Решение по дело №190/2025 на Административен съд - Търговище

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба от И. Р. С.,[ЕГН], с адрес: обл. Търговище, гр. Попово, [улица], ет.*, ап.*, действащ чрез адв. З. Б., АК - Търговище, против Решение № 1040-25-23/11.03.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище, с което е потвърдено Разпореждане №253-00-589-5/28.01.2025 г., издадено от И. Д. - гл. експерт но осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015-25-52/19.04.2023 г. и с което предвид №253-00-589/17.12.2024г. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Твърди, че цитираното Решение е незаконосъобразно и постановено в нарушение на КСО и нормативните актове по неговото прилагане. Посочва, че съобразно действащото право е местно лице за Република България. В Република България е постоянният му адрес, тук са близките и приятелите му. Според оспорващото лице не е възможно да се твърди, че има дългосрочна и трайна работа в друга държава. Твърди, че е центърът на жизнените му интереси е РБългария и тя се явява КИ по пребиваване, съответно обезщетението за безработица следва да бъде получено от нея. Претендира се отмяна на акта и присъждане на разноски. В с.з. се взема становище чрез процесуален представител. Представя писмена защита. Претендира разноски.

Ответникът поддържа становище за неоснователност на жалбата в писмена защита. Претендира присъждане на разноски.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:

Жалбоподателят е подал заявление заявление за отпускане на ПОБ № 707-1163/ 17.12.2024 г. в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Попово, заведено в ТП на НОИ - Търговище с per. № 253-00-589/17.12.2024 г. В него е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в друга държава - Германия от 02.11.2022 г. до 15.12.2024 г. Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-589-1/18.12.2024 г.

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-589-2/03.01.2025 г. са приети Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004 - Германия, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, анкетна карта за ДЧ на ЕС - Германия и 4 бр. документи от ДЧ на ЕС - Германия.

След преглед на попълнените от И. Р. С. данни в заявленията и на представените от него документи, на 03.01.2025 г. със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - Германия, необходими за определяне право и период и размер на ПОБ (случай 3125356). Към запитването са приложени представените от лицето документи от Германия.

На 03.01.2025 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI до КИ на ДЧ на ЕС - Германия е изпратен и СЕД Н005 - Искане за информация за пребиваване (случай 3125348).

На 14.01.2025 г. по случай 3125356 чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI е получен СЕД U017 издаден от КИ на ДЧ на ЕС - Германия. Удостоверен е период на осигурена заетост по законодателството на Германия за времето от 02.11.2022 г. до 15.12.2024 г., а основанието за прекратяване на последната заетост е „уволнение от работодателя“. На същата дата по случай 3125348 от КИ на ДЧ на ЕС - Германия е получен и СЕД Н006 - Отговор на искането за информация за пребиваването, в който Германската компетентна институция посочва, че Германия е държавата на пребиваване на С..

От компетентното длъжностно лице е извършена проверка на данните, съдържащи се за И. С. в информационния масив на НОИ. От регистъра на трудовите договори е видно, че за периода след 01.11.2019 г. С. няма заетост по законодателството на Република България (е изключение за 1 работен ден на 30.11.2020 г.) Лицето няма подадени уведомления за сключени и прекратени трудови договори по българското законодателство след 01.11.2019 г. При проверка на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО подавани с декларация образец № 1 е установено, че за С. няма подадени данни от осигурители в България за периода от 01.11.2019 г. до момента на издаване на разпореждането за отказ, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Във връзка е определяне правото на ПОБ е установено, че след 24.11.2020 г. за С. няма подадени данни за осигурителни периоди, като осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от основанията на чл.4, ал. 1 и/ или на чл. 4а от КСО, т.е. лицето не е било осигурявано за фондовете на държавното обществено осигуряване по българското законодателство след 01.11.2019 г.

За С. не са внасяни осигурителни вноски, включително и за фонд „Безработица“, съгласно българското законодателство. Лицето е работило в друга ДЧ на ЕС/ЕИП - Германия и КИ на ДЧ на ЕС - Германия е потвърдила пребиваването му там.

В периода на последна заетост на жалбоподателя в Германия, това е била и държавата му по пребиваване. До този извод е достигнато след като са отчетени следните обстоятелства: С. е живял в Германия за дълъг период от време, като е осъществявал и трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване извън Република България. Фактът, че останалите роднини на С. се намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 15.12.2024 г. е в Германия. Действително след тази дата жалбоподателя е променил своето обичайно пребиваване, като се е завърнал в България. В този смисъл е и попълнената Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В същата С. посочва, че през периода на последната му заетост от 02.11.2022 г. до 15.12.2024 г. е живял в Германия. Съпругата и децата му са живели в България. Плащал е данъци върху доходите в държавата по последна заетост - Германия. Прибирал се е в България няколко пъти в годината или по-рядко. Датата на декларацията е 02.01.2025 г.

Издадено е Разпореждане № 253 00-589-5/28.01.2025 г., с което на И. Р. С. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

С обжалвания акт е потвърдено цитираното Разпореждане за отказ на отпускане на парично обезщетение за безработица.

Изложени са подробни мотиви и е направен обстоен анализ на българските и европейските приложими правни норми.

В мотивите е прието, че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентна институция по отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). Лицето е пребивавало друга държава членка на ЕС за дълги периоди от време. Не може се приеме, че завръщайки се в България се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта. Завърнал се е в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

На основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал.5, б.“а“ от Регламент № 883/2004, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

От така установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл.117 КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени административно производствените правила.

По делото няма спор по фактите.

Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, с оглед последната заетост.

По силата на чл.54а, ал.1 от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

Предвид установения по делото факт, че последната трудова заетост на оспорващата страна е в Германия, т. е. налице са данни за осигурителен период на оспорващия в държава-членка, различна от България, който е от значение за определяне правото на парично обезщетение за безработица, приложение в случая следва да намерят разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 883/2004), както и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламента за прилагане).

В чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е предвидено, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3, като в буква а) от тази разпоредба е предвидено правилото, касаещо наетите лица, каквото безспорно е бил С., а именно - спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.

Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, § 2 изр.първо от регламента, съгласно което напълно безработно лице пребиваващо по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ. държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение, но не и единствено при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

В конкретния случай, предвид от доказателствата по делото, се установява, че жалбоподателят, през периода на последната си работа е изместил там центъра на жизнените си интереси. Налице са данни за продължително престиране на труд в друга държава, прекратен договор по независещи от жалбоподателя обстоятелства, по-скоро инцидентни завръщания в държавата по произход, собствен бизнес на съпругата му, която сама е издържала родените от брака деца, предвид липсата на писмени доказателства за материална съпричастност от страна на жалбоподателя към издръжката на семейството.

Обстоятелството, че жалбоподателят има постоянен адрес в Република България е неотносимо при определяне на пребиваването му. Той е административно задължен да го посочи, съгласно чл.90, ал.1, във връзка с ал.2 от ЗГР. От друга страна, настоящият адрес е адресът, на който живее лицето, съгласно чл.94, ал.1 от ЗГР и той отразява неговото действително местоживеене.

Писмените и гласни доказателства по делото, установяват единствено волята да престира труд извън Република България.

Безспорно всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики, въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. В тази връзка, в казуса не сме изправени пред краткосрочно полагане на труд в друга ДЧ или такова със сезонен характер. Отделно не са ангажирани както писмени, така и гласни доказателства, които обичайно се сочат по други дела с подобен предмет, които да доказват в съответствие с разпоредбата на чл. 11 от регламента, елементите за определяне на пребиваването. В условията на главно и пълно доказване жалбоподателят не сочи доказателства, че центъра на жизнените му интереси е България.

Следва да бъде отбелязано също, че оспорващият не е лишен от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – Германия, която е и държава по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там.

При издаването на обжалвания административен акт е спазена целта на закона - предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти, какъвто настоящият случай не е.

Предвид гореизложеното, оспореното решение на Директора на ТП – Търговище на НОИ и потвърденото със същото разпореждане на гл. експерт по осигуряването за безработица в ТП – Търговище на НОИ, с което на оспорващия е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица, се явяват законосъобразни, а подадената жалба е неоснователна, поради което и следва да се отхвърли.

При този изход на делото и предвид надлежно въведеното искане от страна на процесуалния представител на директора на ТП на НОИ – Търговище за присъждането на разноски, произтичащи от юрисконсултско възнаграждение, то на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. Р. С.,[ЕГН], с адрес: обл. Търговище, гр. Попово, [улица], ет.*, ап.*, действащ чрез адв. З. Б., АК - Търговище, против Решение № 1040-25-23/11.03.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище, с което е потвърдено Разпореждане №253-00-589-5/28.01.2025 г., издадено от И. Д. - гл. експерт но осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015-25-52/19.04.2023 г. и с което предвид №253-00-589/17.12.2024г. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

ОСЪЖДА И. Р. С.,[ЕГН] , да заплати на ТП на НОИ – Търговище разноски по делото в размер на 100 лв. юрк възнаграждение .

Решението на основание чл. 119 КСО е окончателно и не подлежи на обжалване.