Решение по дело №1987/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 889
Дата: 23 ноември 2020 г.
Съдия: Таня Борисова Георгиева
Дело: 20205300501987
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 септември 2020 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
Номер 88923.11.2020 г.Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПловдивVI състав
На 15.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина С. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Б. Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20205300501987 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ЗАД „Армеец“ АД, гр.София срещу
Решение № 2058 от 22.06.2020 г. по гр.д.№ 15688/2019 г. на ПРС, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на Б. Й. М. с ЕГН ********** и на М.
Й. М. с ЕГН ********* и двамата от гр.Пловдив сумата от по 13 000 лв. на
всеки от тях, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на тяхната баба К. Б.
М., починала на 08.11.2018 г. , вследствие ПТП на пътя между с.К. и гр.П. с
лек автомобил с рег.№ ***, управляван от Й. Б. М., ведно със законната
лихва от 30.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и
назаконосъобразно, като поддържа, че ищците не са материалноправно
легитимирани да получат обезщетение за смъртта на тяхната баба, тъй като
не е налице изключението по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 г. по т.д.№
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Евентуално възразяват относно размера на
дължимото такова, което не следвало да превишава максималния размер от
5000 лв. съгласно §96 от ПЗР на КЗ. Моли се решението да бъде отменено
изцяло, евентуално до размера от 5000 лв. за всеки от ищците.
Въззиваемите страни , чрез пълномощника си адв.Р., считат жалбата
за неоснователна , а решението за правилно и законосъобразно, поради
което молят то да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, в съответствие с правомощията си по
чл.269 ГПК и предвид пределите на въззивната проверка, очертани с
въззивната жалба и отговора, намери следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а с оглед наведените в
1
жалбата оплаквания е правилно.
Районният съд е бил сезиран със субективно съединени искове с
правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявени от Б. Й. М. и М. Й. М. против
ЗАД „Армеец“ АД, гр.София.
Претенциите си ищците са обосновали с твърденията, че са внуци на
К. Б. М., починала на 08.11.2018 г. при пътнотранспортно произшествие,
настъпило поради виновно противоправно поведение на водача на л.а. с рег.
№ ****, за което МПС е имало валидна застраховка ГО при ответния
застраховател. Изложили са , че от смъртта на тяхната баба търпят
неимуществени вреди, изразяващи се в непреодолима скръб и болка от
загубата й, с която са имали прекрасни отношения, непрекъсвани през
годините. Винаги намирали подкрепа в нейно лице в най-трудните моменти
в живота си. Тя полагала основни грижи по отглеждането им от най-
ранната възраст, живели в едно домакинство. Между тях съществувала
много силна връзка, взаимна подкрепа и обич, която била разрушена по
един неестествен начин, което дало сериозно отражение върху тяхната
психика и оставило празнота за цял живот. Това много тежало на ищците и
те все още не можели да преодолеят загубата на своята баба. Въз основа на
тези твърдения са поискали присъждане на обезщетение за причинените им
вреди в размер на 13 000 лв. на всеки от тях, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба.
Ответникът в отговора на исковата молба е възразил, че ищците не са
материалноправно легитимирани по иска, че ПТП не е настъпило поради
виновно и противоправно поведение на водача на застрахования автомобил,
че е налице съпричиняване от страна на пострадалата за настъпилия
вредоносен резултат.
След анализ на събраните по делото доказателства първостепенният
съд е приел за установена родствената връзка между ищците и починалата ,
факта, че смъртта е причинена при ПТП, настъпило поради виновно
противоправно поведение на водача на застрахования автомобил, както и че
е налице валидна застраховка ГО с ответния застраховател. Счел е за
неоснователни възраженията за съпричиняване по смисъла на чл.52, ал.2
ЗЗД. Кредитирайки свидетелските показания съдът е приел,че ищците са
били много силно привързани към своята баба и изключително тежко са
приели загубата й . Прилагайки критерия за справедливост, е присъдил
обезщетение на причинените неимуществени вреди в пълния претендиран
размер.
Предвид наведените в жалбата оплаквания, не се оспорват
фактическите и правни изводи на съда относно наличието на вина и
противоправно поведение от страна на водача на л.а. *** , в резултат на
което, при настъпилото на 08.11.2018 г. ПТП, е причинена смъртта на К. Й.
М.- баба на ищците. Не се оспорва и липсата на съпричиняване от страна на
пострадалата за настъпилия резултат, както и обстоятелството, че към
момента на ПТП за лекия автомобил, управляван от виновния водач, е
2
имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното
застрахователно дружество.
Съгласно чл. 223 от КЗ /отм./, съответно чл. 429 от КЗ/ нов/ с договора за
застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да
покрие в границите на определената в застрахователния договор
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него
на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и
непосредствен резултат от застрахователното събитие.
Спорът пред въззивната инстанция е ищците попадат ли в категорията
на лицата, на които се дължи обезщетение и евентуално какъв следва да е
размерът му.
Както е прието в мотивите на ТР 1 / 2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК
"В традиционните за българското общество семейни отношения, бабите и
дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките
помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост". Освен това в конкретния случай от показанията на
разпитания по делото свидетел, които съдът кредитира като обективни и
неопровергани от други събрани по делото доказателства, се установява
наличието на една продължителна, трайна емоционална близост и
привързаност между бабата К. М. и нейните внуци- ищците. Тя датира от
тяхната най-ранна детска възраст, когато са живели в едно домакинство в
гр.Д. и са прекрали детството си там. Споделяли са с много емоция пред
свидетеля за този период, за многото неща, които са научили от баба си,
отнасяли се грижовно към нея. Тази близост и създадената силна
емоционална връзка е продължила и впоследствие, след порастването на
ищците, дори след като са се преместили да живеят в гр.Пловдив. Ищците не
прекъснали връзката си със своята баба, напротив, посещавалия я редовно,
прекарвали там ваканциите си. Поддържали постоянен контакт чрез
телефонни разговори.В случаите, когато се налагало баба им да се лекува в
болница, внуците й били изключително притеснени. Изключително тежко
братята понесли новината за загубата на своята родственица. Свидетелят
описва тяхното състояние- Б. треперил и се опитвал да запази самообладание,
М. бил сринат и плачел. Внезапната и неочаквана смърт променила ищците.
Б. станал притеснителен, няколко месеца дори прибягвал повече към
3
алкохола, отказвал да шофира. М. се затворил, повече стоял вкъщи. Ищците и
до ден днешен не можели да споменат баба си с усмивка, а само с тъга, не
можели да преодолеят загубата. Поради това е напълно обоснована тезата на
ищците, че същите са преживели тежко смъртта на родственицата си и че са
претърпели болки и страдания вследствие на ненавременната и
неестествената смърт, която ги е лишила от близостта на човек, към когото са
били силно привързани през целия си живот. Тези болки и страдания следва
да бъдат обезщетени по правилото на чл. 52 от ЗЗД.
Съдът приема за неоснователни доводите на жалбоподателя, касаещи
приложението на нормите на чл. 493, а, ал. 4 от КЗ и на § 96, ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 КЗ размерът на
обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по
чл. 493а, ал. 2 КЗ, който предвижда приемането на наредба за утвърждаване
на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и
неимуществени вреди от смърт и телесно увреждане на пострадало лице. С
параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ е ограничено до размер
от 5 000 лева за периода до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на
методиката.
Съдът намира, че така въведеното ограничение за размера на
обезщетението за неимуществени вреди противоречи на основния принцип за
определяне на обезщетение, регламентиран в чл. 52 ЗЗД – принципа на
справедливостта. Нормата на параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ е в
противоречие с чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката "гражданска
отговорност" при използването на моторни превозни средства и за контрол
върху задължението за сключване на такава застраховка, която гласи: "Без да
се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да
предвиждат, всяка държава-членка изисква застраховката, посочена в чл. 3, да
бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми: а/
в случай на телесно увреждане – минимална застрахователна сума 1 000 000
евро за пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на
пострадалите; б/ в случай на имуществени вреди – 1 000 000 евро за
застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите". Цитираната
4
норма е била възприета както в чл. 266 КЗ (отм.); , така и в чл. 492 КЗ.
Въвеждането в националното законодателство на нормите на редица
директиви, в това число и Директива 2009/103/ЕО е видно и от параграф 7 от
ДР на КЗ.
Въведеният с параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ лимит на
максималното обезщетение, което може да се получи при застраховка
"гражданска отговорност на автомобилистите" е значително по-нисък от
минималния размер на застрахователната сума, уреден в Директива
2009/103/ЕО и от предварително уговорените между страните
застрахователни лимити. Като противоречаща на европейското
законодателство, тази норма не следва да се прилага от съда, а приложение
следва да намери общностното право. Това е наложително и предвид
разпоредбата на чл. 633 ГПК, доколкото с Решение на Съда на Европейския
съюз от 24.10.2013 г. по дело С277/12, постановено по преюдициално
запитване, е прието, че "държавите-членки трябва да упражняват своята
компетентност в тази област при спазване правото на Съюза и че
разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при
произшествия при използване на моторни превозни средства, не могат да
лишат посочените по-горе директиви от тяхното полезно действие".
Постановено е в решението, че "чл. 3, пар. 1 от Директива 72/166 и чл. 1 и 2
от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка
"гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства
покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на
близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5".
Предвид изложеното съдът счита, че в настоящия случай дължимото
на ищците обезщетение следва да се определи по справедливост, без да се
съобразява предвидения в параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален
размер.
Като съобрази установените от свидетеля обем, интензивност и
5
продължителност на търпените от ищците болки и страдания поради загубата
на баба им, съдът намира, че справедливият размер за тяхното обезщетение е
13 000 лв. за всеки един от ищците, колкото е присъдил и
първоинстанционния съд.
Изложеното обуславя извод, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и ще се
потвърди.
При този изход на делото на въззиваемите се следват деловодните
разноски пред настоящата инстанция, но тъй като такива не се констатира да
са направени, не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2058 от 22.06.2020 г. по гр.д.№
15688/2019 г. на Пловдивския районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6