорността на ответника за плащането на възникнали по договора
от 27.03.2014 г. задължения, обезпечени с издадения на същата дата запис на
заповед, може да бъде ангажирана за сумата 402 лв.- главница, за която
решението на СРС следва да бъде потвърдено, а в останалата част, в която е
призната дължимостта на сумата 1 067.33 лв.- горница над сумата 402 лв. до
претендирания от „АСВ“ ООД размер от 1 469.33 лв., включващ договорна
/възнаградителна/ лихва, „такси разходи за събиране на задълженията“, и
мораторна лихва, обжалваното
решение като неправилно следва да бъде отменено и вместо това да бъде
постановено решение за отхвърляне на иска за тази сума като неоснователен и
недоказан.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски
между страните, като на основание чл.78, ал.1 ГПК дължимите от ответника П. на
ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД, съразмерно на уважената част от иска, суми следва да
бъдат определени на: 52.32 лв.- разноски за първоинстанционното производство
/вкл. юриск. възнаграждение от 100 лв./, и 21.72 лв.- разноски за заповедното
производство /вкл. юриск. възнаграждение от 50 лв./.
При
това положение решението на СРС следва да бъде отменено и в частта относно
несъразмерно присъдените на ищеца разноски за първо-инстанционното и
заповедното производства над горепосочените суми до присъдените разноски от
329.39 лв.- разноски за заповедното производство, до присъдените 391.22 лв.-
разноски за първоинстанционното производство, а в останалата част- относно
присъдените на ищеца разноски от 74.04 лв. общо /52.32 лв. + 21.72 лв./ решението
следва да бъде потвърдено.
На
основание чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска ищецът дължи
да заплати на ответника сумата 241.79 лв.- разноски за първоинстанционното
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер
е редуциран до минималния дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размер от 332.85 лв.
За
въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемото
дружество дължи да заплати на въззивника сумата 311.92 лв.- разноски /за платени
държавна такса и адвокатско възнаграждение/, съразмерно на отхвърлената част от
жалбата. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати
на въззиваемото дружество сумата 27.36 лв.- разноски за въззивното производство
/за юриск. възнаграждение от 100 лв./, съразмерно на отхвърлената част от
жалбата.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 11.02.2016
г., постановено по гр. дело № 36433/ 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 125
състав, в частта, в която по
предявен от „А.з.с.н.в.“ ООД- *** установителен
иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е
признато за установено, че К.Ч.П. /ЕГН **********/ дължи н. „А.з.с.н.в.“ ООД
/ЕИК *******/ сумата 1 067.33 лв.- горница над сумата 402 лв. до пълния
предявен размер от 1 469.33 лв., претендирана като неплатена главница по
Запис на заповед, издаден на 27.03.2014 г., вземанията по който са били
прехвърлени на „АСВ“ ООД с джиро от 25.03.2015 г., ведно със законната лихва от
15.04.2015 г. до изплащане на вземането, за която сума са издадени заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ на 4.05.2015 г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 20339/ 2015 г. на СРС, 125 състав, и в частта, в която на основание чл.78,
ал.1 ГПК К.Ч.П. е осъден да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ООД разноски за заповедното
производство над сумата 21.72 лв. до
присъдените 329.39 лв., и разноски за исковото производство над сумата 52.32 лв. до присъдените 391.22
лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.“ ООД- *** /ЕИК *******/,
преобразувано в „А.З.С.Н.В.“*** /ЕИК *********/, срещу
К.Ч.П.
/ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр.
чл.535 ТЗ за признаване за установено, че К.Ч.П. /ЕГН **********/ дължи н. „А.з.с.н.в.“
ООД /ЕИК *******/ сумата 1 067.33
лв. /хиляда шестдесет и седем лева и 33 ст./- горница над сумата 402 лв. до
пълния предявен размер от 1 469.33 лв., претендирана като неплатена
главница по Запис на заповед, издаден на 27.03.2014 г., вземанията по който са
били прехвърлени на „АСВ“ ООД с джиро от 25.03.2015 г., ведно със законната
лихва от 15.04.2015 г. до изплащане на вземането, за която сума са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ на 4.05.2015
г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 20339/ 2015 г. на СРС, 125 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“*** /ЕИК *********/ да заплати К.Ч.П. /ЕГН **********/ сумата 241.79 лв. /двеста четиридесет и
един лева и 79 ст./- разноски за
първо-инстанционното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
11.02.2016 г., постановено по гр. дело № 36433/ 2015 г. на Софийски районен
съд, ГО, 125 състав, в останалата част,
в която по предявен от „А.з.с.н.в.“ ООД- *** /ЕИК
*******/, преобразувано в
„А.з.с.н.в.“***
/ЕИК
*********/, установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е признато за установено, че К.Ч.П. /ЕГН **********/
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ООД /ЕИК *******/,
преобразувано в „А.З.С.Н.В.“ ЕАД /ЕИК *********/, сумата 402 лева /четиристотин и два лева/- неплатена главница по Запис на
заповед, издаден на 27.03.2014 г. за обезпечаване вземането на „И.А.М.“ ООД по
Договор за потребителски кредит от 27.03.2014 г., джиросан на „АСВ“ ООД с джиро
от 25.03.2015 г., ведно със законната лихва от 15.04.2015 г. до изплащане на
вземането, за която сума са издадени заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ на 4.05.2015 г. и изпълнителен лист по
ч.гр.д.№ 20339/ 2015 г. на СРС, 125 състав, а също и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК К.Ч.П. е осъден да
заплати н. „А.з.с.н.в.“ ООД разноски за заповедното производство в размер на 21.72 лв. и разноски за исковото
производство в размер на 52.32 лв.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“*** /ЕИК *********/ да заплати К.Ч.П. /ЕГН **********/ сумата 311.92 лв. /триста и единадесет
лева и 92 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА К.Ч.П. /ЕГН **********/
да заплати н. „А.з.с.н.в.“*** /ЕИК *********/, сумата 27.36
лв. /двадесет и седем лева и 36 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.