№ 3203
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20241100506408 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 29.03.2024г., постановено по гр.дело № 5579/2023г. по
описа на СРС, ГО, 113 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК от М. Г. С. срещу „ЗИТЕКС 01“ ЕООД обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на следните вземания: 5 862, 99 лева,
представляща главница за неплатено нетно трудово възнаграждение за
периода от м.10.2021 г. до м.12.2021г. вкл., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
02.11.2022г. до окончателното плащане и за сумата в размер на 556, 21 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 01.11.2021г. до 03.11.2022г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.11.2022г.
по ч.гр.д. № 59574/2022 г. на СРС, 113 състав. Със същото решение е
отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
разликата над сумата от 556, 21 лева до пълния предявен размер от 559, 47
лева.
1
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „ЗИТЕКС
01“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се твърди, че сьдът се е произнесъл по
непредявен иск, като е разсъждавал и предполагал добросъвестно полаган
труд от страна по ищцата, макар по делото да е доказана липса на валидно
сключен писмен трудов договор. Сочи, че съдът е сезиран с иск за
установяване дължимото се по представен кьм исковата молба писмен трудов
договор, който въпреки успешно проведеното оспорване по реда на чл. 193
ГПК, сьдът не е изключил от доказателствата по делото. Излага, че ищцата
претендира заплащане на трудово възнаграждение въз основа на сключен
между страните валиден писмен трудов договор. Съдържанието на посочения
документ установявало, че трудовото възнаграждение е определено в размер
на 1 299 лева. По делото била заявена претенция и за присъждане на
възнаграждение не само въз основа на този трудов договор, но и с оглед
твърдяно допълнително споразумение, с което е увеличен размерът на
трудовото възнаграждение. Това допълнително споразумение, обаче, не било
представено, но първоинстанционният съд е формирал изводите си за
основателност на претенцията само въз основа на събраните по делото гласни
доказателствени средства чрез разпит на свид. К.А.-С.. Наведени са
съображения, че същата свидетелка е била разпитвана в производство пред
АССГ във връзка със същото допълнително споразумение, като в показанията
си пред административния съд е изложила различни данни от тези, изнесени в
настоящото производство. Във въззивната жалба са изложени подробни
съображения, че свид. А. е заинтересована от изхода на спора, поради което
нейните показания, преценени по реда на чл. 172 от ГПК, не следва да се
кредитират. Аргументирано е твърдение за допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на
първоинстанционния съд да проведе допълнителен разпит на същата
свидетелка с оглед изясняване на противоречнята в нейните показания, дадени
в две различни производства за установяване на едни и същи обстоятелства.
Счита, че с оглед успешното провеждане на оспорването по чл. 193 от ГПК и
установяване неистинността на представения трудов договор, същият е
2
следвало да бъде изключен от доказателствения материал по делото. Излага,
че за да се приеме, че е спазена писмената форма на трудовия договор,
регламентирана в чл. 62, ал. 1 от КТ, е било необходимо да се установи, че
трудовият договор е обективиран в документ, отразяващ съвпадащите
волеизявления /уговорки/ на страните по него, удостоверени с полагане на
подпис от всяка от тях. По тези съображения счита, че трудовото
правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени
доказателства, включително изхождащи от някоя от страните и сочещи по
косвен начин за съществуването му. Сочи, че въведената от закона писмена
форма за действителност на трудовия договор изключва възможността
страните да изразяват волята си по друг начин, например с конклуденти
действия. Счита, че първоинстанционният съд неправилно и напълно
необосновано е аргументирал наличието на писмен трудов договор между
страните с наличието на молба за сключване на трудов договор, която не е
представена по делото. Освен това излага, че по делото не се установява
постоянно, систематично и ежедневно изпълнение на трудовите задължения
от ищеца, като в тази връзка намира за необоснован изводът на СРС, че не
следва да кредитира показанията на разпитаната по делото дългогодишна
служителка на ответното дружество - З.Ю.. Развити са и съображения за
неправилност на формираните изводи за т.нар. „саниране“ на липсата на
трудов договор между страните в резултат на издадената заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът е приел, че уволнителната
заповед има характера на признание. В случая обаче трудовото
правоотношение било прекратено по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ по молба
на самата ищца, като в този случай прекратяването на трудовото
правоотношение настъпва автоматично с достигането на изявлението на
служителя до работодателя, и същият няма никакви правомощия да се
съгласява или не с това прекратяване. Изложени са съображения, че
неправилно СРС е кредитирал показанията на свид. П. – приятелка на ищцата,
която има само бегли наблюдения върху ежедневните дейности на М. С., както
и тези на свид. А., които съдържат противоречиви данни. С оглед изложеното
е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Въззиваемата страна – М. Г. С., оспорва въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложени съображения. Счита обжалваното
3
решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите
материално-правни норми. Твърди, че всякакви разследвания по въпроса дали
подписите под трудовия договор са фалшиви или не, нямат решаващо за
изхода на спора значение, защото между страните не е налице спор относно
обстоятелството, че приложеният към исковата молба трудов договор
съответства като съдържание на оригинала на трудовия договор, който по
данни на страните се съхранява от СРП по образувано досъдебно
производство. Поддържа, че заявената от въззивника защитна теза не е
подкрепена в достатъчна степен от необходимите за уважаването й
доказателства, а събраните такива, преценени в контекста на цялостното му
процесуално и извънпроцесуално поведение, разкрива множество фактически
и логически противоречия с нея, поради което първоинстанционният съд
правилно я е отхвърлил и е уважил предявените искове. С оглед изложеното е
направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ.
Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на
работника или служителя за престираната от него работна сила. За
основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на
трудово правоотношение между него и ответника, както и че в изпълнение на
сключения договор е престирал труд за исковия период, размера на
договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от
него.
Ищцата е предявила претенция за заплащане на трудово възнаграждение
за периода от м.10.2021г. до м.12.2021г., като е изложила твърдения, че между
страните е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов
договор № 4/08.02.2021г. Сочи, че е била назначена на длъжността „мениджър
4
отдел“ при ответното дружество с уговорено трудово възнаграждение в
размер на 1 299 лева. Излага, че не разполага с оригинал на трудовия договор,
тъй като същият бил оставен на съхранение в счетоводството на дружеството,
както и че с допълнително споразумение трудовото възнаграждение било
увеличено до размер на 3 000 лева.
Ответникът оспорва предявените искове с възражения за
недействителност на трудовото правоотношение по доводи, че представеният
трудов договор не е бил подписан за работодател от законния представител на
дружеството. Оспорва наличието на допълнително споразумение за промяна
размера на трудовото възнаграждение, както и обстоятелството, че ищцата
реално е престирала труд през исковия период. Заявено е евентуално
възражение за прихващане с вземане в размер на 9 131, 88 лева,
представляващо заплатено трудово възнаграждение за периода от м.02. до
м.09.2021г., включително.
С оглед релевираното оспорване на автентичността на процесния трудов
договор, в първоинстанционното производство е прието заключение на
съдебно-почеркова експертиза, което не е оспорено от страните и преценено
по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като ясно, пълно, обективно
и обосновано. При изготвянето му вещото лице е изследвало оригинал на
оспорения документ, приобщен към материалите по пр. пр. № 16324/2022г. по
описа на СРП. В заключението е направен категоричен извод, че подписът за
„работодател“ в трудов договор № 004/08.02.2021г., сключен между „ЗИТЕКС
01“ ЕООД, представлявано от З.А.З. и М. Г. С., не е положен от З.А.З., от
чието име изхожда. По изложените съображения настоящият съдебен състав
приема, че формалната доказателствена сила на оспорения документ е
отпаднала. Трудовият договор не е сключен в изискуемата по чл. 62, ал. 1 от
КТ писмена форма за валидност.
По въпроса за дължимостта на трудово възнаграждение и без да е
сключен писмен трудов договор, ако работникът е бил добросъвестен, е
постановено решение № 467 от 31.01.2014г. по гр.д. № 2392/2013г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО, чието разрешение се споделя и от настоящия съдебен
състав. В същото е прието, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ трудовият договор се
сключва в писмена форма за валидност. Необлеченият в тази форма трудов
договор обаче не е правно нищо. Недействителността на трудовия договор е
5
уредена в отклонение от общите правила на ЗЗД и това се отнася не само до т.
нар. "специфични основания за недействителност": противоречие и
заобикаляне на закона или на приложимия колективен трудов договор, както и
договорът с лице, ненавършило трудоспособна възраст; но също и до
уредените основания за нищожност и унищожаемост в гражданското право,
които са субсидиарно приложими и за трудовия договор.
В същото решение на ВКС е посочено, че уредбата на
недействителността на трудовия договор се отклонява от общата уредба на
нищожността в ЗЗД. Съгласно чл. 75, ал. 1 КТ когато трудовият договор бъде
обявен за недействителен и работникът или служителят е действал
добросъвестно при сключването му, отношенията между страните по договора
до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при
действителен трудов договор, т.е. отклоненията от общия режим на
нищожността по ЗЗД са две: 1/ никой не може да се позове на
недействителността на трудовия договор преди тя да бъде прогласена или
обявена от съда и 2/ ако при сключването на договора работникът е действал
добросъвестно, недействителността не е изначална, а занапред.
Добросъвестността на работника по чл. 75 КТ е различна от
добросъвестността по чл. 8 КТ. Тук добросъвестността се изразява в незнание
на опорочаващите факти - тя се предполага, т.е. в тежест на работодателя е да
докаже недобросъвестността по несъмнен начин.
В цитирания съдебен акт е прието още, че изискването на чл. 62, ал. 1
КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е
съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от
страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и
приемането на предложението от работодателя в писмена форма /заповед, акт
или с друго название документ за назначение/ достигне у предложителя.
Работникът е добросъвестен, ако е подал молба или заявление за приемане на
работа и е получил сведение от работодателя, че е приет на исканата работа
/без да е видял копие от изявлението за приемане или да е държал оригинал/.
Той може да не разполага с копие от молбата или заявлението с входящ номер,
а и работодателят може да не води или да не води редовно дневник за
кореспонденцията. Ако работодателят не представи или заяви че не е получил
или не пази получената молба или заявление, работникът може да докаже
както подаването на писменото предложение, така и неговото съдържание с
6
всички доказателствени средства /доказването не е необходимо да е пълно,
тъй като добросъвестността на работника се предлога/. Ако работодателят не
представи или заяви че не е приел предложението или не пази съответния
документ, работникът може да докаже както приемането, така и неговото
съдържание с всички доказателствени средства, включително и чрез
обстоятелството че фактически е приет на работа и е изпълнявал трудовата си
функция /доказването не е необходимо да е пълно, тъй като
добросъвестността на работника се предполага/.
Работникът е добросъвестен също, ако е подал подписан екземпляр от
договор и е получил сведение от работодателя, че е приет на работа /без да е
видял подписа на работодателя върху договора или да е държал подписания
оригинал/. Без значение е също дали работодателят е подписал договора, той
може да представи неподписан от него екземпляр, но работникът е
добросъвестен, ако е разчитал на добросъвестността на работодателя по чл. 8
КТ, че е подписал договора, пази го и е извършил необходимите уведомления.
Ако работодателят не представи или заяви че не е подписал договора или не го
пази, работникът може да докаже както съдържанието на договора, така и
приемането му на работа с всички доказателствени средства, включително и
чрез изпълняването на трудовата функция /доказването не е необходимо да е
пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага/.
Ако работникът е бил добросъвестен /твърди, че е подал молба или
заявление или е подписал договор/, дори изискването за форма на трудовия
договор да не е спазено, отношенията между страните се уреждат както при
действителен трудов договор и трудово възнаграждение се дължи, доколкото е
доказано /по несъмнен начин/ количеството на положения труд, а при липса на
достатъчно данни за размера на уговореното трудово възнаграждение, той се
определя от съда при условията на чл. 162 ГПК, като бъдат съобразени
размера на минималната работна заплата, минималните осигурителни прагове
за съответната трудова функция, статистическите данни средния размер на
работната заплата в съответния бранш, и всички други установени
обстоятелства по делото.
В случая по делото е установено, че трудовият договор между страните
не е бил подписан от законния представител на работодателя, поради което
изискването за форма не е било спазено. В процесната хипотеза е
7
неприложимо разрешението, дадено в решението по гр.д. № 747/94г. на ВС,
съобразно което работодателят не може да се позове на недостатък на
трудовия договор, който може да се отстрани. И това е така, тъй като
констатираният порок – неподписване на трудовия договор от страна на
работодателя, не може да се отстрани. Органният представител на
дружеството към м.02.2021г. - З.А.З., е починал към датата на подаване на
исковата молба, а настоящият управител изрично оспорва валидността на
правоотношението.
Същевременно, в молба-становище от 20.11.2023г. пред
първоинстанционния съд, процесуалният представител на М. С. е заявил, че
след запознаване с представения по прокурорската преписка оригинал на
трудовия договор, ищцата „не разпознава“ своя подпис, въпреки че
съдържанието на самите документи е абсолютно идентично с документите,
които е подписала при постъпването си на работа в ответното дружество.
Доводите, че автентичният трудов договор, подписан от работодателя и от
ищцата /конкретно – предоставения на работника еднообразен екземпляр от
същия/, е отнет от нейно владение и укрит от сегашния управител на
ответното дружество поради наличието на лични конфликти, са наведени за
първи път в писмените бележки пред първоинстанционния съд и като
преклудирани не следва да се разглеждат. Освен това следва да се има
предвид, че ищцата не твърди представеният от нея като приложение към
исковата молба препис от трудов договор да е копие от автентичния
/подписания от нея/ трудов договор, нито е направила доказателствени
искания за установяване на това обстоятелство. Не е уточнено и
обстоятелството по какъв начин и от кого ищцата е получила копие от
трудовия договор, който е представен като приложение към исковата молба и
за автентичността на който в течение на производството пред СРС са заявени
взаимоизключващи се твърдения. По тези съображения се налага извод, че
твърдението на ищцата да е подписала трудов договор с посоченото
съдържание на правата и задълженията на страните по него е недоказано. В
този смисъл е неприложимо разрешението, дадено в решение решение № 467
от 31.01.2014г. по гр.д. № 2392/2013г. по описа на ВКС, Четвърто ГО.
Ищцата твърди да е подала молба за назначаване, данни за което се
съдържат в приемо-предавателен протокол за документи, изготвен на
23.07.2022г. във връзка с предаване на счетоводна и друга документация от
8
дотогавашния счетоводител на дружеството на представител на „ЗИТЕКС 01“
ЕООД. Същата молба, обаче, не е представена по делото – ищцата не е
направила искане за задължаване на ответното дружество по реда и при
условията на чл. 190 от ГПК, поради което не може да се установи от коя дата
е молбата и за каква позиция е кандидатствала ищцата. По тези съображения
не може да се приложат последиците по чл. 161 от ГПК, респективно не може
да се приеме, че отношенията между страните следва да се уреждат като по
действителен трудов договор.
Друг извод не следва от установените по делото обстоятелства относно
подаването на уведомление до НАП за сключването на трудов договор. Както
е прието в решение № 98 от 14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г. по описа на
ВКС, Трето ГО, по силата на чл. 62, ал. 1 от КТ трудовият договор се сключва
в писмена форма, която е условие за валидността му, и със задължително
съдържание в него за обстоятелствата по чл. 66, ал. 1 от КТ, т.е. за да е налице
такъв договор, той трябва да е обективиран в документ, отразяващ
съвпадащите волеизявления /уговорки/ на страните по него, което се
удостоверява с подписването му от всяка от тях. С оглед на това трудово
правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени
доказателства, включително /още по-малко/ изхождащи от някоя от страните,
сочещи по косвен начин за съществуването му. Затова не може да се
възприеме доводът на ищцата, че в случая доказателство за съществуването на
трудово правоотношение между страните е представеният от нея трудов
договор и отразяването на този договор и на трудовия стаж в трудовата
книжка от страна на ответника. Такъв извод не може да се направи и въз
основа на представената по делото заповед от 14.12.2022г. за прекратяване на
трудовото правоотношение по изложените вече съображения. Въведената от
закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва
възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с
конклудентни действия, имащи характер на признание на страната. В този
смисъл за съществуването му са без значение косвените прояви, в случая
свързани с изпълнението на договора - регистрацията на трудовия договор в
НАП, допускането до възложената работа и др. /в този смисъл е решение №
1393/11.07.1994г. по гр. д. № 1393/93г. на Трето ГО на ВКС и решение по гр. д.
№ 595/11г. на Трето ГО на ВКС/.
9
В случая съдът следва да съобрази и установените по делото данни
/които се признават от ищцата в исковата молба/, че между нея и законния
представител на ответното дружество към м.02.2021г. е съществувала интимна
връзка и двамата са живеели на семейни начала. Именно поради изградената
връзка на доверие и поради влошеното здравословно състояние на З.А.З. в
периода след 23.09.2021г. всички разплащания с клиенти и осъществяване на
търговски взаимоотношения с клиенти са били реализирани от ищцата –
обстоятелство, заявено в исковата молба. Наличието на близки отношения,
обаче, не дерогира формалните изисквания на закона, установени по
императивен ред относно реда и формата за сключване на трудов договор.
Освен това следва да се посочи, че в периода от м.02.2021г. до м.09.2021г. не
са били изплащани месечни трудови възнаграждения на ищцата по сочения от
нея трудов договор. Същите са били заплатени като обща сума по банков път
едва на 08.10.2021г. От приложената епикриза на З.А.З., издадена от Клиника
по гастроентерология и хепатология, се установява, че лицето е било
хоспитализирано на 21.09.2021г. и изписано на 24.11.2021г., като в периода от
22.09.2021г. до 23.11.2021г. е лекуван в КАРИЛ /Клиника по анестезиология,
реанимация и интензивно лечение/. С оглед изложеното може да се направи
обоснован извод, че банковият превод от 08.10.2021г. в полза на ищцата в
размер на сумата от 9 131, 88 лева – с основание превод на заплата от
м.02.2021г. до м.09.2021г., включително, не е нареден от управителя на
дружеството. В този смисъл не може да се приеме, че с това плащане се
установяват обстоятелства, имащи значение на признание за съществуването
на трудово правоотношение между страните.
В допълнение следва да се посочи, че от събраните по делото гласни
доказателствени средства не се доказва по несъмнен начин количеството на
положения труд за процесния период. Установено е от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза и приемо-предавателен протокол от
23.07.2022г., че между ищцата и ответното дружество е бил сключен на
03.05.2021г. и граждански договор, по който е имало извършено на
20.10.2021г. плащане по банков път на възнаграждение в размер на 23 125
лева. При липсата на данни за предмета на този граждански договор не може
да се направи извод, че показанията на свид. П. и свид. А. относно
ангажираността на ищцата към фирмените дела касае именно престирането на
работна сила, а не изпълнение на възложената с гражданския договор дейност.
10
Освен това присъствието на ищцата в магазина на ответното дружество е
обяснимо и с близките отношения между М. С. и З.З..
Недоказано е и твърдението за сключено допълнително споразумение
между страните, по силата на което трудовото възнаграждение на ищцата е
било увеличено до размер на сумата от 3 000 лева, считано от м.09.2021г.
Писмената форма за действителност на трудовия договор е важима и за
всички изменения на трудовото правоотношение. Друг извод не следва от
представеното по делото решение по адм. дело № 6863/2022г. по описа на
АССГ, в мотивите на което е посочено, че при извършена проверка от
служители от ДИТ – гр. София е констатирана заповед № 58/01.12.2021г. за
едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на 3 000 лева.
Посоченото решение няма задължителна сила за сезирания граждански съд.
По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че
отношенията между страните не се уреждат като при действителен трудов
договор и съответно трудово възнаграждение не се дължи. Предявеният иск за
акцесорното вземане за обезщетение за забава, доколкото е обусловен от иска
за главното парично вземане, е неоснователен.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, което следва да се отмени в обжалваните му
части.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение. Насрещната страна е релевирала
възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от 850
лева, което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е
основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
11
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
1 800 лева без ДДС /2 160 лева с ДДС/ е прекомерно. В случая делото не е с
висока степен на фактическа и правна сложност; не са събирани нови
доказателства; проведено е едно съдебно заседание; положеният от адвоката
труд са изразява в подаване на въззивна жалба и становища за обосноваване на
направени от страната доказателствени искания и участие в съдебното
заседание. При съобразяване на изложеното се налага извод, че справедливото
и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали до размер на
сумата от 1 200 лева без ДДС или 1 440 лева с ДДС.
С оглед изложеното в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят
разноски в общ размер на 1 568, 38 лева, от които 128, 38 лева за заплатена
държавна такса и 1 440 лева адвокатско възнаграждение.
Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която
ответникът е осъден да заплати на ищцата сторените разноски – за исковото и
за заповедното производство, както и в частта, в която е осъден да заплати
разноски в полза на бюджета на съдебната власт по чл. 78, ал. 6 от ГПК.
12
В полза на ответника следва да се присъдят допълнително разноски за
първоинстанционното производство в размер на сумата от още 1 539, 22 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5643 от 29.03.2024г., постановено по гр.д. №
5579/2023г. по описа на СРС, ГО, 113 състав, в следните части: в частта, в
която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от М. Г. С.
срещу „ЗИТЕКС 01“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 5 862, 99 лева, представляща главница
за неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от м.10.2021 г. до
м.12.2021г. включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 02.11.2022г. до
окончателното плащане и за вземане в размер на 556, 21 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 01.11.2021г. до 03.11.2022г., в частта, в която ответникът
„ЗИТЕКС 01“ ЕООД е осъден да заплати на М. Г. С. съдебни разноски в
заповедното производство в размер на 649, 67 лева и в исковото производство
в размер на 949, 52 лева, както и в частта, в която ответникът „ЗИТЕКС 01“
ЕООД е осъден на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СРС следните суми: 128, 38 лева за
държавна такса за заповедното производство, 128, 38 лева за държавна такса
за исковото производство и 299, 84 лева за възнаграждение за вещи лица И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от М. Г. С.,
ЕГН **********, гр. София, жк „********* срещу „ЗИТЕКС 01“ ЕООД, с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, жк *********
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от
КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: 5 862, 99 лева, представляща главница за неплатено нетно трудово
възнаграждение за периода от м.10.2021г. до м.12.2021г. включително, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 02.11.2022г. до окончателното плащане и за сумата в
13
размер на 556, 21 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва върху главницата за периода от 01.11.2021г. до
03.11.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 11.11.2022г. по ч.гр.д. № 59574/2022 г. на СРС,
113 състав.
ОСЪЖДА М. Г. С., ЕГН **********, гр. София, жк „********* да
заплати на „ЗИТЕКС 01“ ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, жк *********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
допълнително сумата от още 1 539, 22 /хиляда петстотин тридесет и девет
лева и 22 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство,
както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
1 568, 38 /хиляда петстотин шестдесет и осем лева и 38 ст./ ева – съдебни
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14