Решение по дело №3741/2018 на Софийски градски съд

                                    Р Е Ш Е Н И Е

                                      

                            В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

                                              №…………. Гр.София, 14.04.2020 г.

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито  съдебно заседание, проведено на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:                   

                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Елена Иванова

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:  Златка Чолева

                                                                          Мл. съдия  Андрей Георгиев

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 3741 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на П.Х.Т.  срещу решението на СРС, 60 състав под № ІІ-60-39 от 16.02.2012г. по гр. дело № 9215/2011г., в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че  жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 1/ сумата от 2 132,02лв. - главница, представляваща неизплатена цена на топлинна енергия , доставена за периода от м.11.2007г. /при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението относно началния момент на периода – погрешно посочен като м.02.2006г./ -  до м.04.2010г.  за топлоснабден имот- ап.№ 9, находящ се в гр.София , ж.к.”********,  с аб. № 165343, ведно със законната лихва от 09.12.2010г.- до окончателното изплащане и  2/ сумата от 358,07лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 31.12.2007г. – до 09.12.2010г.  /при допусната очевидна фактическа грешка относно началния момент- непосочен в диспозитива/,  и в частта, с която е призната дължимостта на таксите и разноските по заповедното производство по ч.гр.дело № 15259/2010г.  на 117 състав на СРС. Решението се обжалва и в частта, с която П.Х.Т. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД – сумата от 436,47лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.

 

 Въззивникът, П.Х.Т., заявява искане за отмяна на решението в атакуваната част, като се позовава на отменителните основания- нарушение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила и необоснованост по доводи, подробно развити в жалбата. Възразява, че от първата инстанция не е обсъден доводът му за неизправност на абонатната станция в периода 2007-2008г., с който е обоснована недължимостта на претедираната цена на ТЕ. Поддържа, че неправилно с обжалваното решение е определен размерът на вземането на ищеца, непогасено по давност, като счита, че непогасената по давност главница възлиза на сумата от 1 111,80лв., а не погрешно приетия от СРС размер от 2 132,02лв.  Като последица от това намира, че неправилно са изчислени и мораторните лихви, натрупани върху непогасената по давност главница.  Възразява, че неправилно в стойността на ТЕ са включени технологичните разходи на ищеца, които би следвало да са за сметка на последния. Възразява, че мощността на монтираната от ищеца абонатна станция не съответства на количеството ТЕ необходимо за ЕС, а мощността й надвишава това необходимо количество.  С изложените доводи въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове изцяло. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.

           

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД – не заявява становище по жалбата. Не претендира разноски за въззивното производство.

 

Третото лице – помагач на ищеца - „Н.и.“  ООД – не заявява становище по жалбата.

           

Съдът е сезиран и с частна жалба, подадена от ответника П.Х.Т. срещу определението на СРС от 26.07.2017г., с което по реда на чл.248 от ГПК е допълнено решението от 16.02.2012г. в частта за разноските, като „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на П.Х.Т. сумата от 106,63лв.- разноски по делото за исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.

Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение, произтичаща от неправилния отказ на първата инстанция да включи в дължимите на ответника разноски и заплатения от него депозит за вещо лице в размер на 70,00лв. Твърди, че депозитът е внесен, като от представената с частната жалба вносен документ е видно, че има положен печат от банката, а внасянето на сумата се установява и от факта, че депозитът е изплатен на вещото лице. От друга страна поддържа, че присъдените на ищеца разноски за заповедното производство са в по-голям размер и не съответстват на уважената част от исковете. Ето защо, ответникът заявява искане за отмяна на обжалваното определение и вместо него- постановяване на друго, с което му се присъдят в пълен размер дължимите му разноски, съответно- да бъдат намалени разноските, присъдени на ищеца за заповедното производство в случай,че съдът не приеме доводите му за пълна неоснователност на исковете.

По частната жалба не са постъпили писмени отговори от насрещните страни по  нея в законоустановения срок.

 

Софийски градски съд, като обсъди становищата и  доводите на страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

 

По въззивната жалба на ответника

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, с изключение на частта, с която е призната дължимост на разноските в заповедното производство в непосочен от първата инстанция размер. Разноските, направени в  заповедното производство  се дължат по силата на самата заповед за изпълнение и не подлежат на съдебно установяване с иска по чл. 422 ГПК, тъй като са извън предмета на правния спор, разглеждан в исковото производство, в каквато насока е задължителната практика на ВКС – т.10”в” от ТР № 4/ 18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение  в частта, с която е призната дължимостта на разноските, направени от ищеца в заповедното производство- в непосочен размер, обжалваното решение, следва да бъде обезсилено като недопустимо. В останалата обжалвана част, първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на  правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК.

По доводите, заявени с въззивната жалба:

Между страните по делото няма спор, а и от писмени доказателства се установява, че ответникът има  качеството  на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката /отм., но приложим към процесния исков период от време/.             Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито са съответно одобрените с Решение № ОУ-067/12.12.2005г. на ДКЕВР и последващите Общи условия, публикувани във вестник Дневник от 14.01.2008г. В случая съдът съобразява нормата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Ответната страна не твърди и не установява по делото  да е упражнила правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия, предвид което съдът намира, че е приела същите.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в  чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в действалите към процесния период Наредба №2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 год., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год. и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.”ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които се издават фактури, като след края на отоплителния период се изготвят изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение,  като в последните документи  е отразена разликата между старите и новите показания. От тези документи, представени по делото  и изготвените въз основа на тях  заключения на съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертизи се установява, стойността на действително потребената топлинна енергия от ответника за процесния период, която  възлиза на сумата от 3 790,54лв.  Съгласно цененото заключение на вещото лице по съдебно -техническата експертиза делът на ответника за ползвана топлинна енергия е изчислен точно. Неоснователно е възражението на въззивника-ответник, че в стойността на ТЕ неправомерно – в нарушение на закона са включени технологичните разходи.  От приетото по делото заключение на СТЕ /стр.2, т.1/, се установява, че технологичните разходи са приспаднати от постъпилата в абонатната станция ТЕ и за сметка на ищеца „Т.С.” ЕАД, съгласно нормативните изисквания.  На следващо място, ответникът не установи да се е възползвал от предвиденото рекламационно производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки /представени по делото на СРС на л.137- л.139 от делото на СРС/ в установените срокове съгласно чл. 32 ал.3 от Общите условия, които имат силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл. 32 ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта по СТЕ начин в съответствие с нормативната уредба.    

Съдът намира, че не следва да бъде обсъждано, като преклудирано, на основание чл.266,ал.1 от ГПК, заявеното от ответника с жалбата възражение за недължимост на част от претендираната от ищеца стойност на ТЕ, основано на твърдението ,че абонатната станция, чрез която се е извършвало топлоподаването в сградата през процесния период от време, е била с мощност, много по-голяма от необходимата, както и че тя е била неизправна /произвеждала е силен шум/, в резултат на което е създавала неудобства за живущите.   Това възражение не е заявено своевременно от ответника – с отговора на исковата молба, поради което и същият носи неблагоприятните последици на преклузията, свързани с необсъждането му както от първата, така и от настоящата инстанция.

           На последно място, настоящият съдебен състав приема, че основателно се явява заявеното от ответника възражение за погасителна давност за част от претендираната от ищеца главница и част от вземането за  мораторни лихви. По отношение на вземането за главницата практиката по въпроса за приложимата кратка 3 годишна давност е обобщена  с ТР № 3/ 18.05.2012г. по т.гр.дело № 3/2011г. на ОСГК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа. В чл. 32, ал.1 от Общите условия от 2005г., като аналогична е и разпоредбата на чл. 30 ал.1 от Общите условия за 2002г., е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за доставена  топлинна енергия  в 30 –дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а в ал. 6 на същата разпоредба е предвидено, че при неизпълнение на задължението в срок дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва. От горното следва, че задължението на ответника за заплащане на сумите е ежемесечно и се дължи в горепосочените срокове, като при забава- ответникът дължи обезщетение за времето на забавата в размер на законната лихва, на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД.

От горното следва, че задължението на ответника за заплащане на сумите е ежемесечно и се дължи в горепосочените срокове, като задължението за месец 02.2006г.– първият от претенцията е с падеж – 30.03.2003г. и от деня, следващ тази дата– т.е. от 31.03.2006г. тече погасителната давност за вземането. Тъй като не се спори и след служебна справка за датата на връчване на съобщението с разпореждането с указания по чл. 415 ГПК съдът е установил, че искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК съобразно изричната разпоредба на чл. 422 ал.1 от ГПК искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – в случая от 09.12.2010г., поради което към тази дата е изтекъл три годишният период за вземанията, чиято изискуемост е настъпила до 09.12.2007г.,  включително. Т.е., погасени по давност се явяват вземанията на ищеца за главница за частта от процесния период м.02.2006г.- м.10.2007г. /вкл./, като вземането за главница за м.11.2007г. е извън давността ,доколкото падежът му е настъпил на 30.12.2007г., съответно – 3 годишната давност изтича на 31.12.2010г.,  но тя е прекъсната преди изтичането й , на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД с подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 09.12.2010г..   Съответно -  дължими като непогасени по давност в рамките на общия исков период са вземанията на ищеца за времето от  м.11.2007г.-  до м.04.2008г.,  чийто размер съдът съгласно заключението на ССЕ, приема,  че възлиза на сумата от 2 132,02лв., представляваща сбор от сумите по начислени прогнозни сметки, с корекцията от сумите за доплащане и съответно- връщане по изравнителни сметки за този период, съгласно нормата на чл.155,ал.1, т.2 от ЗЕ. Предвид изложените мотиви, съдът приема, че задължението на ответника, представляващо стойността на доставената за процесния имот ТЕ за периода извън обхвата на погасителната давност – м.11.2007г.- м.04.2010г.,  възлиза на  сума от 2 123,02лв., като в тази стойност не влизат суми, попадащи в погасителна давност, както неоснователно поддържа въззивника-ответника. В тази връзка следва да се посочи, че сумите, начислени по прогнозен дял за периода извън давността, посочени в таблицата на стр.3 от основното заключение на ССЕ подлежат на корекция със сумите по изравнителни сметки за връщане и съответно – за доплащане за този период, съгласно чл.155,ал.1,т.2 от ЗЕ и като последица от това- непогасената по давност главница се установява, че възлиза на горепосочената сума, правилно установена като дължима с обжалваното решение.

 Настоящият съдебен състав констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка относно началния момент на периода, за който е призната дължимата главница. Погрешно в диспозитива на решението той е посочен като м.02.2006г., след като в мотивите на решението на първата инстанция изрично е прието и от съда е формирана воля, че дължима е  непогасената по давност, главница за тригодишния период от време- назад, считано от датата на подаване на заявлението – 09.12.2010г.- т.е. от м.11.2007г. /като начален момент на периода на дължимата главница/.   Това разминаване между формираната от първата инстанция воля в мотивите на решението и отразената в диспозитива по своята правна същност представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл.247 от ГПК от компетентния първоинстанционен съд във всеки един момент - до момента на изпълнение на влязлото в сила съдебното решение.

По отношение на вземането на ищеца за мораторни лихви, както вече бе посочено по-горе в мотивите на настоящото решение, ответникът е изпаднал в забава за плащане на вземането на главницата за м.11.2007г. - на 31.12.2007г., като от този момент – до крайния момент на исковия период 09.11.2010г. , дължимата лихва за забава върху цялата непогасена по давност главница от 2 132,02лв.  е в размер, съгласно основното /първоначално заключение на ССЕ / от 358,07лв., както правилно е установен и с обжалваното решение.  Настоящият съдебен състав констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка, произтичаща от липсата на посочен начален момент, от който е дължима лихвата за забава, след като в мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд изрично е формирал воля, че тя се дължи само за три години назад от датата на  подаване на заявлението по чл.410 от ГПК върху непогасената по давност главница, т.е.– формирал е воля, че началният момент на дължимата лихва е  31.12.2007г., от който момент ответникът е в забава за плащане на непогасената с тригодишната давност главница.  Тази очевидна фактическа грешка подлежи на поправка по реда на чл.247 от ГПК от първата инстанция до момента на изпълнение на съдебното решение.

Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба срещу него- оставена без уважение като неоснователна.

По частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК

Частната жалба  е основателна.

Искането на ответника по чл.248 от ГПК е инкорпорирано в подадената от него въззивна жалба и то касае искане за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските, дължими на ответника, съразмерно на отхвърлената част от предявените искове.  Искането по чл.248 от ГПК, инкорпорирано във въззивната жалба не касае размера на разноските, присъдени на ищеца с обжалваното решение.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че направените от ответника разноски в първоинстанционното производство възлизат на сумата от 220,00лв., като е приел, че в тези разноски не следва да бъде включвана сумата от 70,00лв.- допълнителен депозит за ССЕ, доколкото липсват доказателства за плащането му, поради липса на печат на банката върху платежното нареждане на л.195 от делото. Като последица от така приетия размер на извършените от ответника разноски, с обжалваното определение е прието, че на същия, дължимите разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете възлиза на сумата от 106,63лв., която му е присъдена с обжалваното определение чрез допълване на обжалваното решение по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските.

Настоящият съдебен състав приема, че неправилно с обжалваното определение е прието, че от ответника не са заплатени действително разноските от 70,00лв.- допълнителен депозит за ССЕ. Действително, на представеното по делото копие от платежно нареждане от 10.02.2012г. липсва печат на „Сибанк“ АД, чрез която е извършен банковия превод по сметката на СРС. От представения , обаче с частната жалба оригинал на банковия документ от 10.02.2012г. е видно, че на същия има положен печат от „Сибанк“ АД, удостоверяващ надлежното внасяне на сумата по сметка на съда. Ето защо , настоящият съдебен състав приема за доказан посочения разход, извършен от ответника по делото, поради което и същия следва да му бъде признат за разноски. Съгласно чл.78,ал.3 от ГПК, на ответника в рамките на тази сума от 70,00лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете се дължи сумата от   33,92лв., която следва да му се присъди допълнително като разноски по делото за първата инстанция, след отмяна на обжалваното определение в частта, с която е отказано присъждането й /при допусната очевидна фактическа грешка в определението, произтичаща от липса на диспозитив относно частта от искането по чл.248 от ГПК, която е оставена без уважение за разликата над сумата от 106,63лв.- до пълния претендиран размер/. Съдът не обсъжда заявените с частната жалба доводи за неправилно определен размер на разноските, присъдени на ищеца, доколкото те не са били предмет на искането по чл.248 от ГПК и произнасянето на съда с обжалваното определение.

По разноските в заповедното производство: Предвид обезсилването на първоинстанционното решение в частта, с която е призната дължимостта на разноските, направени от ищеца в заповедното производство и съгласно т.12 от ТР № 4/2014г. по т.дело № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС , настоящият съдебен състав приема, че с настоящото решение дължи произнасяне по същите с осъдителен диспозитив. Дължимите на ищеца разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК,  съразмерно с уважената част от исковите претенции, възлиза на сумата от 134,85лв.

 

При горния  изход на делото на частния жалбоподател –ответник се дължат единствено разноските, направени в производството по подадената от него частна жалба в размер на 15,00лв., предвид основателността на жалбата.

В рамките на въззивното обжалване на съдебното решение- право на разноски има въззиваемият-ищец, но доколкото от него искане за присъждане на такива не е направено, съдът приема, че не следва да му се присъждат.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд              

 

                                               Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА  решението на СРС, 60 състав под № ІІ-60-39 от 16.02.2012г. по гр. дело № 9215/2011г., в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че  П.Х.Т.   дължи на „Т.С.” ЕАД разноските по заповедното производство по ч.гр.дело № 15259/2010г.  на 117 състав на СРС.

ОСЪЖДА П.Х.Т. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 134,85лв.- разноски по заповедното производство по ч.гр.дело № 15259/2010г. на СРС, 117 състав.

 

ПОТВЪРЖДАВА  решението на СРС, 60 състав под № ІІ-60-39 от 16.02.2012г. по гр. дело № 9215/2011г., в останалата обжалвана част, с която е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че  П.Х.Т.  дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 1/ сумата от 2 132,02лв. - главница, представляваща неизплатена цена на топлинна енергия , доставена за периода от м.11.2007г. /при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението относно началния момент на периода – погрешно посочен като м.02.2006г./ -  до м.04.2010г.  за топлоснабден имот- ап.№ 9, находящ се в гр.София , ж.к.”********,  с аб. № 165343, ведно със законната лихва от 09.12.2010г.- до окончателното изплащане  и  2/ сумата от 358,07лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 31.12.2007г. – до 09.12.2010г.  /при допусната очевидна фактическа грешка относно началния момент на периода на лихвата - непосочен в диспозитива/,  както и в частта, с която П.Х.Т. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД – сумата от 436,47лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.

В останалата част, с която исковете са отхвърлени за разликата над горепосочените размери- до пълните предявени размери, първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.

ОТМЕНЯ определението на СРС от 26.07.2017г., в частта, с която е оставено без уважение искането на П.Х.Т. по чл.248 от ГПК - за допълване на решението от 16.02.2012г. в частта за разноските - за разликата над присъдената на молителя сума от 106,63лв.- разноски по делото за исковото производство, която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да му заплати , съразмерно на отхвърлената част от исковете, на основание чл.78,ал.3 от ГПК – до пълния заявен размер, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ДОПЪЛВА, на основание чл.248 от ГПК решението от 16.02.2012г. в частта за разноските, като ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да заплати на П.Х.Т. допълнително още сумата от 33,92лв.- разноски за първоинстанционното производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да заплати на П.Х.Т.- сумата от 15,00лв.- разноски по делото по подадената от П.Х.Т. частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.