Р Е
Ш Е Н
И Е N 97
гр.
Сливен, 17.06.2020 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на седемнадесети
юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 213 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно решение № 178/12.02.2020г. по гр.д. № 2298/19г.
на СлРС, с което е
признато за установено между страните, че Специализирана акушеро-гинекологична
болница за активно лечение „Ева“ ЕООД, гр. Сливен, дължи на „А1 България“ ЕАД,
гр. София, сумата 6880, 23 лв., представляваща месечни такси за използване на
услуги по договор № ****** от 28.02.2006г. за периода 27.03.2017г.-17.08.2017г., заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху сумата, считано от
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.03.2019г. до окончателното
изплащане, за които е издадена заповед № 1013 от 19.10.2017г. по ч.гр.д. №
1584/19г. на СлРС и са присъдени разноски по делото.
Въззивникът
– ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното
решение, като твърди, че същото е незаконосъобразно и
неправилно. Заявява, че неправилно първостепенният съд е приел, че договор № ****** от
28.02.2006г. е подновен с договор от 20.02.2015г., посочен в исковата молба.
Счита, че се касае за два отделни договора, като излага съображения в тази
насока. Поради това въззивникът твърди, че не е налице идентитет между посоченото
в заявлението по чл. 410 от ГПК основание и това, описано в исковата молба.
Договор № *******от 28.02.2006г. не бил представен и заповедта се
основава на несъществуващ документ, а вземанията, заявени с исковата молба,
макар да се основават на него, са обосновани с представени два други договора –
договор № ********** от 20.02.2015г. и договор № ********* от 12.03.2015г.
Въззивникът счита, че така съдът се е произнесъл по иск за вземане, основано на
различни договори и различен период, което прави решението недопустимо.
Освен това твърди, че решението е неправилно и поради
непроизнасяне на съда по направеното от него възражение за изтекла тригодишна
погасителна давност относно вземанията, които са периодични плащания.
Също така въззивникът се оплаква, че приложените 19
бр. дебитни известия не са издадени в 5 дневния сроксъгласно чл. 115 ал. 2 от ЗДДС и са осчетоводени само в счетоводството на ищцовото дружество. Заявява, че
само три броя фактури на обща стойност 367 лв. – от 19.06.17г., от 17.07.17г. и
от 17.08.17г. съответстват на претендирания в исковата молба период.
С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да
отмени като неправилно решението на СлРС и постанови ново, с което отхвърли
иска като неоснователен. Претендира разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени
искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който
оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното
решение като правилно и законосъобразно.
Развива подробни доводи, с
които последователно оборва всички релевирани с въззивната жалба оплаквания,
излага аргументи относно пълната идентичност на
вземанията по заявлението и по исковата молба, като обосновава
съществуването на единно облигационно отношение. Твърди, че е неоснователно и
оплакването относно несвоевременното издаване на дебитните известия, като
заявява, че е налице хипотеза на изменение на данъчната основа и в съответствие
с разпоредбата на чл. 115 ал. 2 от ЗДДС, те са издадени веднага след
възникването на това обстоятелство. На последно място въззиваемият заявява, че
с оглед нормата на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД, падежът на вземанията е 11.04.17г.,
поради което към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
погасителният 3 годишен давностен срок не е бил изтекъл.
В
обобщение въззиваемият иска да бъде оставена без уважение въззивната жалба, а
атакуваното решение - потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.
В отговора не са направени
нови доказателствени ил други процесуални искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивното дружество, редовно
призовано, не се явява процесуален представител по закон, или пълномощие, подадена
е писмена молба от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на
обжалваното решение на СлРС и постановяване на ново, с което искът бъде
отхвърлен. Претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК и договор з
аправна защита и съдействие с пълномощно за тази инстанция.
В с.з. за въззиваемото
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или
по пълномощие. С писмена молба, подадена от процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба, поддържа отговора,
иска потвърждаване на атакувания съдебен акт, няма заявена претенция за
разноски.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща със
събраните доказателства, поради което препраща мотивите си към нея. Освен това споделя
и правните му изводи, които са обосновани и намират опора в материалноправните
норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният установителен
иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца,
чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му
се дължи сумата 6880, 23 лв. главница, представляваща месечни такси за ползване
на услуги по договор № ********* от 28.02.2006г. за периода
27.03.2017г.-17.08.2017г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК, няма заявена претенция за присъждане на разноските
по заповедното производство.
Настоящият въззивен състав
счита, че е налице пълно тъждество между основанията, които ищецът-заявител е
посочил като източник на вземането си в заявлението по чл. 410 от ГПК и в
исковата молба по чл. 422 от ГПК.
Видно от представените договор № **********
от 20.02.2015г., договор № ****** от 24.02.2015г. и приложенията към тях от 20.02.15г.
и 12.03.15г., за подписването на които от страна на ответния търговец не се
спори, те представляват логическо, фактическо и правно продължение на
първоначално подписания между тях договор № *********от 28.02.2006г.
Съгласно
т. 5.1 от договор № ********** от 20.02.2015г. „страните се съгласяват, че този договор представлява
цялото споразумение, което урежда правоотношенията, възникнали във връзка с
ползваните от Абоната /ответника/ услуги. Всички предишни договори, подписани
от страните преди датата на подписване н атози договор, стават неразделна част
от договора и се идентифицират с неговия уникален номер /клиентски номер/.
Условията, посочени в предишните договори, запазват силата си, доколкото в този
договор не е преддвидено друго и доколкото не се изменят от този договор и
приложенията към него“.
Семантичното
и правно тълкуване на тази клауза води до еднозначния извод, че договор № ****** от
28.02.2006г. се счита имплементиран в непротиворечащите си с договор № **********
от 20.02.2015г. части в последния, който, от своя страна, е съглашението,
регулиращо правата и задълженията между страните, и имащо силата на закон между
тях. Тоест – той представлява източникът на облигационното отношение и
действието му, безспорно, обхваща процесния период. Непререкаемо е, че
посоченият в цитирания чл. 5.1 „клиентски номер“ е *******, който е и посочен във всяка една от издадените
фактури за „потребител“, и той съвпада с номера на първоначалния договор от
28.02.2006г., генериран при създаването му в софтуеърната система на мобилния
оператор. Така, в съответствие с уговорката, под този номер са отнасяни всички
услуги и промените в тях, съгласно постиганите съглашения.
Що се отнася до обективното
съвпадение на вземанията по заявлението и по исковата молба, характеризиращи се
по период и предмет, този състав намира, че също е налице доказан идентитет. Според
уговорките в т.т. 3.2 и 3.3 от договора от 20.02.15г., същият „урежда
условията, валидни за всички услуги, ползвани от абоната, като всяка избрана от
абоната услуга или пакет от услуги, в това число срок на ползване, ценови и
други условия за ползване, се описват в приложения, представляващи неразделна
част от договора, както и на интернет страницата на оператора.“, а за „всяка от услугите, ползвани от
абоната по настоящия договор се прилагат действащите Общи условия за
съответната услуга и/или мрежа“, като
приложимите се посочват в приложенията по т. 3.2.
С чл. 6.2 е уговорено, че „по
отношение на всяка услуга, предоставяна по договора и приложенията към него,
могат да се договарят и да се прилагат различни срокове. Договорът е в сила до
като е налице действащо приложение или друго споразумение“.
Изпълнението на всички тези
уговорки намира обективно проявление в представените, подписани от страните,
приложения към договор № ********** от 20.02.2015г. и договор № **********от
24.02.2015г., в които са описани надлежно услугите и пакетите услуги, които ще се предоставят на
абоната, техният вид, обем, цена и т.н. Видно от представените 4 броя приложения към двата договора, страните са
специфицирали сроковете на действие на различните услуги и тези, за които се
отнасят процесните фактури и ДИ, попадат във времевите предели на действие.
По отношение на конкретното
вземане, въззивният съд счита, че то е доказано изцяло по своите основание и
размер. Въз основа на събраните писмени доказателствени средства, включително и
с оглед заключението на извършената СИО, е видно, че съгласно поредица
приложения към договора, на ответника-абонат, за използваните от него мобилни
номера, са активирани тарифни планове „Бизнес линия S“,
„Бизнес линия М“ и „Мтел мобилен интернет бизнес L“,
със съответните месечни такси, за срок от две години, по-късно, с последващи
приложения, за три други номера е активиран тарифен план „Мтел мобилен интернет бизнес L“,
също за срок от две години. Активирани са по същия ред и мобилни услуги „Мтел
Бизнес линия“ за 64 номера и „Мтел бизнес мобилен интернет“ за 4 номера.
Всички, описани в приложенията
мобилни номера, ползващи съответните услуги, са включени във фактурите, към
които са издадени 19 броя дебитни известия и в другите 3 броя фактури, всички
те – осчетоводени в счетоводните регистри на ищеца. В тези на ответника не са
осчетоводени 19 бр. ДИ, осчетоводени са само фактурите, към които са издадени
тези известия, както и останалите 3 броя
процесни фактури.
Установява се чрез
експертното заключение, че за процесния период в описаните фактури за почти
всички мобилни номера е била начислявана отстъпка от месечната такса, която
обаче не съответства на уговорената такава съгласно Приложение №2 към договор № **********
от 20.02.2015г.
След
като констатирало това обстоятелство, ищцовото дружество калкулирало
действително дължимите месечни такси за периода назад, изготвило 19 бр. дебитни
известия към 19-те фактури, изпратило писмено уведомление за това до ответника,
с приложен подробен списък и го поканило в 14 дневен срок да внесе необходимите
суми.
Плащане
не последвало и ищецът, по реда на чл. 410 от ГПК се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение за сумата 6880, 23 лв., ведно с обезщетение за
забава.
Посредством
експертното заключение, изготвено от компетентно вещо лице, в чиято
добросъвестност съдът няма причини да се съмнява, действително размерът на
задълженията на ответния търговец към дружеството-доставчик, възлиза на тази
сума, която представлява разликата между реално дължимите месечни такси за
процесния период, съобразно постигнатите между страните уговорки, за тези мобилни
номера, изброени в описаните фактури и в издадените към тях ДИ, и фактически
начислени и приспаднати такива.
Поради
това е безспорно, че вземането на ищеца в посочения размер и на посоченото
основание, съществува.
Неоснователно
е възражението, релевирано с въззивната жалба, касателно неиздаването в срок на
ДИ – съгласно нормата на чл. 115 ал. 2 от ЗДДС, данъчното известие се издава в
5 дневен срок от възникване на „съответното обстоятелство“, което, в случая, е
установяване на неправилно изчислена данъчна основа при първоначалното
фактуриране, а то е потвърдено и в хода на настоящото производство. С оглед
това следва да се приеме, че ДИ са своевременно и надлежно издадени.
В
този контекст е неоснователно и възражението за изтекла тригодишна погасителна
давност за правото на принудително удовлетворяване на вземанията. Съгласно
разпоредбата на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД началният момент, от който се поставя в
течение давностният срок, е датата на изискуемост на съответното вземане. Ал. 2
на същата норма разписва, че когато изискуемостта е свързана с покана,
давността стартира от деня на възникване на задължението. В светлината на тази
уредба е видно, че след като в случая дебитните известия са издадени на
27.03.17г. и в тях е посочен падеж 11.04.17г., то от последната дата е започнал
да тече 3 годишният погасителен давностен срок и към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.03.2019г. – той не е бил изтекъл. Същото
важи и за трите броя фактури, съответно издадени на 19.06.17г., 17.07.17г. и 17.08.17г.,
тъй като от изискуемостта на вземането по всяка от тях, настъпило през 2017г.,
тригодишният срок би текъл до 2020г., а заявлението е подадено през м. март
2019г.
Други правоизключващи,
правопогасяващи или правопрепятстващи възражения ответната страна не е правила
нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, включително за
извършвани плащания, поради което настоящият състав счита, че претендираната
главница и обезщетението за забава в размер на законовата лихва се дължат в
пълния заявен размер, съответстващ на този, за който е издадена заповедта за
изпълнение.
Така главният установителен
иск и акцесорният за обезщетение за забава, се явяват изцяло основателни и
доказани по период и размер, поради което следва да бъдат уважени. По отношение
на дължимостта на сумата, представляваща направени разноски по заповедното
производство в размер на 287, 60 лв. съдът не се е произнасял, тъй като в
исковата молба въобще няма направено такова искане.
В
обобщение – всички въведени с жалбата оплаквания са неоснователни и тя не
следва да бъде уважавана. Тъй като не са констатирани пороци на атакувания
съдебен акт, които да водят до неговата отмяна, той следва да бъде потвърден
като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на
въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата
страна с отговора е поискала присъждане на разноски, но по делото няма
доказателства за действително направени такива, поради което не следва да се
присъждат.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №
178/12.02.2020г. по гр.д. № 2298/19г. на СлРС.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: