Р Е Ш Е Н И Е
№…………………
гр.Плевен,
27.03.2019
година.
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, І граждански състав, в публично заседание на ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ МАРТ,
през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН
ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА
ДИМИТРОВА
при секретаря………АНЕЛИЯ ДОКУЗОВА………………и в присъствието на
прокурора………………………………………………………….като разгледа докладваното от
съдията………..ТАТЯНА БЕТОВА………възз.гр.д.№ 62 по описа на съда за 2019година, и за
да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.258 и сл. от ГПК.
С
решение № 1743 от 14.11.2018година.,
постановено по гр.д. № 3638/2018г. Плевенски районен съд е признал за установено, на
основание чл.439, ал.2 от ГПК, спрямо ответника на основание чл. 439 от ГПК, по отношение на „********* че Т.Л.А., с ЕГН **********,
не дължи на ******** ООД, ЕИК № ****, *************************, сумата по
изп. д. № 1050/2017 г. по описа на ЧСИ Т.
К., в размер на 710.25 лв. към 08.08.2017
г. - като в това число: 181.07 лв. -
неолихвяема сума, 19.90 лв. - главница, 2.82 лв. - лихва, 90лв. - разноски по
изпълнителното дело, такса по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, с включен ДДС в размер на 66.46 лв., както и сума в размер на 350лв., включваща
държавна такса, адвокатско възнаграждение и други по изп.д.№ 1050/2017 г. по
същия опис, поради изтекла погасителна давност.Присъдил е в полза на ищеца Т.Л.А.
направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна такса и 150 лв.
за адвокатско възнаграждение.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника *******, чрез пълномощника
на дружеството адв.К.Б.. В жалбата се правят оплаквания, че
постановеното решение е незаконосъобразно, като постановено в нарушение на
материалния закон и на процесуалните правила. Съображенията за това са изложени
подробно в жалбата, като най-същественото от тях е, че съдът е признал за
установено, че длъжникът не дължи сумите по изпълнителния лист не въз основа на
факти настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание, пренебрегвайки настъпилия стабилитет на
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.Счита, че неправилно
Плевенски РС е приел, че при подаване на заявлението вземането е било погасено
по давност, като с това е излязъл извън предмета на допустимата искова защита
по чл.439 ГПК. Въззивникът моли окръжния съд да отмени решението на Плевенски РС
и да постанови друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявения
срещу него отрицателен установителен иск, тъй като към датата на завеждане на
делото 23.05.2018г. дългът на ищеца не е бил погасен.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията
изложени в жалбата, взе предвид наведените от страните доводи, прецени
събраните пред първата инстанция писмени доказателства, съобрази се с
изискванията на закона, намира за установено следното:
Жалбата
е процесуално допустима, а разгледана по същество се явява и основателна.Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен
установителен иск по чл.439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника,
че последния няма вземане спрямо ищеца, за което в рамките на заповедно
производство от Плевенски РС на 14.05.2016г. е издаден въз основа на влязла в
сила заповед № 1169 от 17.03.2016г. изпълнителен лист, по ч.гр.д. № 1787/2016г.,
въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп.д. № 1050/2017г. на ЧСИ Т.
К..
Съгласно
чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспори чрез иск изпълнението, като съгласно
ал.2 на същия текст искът на длъжника може да се основава само на факти
настъпили след приключването на съдебното дирене, в производството по което е
издадено изпълнителното основание. В случая ищецът твърди, че е бил уведомен от
ЧСИ, че към 08.08.2017г. размера на задължението му е 710.25лв.Твърди, че не
дължи сумата, тъй като задължението му е било погасено по давност към момента
на подаване на заявлението до Плевенски РС по чл.410 от ГПК и е изложил доводи
затова. Твърдейки, че задължението по договора за предоставяне на услуга
„Мобилен достъп до Интернет“ е било погасено на 01.03.2016г., т.е. преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на
16.03.2016г., счита че не е налице задължение по образуваното срещу него
изпълнително дело. Други доводи за настъпили след приключване на ч.гр.д. № 1787/2016г.,
по което е издадено изпълнителното основание, не са сочени.
Безспорно е по делото,
че на 17.03.2016г. Плевенски РС е издал по ч. гр. д. № 1787/2016г. заповед за
изпълнение на парично задължение № 1169, с която е разпоредил длъжникът Т.Л.А.,
ЕГН **********, адрес: *** да заплати на кредитора „********* ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: *********, представляван от Х. Й.., с пълномощник
юрисконсулт К.Г.Б. сумите: 19.90 лв. – главница, представляваща задължение по
фактура; 6.07лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 17.03.2013г.
до 15.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението - 16.03.2016г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направени деловодни разноски: 25лв. – внесена държавна такса
и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Няма спор, че вземането произтича от
следните обстоятелства: задължение по фактура № **********/01.03.2013г. по
договор от 26.10.2011 г., сключен между „***и
длъжника.; договор за цесия, сключен между „***и *****на 18.12.2014 г.;
уведомително писмо на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Няма спор и по това, че въз основа на издадения на
14.05.2016г. , въз основа на влязлата в сила заповед по чл.410 от ГПК изпълнителен
лист, е образувано изп.д.№ 1050/2017г. по описа на ЧСИ Т. К. и с покана за
доброволно изпълнение от 08.08.2017г.
ЧСИ е уведомил ищеца, че към посочената дата общият размер на задължението му
възлиза на 710.25 лв.
За да уважи иска и да
признае, че вземането към ищеца не съществува, Плевенски РС е приел, че задължението
по издадения изпълнителен лист е погасено по давност, тъй като се касае за
периодично вземане, с оглед твърдението на заявителя в производството по чл.
410 от ГПК, че между прехвърлителя на вземането „*********и Т.Л.А. е бил
сключен договор от 26.10.2011г. за предоставяне на услуга „Мобилен достъп до Интернет“
за срок от 12 месеца, като за всеки
месец се дължи такса, която има абонаментен характер и не зависи от
реалното потребление на услугите, т.е. касае се за периодично вземане по
смисъла на чл. 111, б. “в“ от ЗЗД. Впоследствие вземането е било прехвърлено с
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.12. 2014 г. на „**********.
Това дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК и такава е била издадена, а въз основа на нея и изпълнителен
лист, който е основание за образуваното срещу ищеца изпълнително дело. Плевенски
РС е приел, преразглеждайки влязлата в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, че на основание чл.111, б. „в“ от ЗЗД, с оглед характера на вземането,
задължението по договора за предоставяне на услугата мобилен достъп до интернет
и издадената въз основа на него фактура № **********/01.03.2013 г. се е
погасило на 01.03.2016г. и към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вземането е било погасено по давност,
поради което и не е налице задължение по изп. д. № 1050 / 2017 г. по описа на
ЧСИ Т. К..
Въззивният съд намира
този извод за незаконосъобразен. Заповедта за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК е била връчена надлежно на длъжника Т.Л.А. на постоянния му
адрес *** чрез залепване на уведомление и е влязла в сила на 14.04.2016г., тъй
като в дадения му двуседмичен срок от залепване на уведомлението длъжникът не е
подал възражение срещу заповедта. Именно в него би могъл да възрази, че
вземането е било погасено по давност, но той не го е сторил. Поради това, че
нито е платил, нито е възразил срещу заповедта, в дадения му двуседмичен срок
от връчване на заповедта за изпълнение, тя е влязла в сила и подлежи на
принудително изпълнение, което е предприето. Следва да се отбележи, че
действащата към този момент редакция на чл. 415 от ГПК не е задължавала съда да
дава указание на заявителя да предяви иск за вземането си, в случай при който
заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5
от ГПК чрез залепване на уведомление. Изменението което защитава правата на
длъжника при този начин на връчване на заповедта е прието през 2017г. ДВ,
бр.86г. Поради това не е било необходимо да се води исково производство за
установяване на вземането на кредитора, а след влизане в сила на заповедта по
чл.410 от ГПК, тя е годно изпълнително основание и подлежи на принудително
изпълнение.
За да предотврати
изпълнението и длъжникът може да предприеме единствено защита по реда на чл.439
от ГПК като обаче сочи правопогасяващи или правоизключващи факти настъпили след
приключването на съдебното дирене, в производството по което е издадено
изпълнителното основание, каквито в настоящия случай не се изтъкват и не са
разглеждани от Плевенски РС. Въпреки това, районният съд си е позволил да
преразгледа влязлата в сила заповед и да постанови, че вземането, за събиране
на което е издадена, не е съществувало към този момент, тъй като е било
погасено по давност. Както беше посочено по-горе това е могло да се случи в
исково производство преди влизането и в сила, а не в производство по чл.439 от ГПК, каквото е настоящото, при което с обжалваното решение РС е игнорирал стабилитета
на завършващия производството по ч.гр.д. № 178782016г. на ПРС съдебен акт, като
е постановил противното.
Ищецът, който оспорва продължаващото изпълнение има
правен интерес да установи, че вземането на взискателя не съществува, тъй като
е погасено чрез плащане или чрез друг способ но, че тези факти и обстоятелства
са настъпили след влизане в сила на заповедта по чл.410 от ГПК. Съдът следва да
зачете влязлата в сила заповед и няма право да преразглежда съществуването на
вземането към момента на издаването и като проверява в друго производство дали
заявеното от кредитора е отговаряло на действителните му права, при положение,
че длъжникът не е възразил в срок с произтичащите от това последици. Противното
би обезсмислило съществуването на заповедното производство. Съществуването на
спорното право в производството по чл.439 от ГПК се установява не към някакъв
минал момент, а към момента на приключване на съдебното дирене и то въз основа
на факти и обстоятелства настъпили след влизане в сила на изпълнителното
основание.Поради изложеното, следва да бъде отменено обжалваното решение на
Плевенски РС и да бъде постановено друго по същество за отхвърляне на иска.
Съобразно изхода на делото, следва да бъде осъдена въззиваемата страна да заплати на въззивника разноски за производството в общ размер 625лв, от които 325лв. за настоящата инстанция.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ, на основание чл.271, ал.1 ГПК решение
№ 1743 на Плевенския районен съд, постановено на 14.11.2018г. по гр.д. № 3638/2018г.
по описа на съда, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.Л.А.,***
против „********* с ЕИК № *****, и адрес на управление: *****представлявано от
Х ….иск с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищеца Т.Л.А. не му дължи сумата в
размер на 710.25лв., по изп.д.№ 1050/2017г. по описа на ЧСИ Т. К., с район на
действие – района на Плевенски ОС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Т.Л.А.,***, да заплати на
„********* с ЕИК № *****, и адрес на
управление: *****представлявано от Х. Ѝ.Ѝ., на основание чл.78,
ал.3 вр. чл. 273 от ГПК разноски по
делото в размер на 625лв.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: