Р E Ш Е Н И Е
град София,
07.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение – брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в съдебно заседание на двадесет и пети ноември,
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 13444 по
описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение
№ 48988 от
24.02.2020 г., поправено и допълнено с Решение 146091 от 10.07.2020 г.,
постановени по гр. дело № 30348 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 117-ти състав, на основание чл. 127а от Семейния кодекс (СК), е разрешил на всеки от родителите: С.Д.Ц., ЕГН **********, и на К.Д.И., ЕГН **********, без изричното
съгласие на другия, да снабди детето им Р.К.И., ЕГН **********, със задграничен
паспорт, както и да го извежда извън страната за срок до пълнолетието му и до
държави от Европейския съюз (ЕС) и Великобритания, но не повече от 3 пъти годишно и за
периоди не по – дълги от по 14 дни, като майката го извежда извън дните за
личен контакт с бащата, определени по въззивно гр.
дело № 8830/2018 г. на СГС, I-ви въззивен брачен състав,
а бащата - в дните за контакт с детето, определени по същото дело. Отхвърлил е
исковете в останалите им части. Допуснал е предварително изпълнение на
решението, на основание чл. 127а, ал. 4 СК. С посоченото допълнително решение
от 10.07.2020 г., влязло в сила на 11.08.2020 г., първоинстанционният
съд е отхвърлил исканията на ищеца, за допълване на решението, чрез
“постановяване на периоди…“ и чрез вписване на целта на пътуванията.
С Определение № 20028372 от 01.02.2021 г.,
постановено по гр. дело № 30348/2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 117-ти състав, по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е отхвърлил
молбата на ищеца К.Д.И., обективирана във въззивната му жалба, за присъждане на разноски за
производството пред Софийския районен съд.
Първоначалният ищец К.Д.И. (въззивник в настоящото
производство) е останал недоволен от така постановеното Решение от
24.02.2020 г. и го е обжалвал, с въззивна
жалба, вх. № 5040080
oт 05.03.2020 г. по описа на СРС, в отхвърлителната
му част и в частта, в която е разрешено на въззивника
да извежда детето Р.извън страната относно географските и времеви ограничения.
Релевира съображения за необосновано ограничаване на
пътуванията на детето предвид териториалните им и времеви параметри, постановени
от първостепенния съд, както и без уточнение само за почивки и екскурзии.
Излага доводи, че неправилно от първата инстанция е отхвърлено искането му да
се разрешат пътувания на детето Р.до държави извън Европа, които представлявали
едни от най - атрактивните кътчета на земята като Япония, Тайланд, Индонезия, Малдивите, включително и САЩ. Във въззивната
жалба се прави искане по отношение на времевите и териториални ограничения в
следния смисъл: съдът да разреши на въззивника да
пътува с детето Р.извън Европа до 20 дни веднъж годишно и в Европа до 14 дни
всяко пътуване за общо 3 пътувания в годината. Не претендира присъждане на
разноски.
Въззивникът И. е уточнил въззивната си жалба в съдебно заседание, лично и чрез
пълномощник, конкретизирайки, че не оспорва решението в частта, в която е
заместено съгласието му ответницата да пътува с детето до държавите от ЕС и
Великобритания, като поддържа, че искането му е да се постанови при паритетни условия
възможност и за двамата родители да извеждат непълнолетната Р.за всички страни
в Европа, както и до горепосочените държави – Япония, Тайланд, Индонезия, Малдивите и САЩ, което искане относно тези държави се прави
за първи път с въззивната жалба и в хода на въззивното производство.
Първоначалната ответница С.Д.Ц. е взела становище по жалбата, съобразно чл. 263, ал. 1 ГПК, с
което е оспорила същата по изложените в нея оплаквания за неправилност на
обжалвания съдебен акт. Поддържа оспорването в съдебно заседание, лично и чрез
пълномощник. Не претендира разноски. Въззиваемата С.Ц.
представи и писмена защита от 10.12.2021 г.
Постъпила е и частна жалба, вх. № 25055828 от 29.03.2021 г. по описа
на СРС, подадена от ищеца К.Д.И.
срещу Определение № 20028372 от 01.02.2021 г., постановено по гр. дело №
30348/2019 г. на Софийския районен съд, III ГО, 117-ти
състав, с което е отхвърлена молбата на К.Д.И., обективирана
във въззивната му жалба, за присъждане на разноски за
производството пред СРС.
Частният жалбоподател, чрез пълномощника му, е релевирал
уточнение и на тази жалба в съдебно заседание, в което се сочи, че предвид
характера на производството на спорна съдебна администрация разноски на
страните принципно не следва да бъдат присъждани. Прави изявление, че се
отказва от искането за разноски.
Ответната страна по частната жалба –
първоначалната ответница С.Ц. е взела становище по същата, с което я е оспорила
изцяло, като неоснователна.
Решението от 24.02.2020 г., в частта, в която
на основание чл. 127а, ал. 4 СК е постановено предварително изпълнение, в
частта относно заместеното съгласие за издаване на международен паспорт на
детето по чл. 76, т. 9 ЗБЛД, и в частта относно разрешението на майката
да извежда детето извън страната за посочения срок, държави и времеви
параметри, без съгласието на бащата, е влязло в сила. Постановеното решение
от 10.07.2020 г., с което е поправено и допълнено Решението от 24.02.2020 г., в
посочения смисъл, също е влязло в сила.
Въззивната жалба е
допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна
в първоинстанционното производство, имаща правен
интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно
обжалване валиден и допустим в
обжалваните части съдебен акт.
Въззивният съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, и съотнесени към релевантния
закон, приема следното от фактическа и правна страна:
Софийският районен съд е сезиран с първоначална искова молба от К.Д.И. по чл. 127а, ал.
2 СК и чл. 76, т. 9 ЗБЛД, срещу ответницата С.Д.Ц., с искане да се постанови
заместващо съгласие на майката за пътувания на детето Р.К.И., родена на *** г.,
извън страната – в държавите - членки на ЕС, за срок от пет години,
придружавано от своя баща, за 4 пътувания в годината с продължителност на всяко
от пътуванията до 10 дни, като едно от тези пътувания да бъде конкретизирано по
следния начин: всяка нечетна година от 20-ти до 30-ти юли
- с продължителност на пътуването 10 дни, а за всяка четна годна от 01-ви
до 10-ти август - с продължителност на пътуването 10 дни само за
държавите - членки на ЕС, както и еднократно пътуване до о.Бали, Индонезия
за периода от 01.09.2019 г. до 13.09.2019 г. Ищецът e сочил в исковата молба, че въпросите относно упражняването на родителските
права спрямо малолетната Р.И., местоживеенето й, режима на лични отношения и
издръжка не били разрешени по окончателен начин, тъй като решението на
Софийския районен съд по гр. дeло № 16717/2017 г. по описа на Софийски районен съд се
обжалва и не е влязло в сила.
Първоначалната ответница С.Д.Ц.
е предявила в срока по чл. 131 ГПК насрещен
иск, също с правно основание чл. 127а СК. Поддържала е, че не оспорва
правото на бащата да пътува с детето в рамките на ЕС. Изложила е аргументи, че
съгласно режима на бащата на лични контакти с детето по постановените в рамките
на горното съдебно производство привременни мерки, всяка нечетна година детето
следва да прекарва рождения си ден (който е на 23-ти
юли) с майка си, поради което заявеното от ищеца искане по чл. 127а, ал. 2 СК целяло да ревизира така постановения режим
на лични отношения. С предявения насрещен иск е претендирала съдът да замести
съгласието на бащата за пътувания на детето Р.К.И. за срок от 5 години до всички държави - членки на ЕС и
Великобритания за срок до 60 дни годишно във време, което съответства на
постановения с окончателен съдебен акт режим на лични контакти на родителите с
детето.
Между страните по делото не е спорно, че са родители на непълнолетната
понастоящем Р.К.И., родена на *** г. (видно и от удостоверение за
раждане - на л. 6 от първ. дело), както и че бракът им е прекратен с влязло в сила Решение № 390840 от
20.04.2018 г., постановено по гр. дело № 16717/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 86-ти състав (л. 7 и следващите от първ.
дело). С посочения съдебен акт е предоставено упражняването на родителските
права относно роденото от брака дете на майката, при която е определено и
местоживеенето на Р.И., като на бащата К.И. е постановен режим на лични
отношения с детето, и той е осъден да му заплаща месечна издръжка в съответен размер.
По делото е установено, че това решение е било обжалвано в частите относно
родителските права, режима на лични контакти и издръжката, като е образувано въззивно гр. дело № 8830/2018 г. по описа на Софийски
градски съд, ГО, I-ви въззивен брачен състав. Въззивният
съд е потвърдил решението в частите относно родителските права и издръжката, и
го е отменил в частта относно режима на лични контакти на бащата с детето (като е определил доста по-разширен режим на лични контакти), с постановеното въззивно решение № 3380 от
08.05.2019 г., по въззивно гр. дело № 8830 по описа
за 2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-ви въззивен брачен състав, на
което въззивно решение не е допуснато касационно
обжалване (Определение № 464 от 26.05.2020 г. на Върховния касационен съд). Следователно, това въззивно решение е в сила и
понастоящем, и разрешението за пътувания на всеки от родителите с детето извън
страната е съобразно именно с този режим на лични контакти на бащата с
детето.
От приети в хода на съдебното дирене пред първата инстанция многобройни
писмени доказателства се установи по еднопосочен начин, че страните са във
влошени отношения, свързани със споровете им по родителските права относно
детето им Р.И., помежду им липсва диалогичност, а
самото дете е въвлечено в техните конфликти.
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е
изложил мотиви, че е в интерес на 14-годишната Р.да пътува с всеки от
родителите й извън страната, с цел туризъм, в определени направления и без да
се нарушават правата на другия родител (съобразно
исканията на двете страни).
Във въззивната инстанция са приети изготвените по
реда на чл. 15, ал. 6 ЗЗДт социални доклади на
компетентните Д”СП” – ”Младост” (по актуално местоживеене на детето и въззивника) и Д”СП” – ”Люлин” (по местоживеене
на въззиваемата). При
извършеното социално проучване социалните работници от Д”СП” – ”Младост” са
констатирали, че непълнолетната Р.от м. май 2021 г. живее при баща й (независимо, че местоживеенето й е определено по съдебно решение при майката). Споровете между родителите на детето продължавали, като бащата изявявал
желание да упражнява родителските права. Непълнолетната Р.е заявила в хода на
социалното проучване, че обича да пътува. Становището на тази Д”СП” е, че съдът
следва да постанови решението си съобразно с доказателства по делото и
изложените в социалния доклад обстоятелства. В социалния доклад, депозиран от
Д”СП” – ”Люлин”, е отразено, че бащата е завел гр. дело № 59497/2020 г. по
описа на Софийски районен съд за промяна на родителските права. Въззиваемата С.Ц. е уведомила социалните работници, че въззивникът е нарушил определения с влязлото в сила решение
режим на лични контакти (посочено по-горе), като е взел Р.на
05.05.2021 г., но не я е върнал на 09.05.2021 г. и оттогава
детето живее с него и отказва да комуникира с майка си. Във връзка с това, С.Ц.
е завела и изпълнително дело. Проведени били разговори с Отдел ”Закрила на
детето” при Д”СП” – ”Младост”, които съобщили, че и бащата И., и детето Р.са
консултирани многократно, че следва да спазват постановеното решение по въззивно гр. дело № 8830/2019 г. на Софийския градски съд,
както и да ползват социална услуга, но бащата отказвал. Заключителното
становище на Д”СП” – ”Люлин” е, че е в интерес на детето Р.да може да пътува
поотделно с всеки един от нейните родители, за да обогатява своята култура и да
разширява своя кръгозор, да опознава други народи и техните култури.
Ненавършилото пълнолетие дете Р.И. е изслушана от въззивния
съд, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДт. В съдебно
заседание детето заяви, че иска да пътува, но не само до ЕС и Великобритания,
но и до местата, до които пътуват и родителите й – въззивникът
И. и съпругата му. Според детето, традиционният им живот включвал множество
пътувания и почивки до Тайланд, Индонезия, Индия. Р.изяви желание да посети
САЩ, Япония, Малдивите и о.Бали. Заяви, че тези
пътувания били нещо, което семейството обичало да прави. Детето заяви също, че
в момента учи испански език и би искало да види Испания, а и други държави, в
които този език се говори.
Присъствалият при изслушването на детето социален работник от Д“СП“ –
”Младост“ заяви становище, че изслушването е преминало в спокойна обстановка, а
самото дете е било спокойно.
Други относими доказателства, на които въззивният съд да основе изводите си, извън обсъдените, не
са ангажирани по делото.
Въззивният съд споделя
фактическите и правни изводи на първата инстанция, които, макар и лаконични, са
обосновани и съобразени както с интереса на детето, така и със задължителните
постановки на Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк.
дело № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС. Освен това съдът се е произнесъл относно
териториалния обхват на държавите, за които е постановил решението, точно
съобразно обхвата на исканията на страните за тези държави
Безспорен между страните е въпросът, че е в интерес на детето да може да
пътува, придружавано от всеки от родителите му. Принципно няма данни, които да
сочат наличие на основание за пълно ограничаване на конституционно закрепеното
в чл. 35, ал. 1, изр. 1 от Конституцията на Република България право на всеки
свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на
страната и да напуска нейните предели. Допълнително следва да се посочи, че правото
на свободно движение в рамките на държавите-членки на ЕС е гарантирано и от чл.
3, § 2 от Договора за Европейски съюз. Ето защо и правилно е заместено
съгласието на всеки от родителите детето Р.да може да пътува, придружено от
другия родител, до държавите-членки на ЕС и Великобритания (бивш член на ЕС). Касае се за определяем кръг от държави, които са страни по Хагската
конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца и наличие
на функциониращи механизми за взаимоизпълняемост на
съдебни решения по въпросите на родителската отговорност. Така определеният
кръг от държави – членки на ЕС и Великобритания позволява съдът да извърши и
преценка относно мястото, условията и средата, при които детето ще пребивава.
Същите не би следвало да поставят в риск детето Р., предвид съществуващата обща
за държавите - членки на ЕС система от правни норми – т. нар. jus communautaire, както и сравнително близките между съседните държави – членки на ЕС
обществено – икономически и социално – културни условия на живот.
Относно доводите на въззивника, че не е доволен
от решението, тъй като първоинстанционният съд не
удовлетворил искането му за пътувания с детето Р.до далечни дестинации извън
Европа, като е уточнил в тази връзка Тайланд, Индонезия. Малдивите,
Япония и САЩ, а в съдебно заседание във въззивната
инстанция посочи и, че семейството му имало обичаен живот да пребивава в тези
държави, са основателни възраженията на въззиваемата С.Ц.,
че тези твърдения и искания не са наведени в първата инстанция. Съществено е,
че това искане да се замести съгласието на майката относно посочените държави е
направено едва с въззивната жалба на ищеца и
като такова въззивният съд го намира за процесуално
закъсняло. С оглед на което въззивният съд не
следва да обсъжда тези твърдения и не се произнася по това искане относно
сочените държави. В тази връзка въззивният съд не
взема под внимание и заявеното от самото дете при изслушването му по реда на
чл. 15, ал. 1 ЗЗДт, да пътува до тези далечни
дестинации с въззивника и съпругата му.
Първоинстанционният акт е правилен и в частта, в която е постановено пътуванията да се
осъществяват не повече от 3 пъти годишно, за периоди не по – дълги от по 14 дни
и във време, което не съвпада с режима на лични отношения на родителя, чието
съгласие е заместено по реда на чл. 127а, ал. 2 СК (т.е. относно
постановените времеви ограничения). Така определеният срок от по 14 дни и до три пъти
годишно е съобразен с учебната заетост на детето – могат да се осъществяват
тези пътувания в рамките на установените от Министерство на образованието
няколко продължителни ваканции, което не би нарушило учебния процес, както и с
режима на лични контакти на бащата с детето, съгласно решението по въззивно гр. дело № 8830/2018 г. на СГС. Въпросите,
свързани с пътуването на дете в чужбина, са част от конкретно родителско право,
което следва да се упражнява при условията на чл. 122, ал. 2 СК, според който
родителите имат равни права и задължения, и те следва да бъдат съобразени,
както е сторил първоинстанционният съд. Въззивният съд намира за необходимо допълнително да
обоснове и това, че съгласно цитираното по - горе съдебно решение въззивникът има възможността да бъде с дъщеря му 31 дни
през лятото, включително и за съответни празници и ваканции, през което време
могат спокойно да се планират и реализират постановеният брой пътувания и за
периодите до 14 дни годишно през времето на неговия режим на лични контакти с
детето Р.. С оглед на което се явява несъстоятелно оплакването в жалбата, че
решението на Софийския районен съд не дава практическа възможност на бащата да
извежда детето Р.извън страната, поради липсата на регламентация в кои точно 14
дни в годината има това право. Още повече, че по същото искане първоинстанционният съд е постановил допълнителното решение
от 10.07.2020 г., като е отхвърлил тези искания на ищеца за допълване на
решението за постановяване на конкретни периоди и за вписване на целта на
пътуванията, и това решение е влязло в сила.
Що се отнася до твърдяната неправилност на първоинстанционното
решение и исканията във въззивната жалба по отношение
на времевите и териториални ограничения в следния смисъл: съдът да
разреши на въззивника да пътува с детето Р.извън
Европа до 20 дни веднъж годишно и в Европа до 14 дни всяко пътуване за общо 3
пътувания в годината, тези искания и изменения се правят за първи път във въззивната инстанция и като такива са процесуално
закъснели, поради което въззивният съд не следва
да ги обсъжда и взема предвид при постановяване на решението си.
По тези
аргументи въззивната жалба
се явява неоснователна. Първоинстанционното решение в
обжалваните части е правилно, постановено е при спазване на
материалния и процесуалния закон, и следва да бъде потвърдено.
По частната жалба по чл. 248 ГПК.
Предвид отказа на частния жалбоподател от претенцията за разноски, заявен
чрез пълномощника му, депозираната по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК частна
жалба срещу определението от 01.02.2021 г., е останала без предмет и
подлежи на връщане. Въззивният съд не дължи
произнасяне по нея по същество.
По разноските за въззивното производство.
Страните не са заявили искания за разноски, поради което въззивният съд не се произнася по този въпрос.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 48988 от 24.02.2020 г., поправено и допълнено с Решение № 146091 от 10.07.2020 г., постановени
по гр. дело № 30348 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 117-ти състав - в обжалваните части.
ВРЪЩА частна жалба, вх. № 25055828 от 29.03.2021
г. по описа на СРС, подадена от К.Д.И.
срещу Определение № 20028372 от 01.02.2021 г., постановено по гр. дело №
30348/2019 г. на Софийския районен съд, III Гражданско
отделение, 117-ти състав.
РЕШЕНИЕТО в частта, в която е върната частната жалба, има характер на
определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския
апелативен съд в едноседмичен срок от връчването. В останалата му част
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.