№ 324
гр. Русе, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Йордан Дамаскинов
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Ирена Иванова
като разгледа докладваното от Аглика Гавраилова Въззивно гражданско дело
№ 20244500500441 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С. Р. Н., чрез пълномощника си адв.Д. Р. от АК-Русе, е обжалвал
Решение № 1519 от 31.X.2023 г., постановено по гр. д. № 3120/2023 г. по
описа на Русенския районен съд, в частта, с която е уважен предявения против
него иск по чл.45 от ЗЗД и е осъден да заплати на ищеца по делото сумата
500лв., представляваща обезщетение за нанесените му неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от 25.01.2023г. до окончателното
изплащане. Излага доводи за неправилност на решението, поради
необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение
на съдопроизводствените правила.Моли решението да бъде отменено и да се
постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.В съдебно заседание
поддържа жалбата и моли, ако въззивният съд приеме, че искът е допустим и
основателен, да намали размера на обезщетението. Претендира разноските по
делото.
Въззиваемият Ц. Р. П., чрез пълномощника си адв. К. Х. от АК- Русе,
1
изразява становище, че решението е правилно и законосъобразно и моли да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
След преценка на събраните доказателства и оплакванията в жалбата,
въззивният съд приема за установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова
молба на Ц. Р. П. против С. Р. Н. , с която е предявен иск за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от ответника
на 25.01.2023 г. в гр. Русе, изразяващи се в отправяне на обидни думи и
неуважителни действия спрямо ищеца.
За да уважи частично иска, съдът е приел за установено по категоричен
и несъмнен начин, че ответникът е извършил деликта, като в мотивите на
решението е посочил, че „…по въпросите относно извършването на деянието,
неговата противоправност и вината на дееца…е обвързан „ от решението по
АНД№949/23г. на РРС, постановено в производство по УБДХ“.
Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по
съображения, различни от изложеното от първоинстанционния съд относно
„задължителността“ на решението по АНД №949/23г. В тази връзка следва да
се посочи, че решенията по делата по Указа за борба с дребното хулиганство
/УБДХ/ не попадат между актовете, предвидени в чл. 222 от ГПК/от 1952
г./, чл. 413, ал.2 и 3 от НПК, с които наказателният съд се произнася по
наказателни дела и осъжда за престъпления по НК, поради което и не са
задължителни за гражданския съд относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца /доколкото не са елементи
от престъпен състав/. В този смисъл вж. Р № 3388 от 5.11.1982 г. по гр. д. №
2469/82 г., I г. о. и цитираното в него ТР № 85 от 01.11.1966 г. по н. д. №
79/1960 г., ОСНК на ВС, както и актуалната практика на ВКС -Съгласно т. 15
от мотивите към ТР по т. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК " понятието
"присъда", употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК следва да се тълкува
като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в
извършването на престъпно деяние". Решението по Указа за борба с дребното
хулиганство няма характеристиките на "присъда" по смисъла на цитираните в
предходното изречение правни норми. Решението по УБДХ не попада и в
актовете по чл. 413 от НПК. Аргументи за противното не може да се извлекат
от мотивите към ТР№ 3 от 22.12.2015 г. по тълк. д. № 3/2015 г. по описа на
2
ВКС, ОСНК. В това тълкувателно решение е прието, че производството по
УБДХ е наказателно производство по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7
към ЕКПЧ и следва да се приеме, че влязлото в сила решение на съда,
постановено по реда, предвиден в УБДХ, представлява абсолютна пречка за
образуване, провеждане и санкциониране на дееца в друго наказателно
производство за същото деяние, ако то съдържа признаците на
престъплението хулиганство по чл. 325 от НК. Тези разсъждения се отнасят
единствено до прилагането на принципа за ne bis in idem, който касае главно
фактите, но не и към други правни институти. Ето защо в доклада по делото
по чл.146 ГПК първоинстанционният съд правилно е посочил, че
„основателността на претенцията за присъждане на обезщетение на основание
чл.45 от ЗЗД предполага наличие на фактите, които попадат в хипотезата на
гражданския деликт : противоправно поведение на ответника, което е в
причинна връзка с настъпването на вреди, които следва да бъдат установени
от ищеца по основание е размер.“ Правилно съдът е указал, че в тежест на
ищеца е да установи елементите на фактическия състав на правната норма и е
допуснал поисканите от ищеца писмени и гласни доказателства, необходими
за изясняване предмета на спора.
От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели В.П.
и С.Г., служители в сектор ПП КАТ при ОДМВР-Русе, се установява, че на
25.01.2023г., около 12.30ч чули по радиостанцията, че колегата им Ц. П.
отправил молба за помощ, тъй като „изпълнявайки задълженията си по
заснемане на превишена скорост, на бул.“България“, преди пътен възел с
ул.“Стефан Стамболов“ пред камерата е бил спрян автомобил. От него слезли
две лица и започнали да го обиждат.Свидетелите се отзовали на молбата.
Пред тях ответникът нарекъл ищеца „мишка“. Потвърдил, че и преди
идването им го е нарекъл „мишка“ и дори изглеждал горд, че го е направил
/св.Г./. С показанията си свидетелите установяват, че служебният автомобил
на ищеца се намирал на видимо място – „в отбивката“, но въпреки това
ответникът заявил, че ищецът се криел в храстите и „незаконно снимал
автомобилите с превишена скорост“. Бил афектиран, а придружаващото го
лице снимало ищеца с мобилния си телефон. И двамата свидетели споделят
впечатлението си, че ищецът бил зачервен, видимо ядосан, но се
сдържал;чувствал се омерзен и много обиден от отношението на ответника.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
3
приема, че искът е основателен и доказан.Фактическият състав на иска по чл.
45 от ЗЗД съдържа следните основни елементи: противоправно поведение,
изразяващо се в действие или бездействие; увреждане, изразяващо се в
причинени неимуществени вреди; причинна връзка между противоправното
действие или бездействие и вредите; размерът на вредите над обичайните;
вина на делинквента, която се предполага.
На първо място, от събрания по делото доказателствен материал се
достига до извода, че поведението на делинквента по време на инцидента е
било противоправно. Същият се е намирал на публично място – на главен път
и дори и пред колегите на ищеца го нарекъл „мишка“ , заявил пред тях, че
ищецът се крие в храстите като мишка и „незаконно снима автомобилите с
превишена скорост“.Това поведение на ответника противоречи на добрите
нрави и на общоприетия обществен ред, като ги нарушава. В обществото не е
прието нито на публично място, нито пред по-малко хора да се отправят
обиди към едно лице и да се заявяват неистини относно изпълнението на
служебните му задължения. Налице е увреждане изразяващо се в причинени
неимуществени вреди. Свидетелите установяват, че ищецът е бил „омерзен и
дълбоко обиден“.Налице е пряка причинно-следствена връзка между
поведението на ответника и негативните психически преживявания на
ищеца.Съгласно разпоредбата на чл.45,ал.2 от ЗЗД вината се предполага до
доказване на противното. С отправените обиди към униформен служител
ответникът е нарушил общоприетите норми за общуване между хората,
добрите нрави и благоприличието на обществено място .
При съобразяване на всички относими обстоятелства и на критериите
за справедливост, правилно първоинстанционният съд е определил
обезщетение в размер на 500лв и е отхвърлил иска над този размер, като
прекомерно завишен. При определяне на обезщетението са съобразени
тежестта и характера на конкретното неблагоприятно въздействие върху
личността на увреденото лице (изпитани чувства на омерзение и обида,
унижение/.
Обжалваното решение е правилно и в частта относно разноските. За да
уважи възражението на процесуалния представител на ищеца за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника, и да
редуцира същото на 400лв, първоинстанционният съд е съобразил, че
4
възнаграждението от 1300лв е значително по-високо от материалния интерес-
1000лв, както и обема на извършените от упълномощения от ответника
адвокат действия– изготвяне на отговор на искова молба и явяване в едно
съдебно заседание. Предвид частичното уважаване на иска съдът е присъдил в
полза на ответника 200лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Правилно е
определил възнаграждение от 400лв. на адвоката на ищеца, за оказана
безплатна адвокатска помощ. В трайната си практика (определение № 731 от
09.10.2014 г. по ч. гр. д. № 5256/14 г., III ГО), ВКС приема, че на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адвоката се дължи заплащане на адвокатско
възнаграждение, съобразно изхода на спора, когато е предоставил безплатна
правна помощ. В чл. 38, ал. 1 ЗА са предвидени три хипотези, при които
адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1. на
лица, които имат право на издръжка; 2. на материално затруднени лица и 3. на
роднини, близки и на друг юрист. Липсва уредено в посочената разпоредба
изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания
при сключването на договора за правна помощ. Преценката дали да окаже
безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се
извършва от самия адвокат. Изявлението за наличието на конкретното
основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързва съда и
той не дължи проверка за съществуването на съответната хипотеза.
Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат,
оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 2 вр.
ал. 1 ЗА: да е оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на някое от
основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-т. 3 ЗА и в съответното производство
насрещната страна да е осъдена за разноски, тоест да е постановено позитивно
решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2 ЗА
вр. чл. 78 ГПК/. Осъществяването на тези предпоставки и заявеното
своевременно искане задължават съда да определи адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат в размер не по-
нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като осъди другата
страна да го заплати. В този смисъл е последователната практика на ВКС,
намерила израз в опр. № 628 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., III г. о.,
опр. № 1199 от 25.10.2013 г. по гр. д. № 4224/2013 г., IV г. о., опр. № 395 от
9.07.2018 г. по т. д. № 1314/2018 г., II т. о., опр. № 289 от 27.08.2020 г. по ч. т.
д. № 992/2020 г., І т. о. и др.
5
По изложените съображения решението следва да бъде потвърдено.С
оглед изхода на спора жалбоподателят дължи на процесуалния представител
на въззиваемия 400лв за адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложеното, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1519 от 31.10.2023 г. на Русенския
районен съд, постановено по гр. д. № 3120/2023 г. по описа на Русенски
районен съд.
ОСЪЖДА С. Р. Н., ЕГН **********, от гр.Русе, ********* да заплати
на адв.К. Х., от АК-Русе, с адрес на упражняване на дейността гр.Русе,
ул.“Драма“ №15 сумата от 400 лева разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6