Решение по дело №2845/2019 на Районен съд - Пазарджик

Номер на акта: 260036
Дата: 5 февруари 2021 г. (в сила от 4 март 2021 г.)
Съдия: Мира Симеонова Мирчева
Дело: 20195220102845
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 12 юли 2019 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ 

05.02.2021  г., гр. Пазарджик

Пазарджишкият районен съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на осми януари две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

 

СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА

СЕКРЕТАР: Иванка Панчева                             

разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2845 по описа на съда за 2019 година.

Производството е образувано по иск, предявен от „Теленор България“ ЕАД  - гр. София срещу А.П.А. *** за установяване по реда на чл. 422 от ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата 164,45 лв., представляваща цена на предоставени далекосъобщителни услуги за периода 18.12.2016 г. – 17.05.2017 г., както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 61,80 лв., представляваща лизингови вноски за мобилно устройство Huawei Y3 II за периода май 2017 – ноември 2018 г.

Материалноправната квалификация на иска е по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 228 и сл. от Закона за електронните съобщенияза цените на далекосъобщителни услуги, и чл. 342, ал. 1 от ТЗ – за лизинговите вноски.

Ответникът не е намерен на адреса си и му е определен особен представител.

С отговора особеният представител е оспорил иска, вкл. по допустимост, като е посочил и разминавания в посочените размери. Едно от тях – изписване на сумата 142,78 лв. вместо 164,45 лв. на едно място в исковата молба – видимо представлява техническа грешка, което и изрично се заявява от ищеца в писмено изявление, последвало отговора. Останалите възражения, свързани с размера на претендираните вземания, се свеждат до следното: заповедта за изпълнение е издадена за сумата 226,25 лв. и тя включва както лизингови вноски, така и далекосъобщителни услуги, в този смисъл твърдението в исковата молба за идентичност на основанията на заповедта и на иска не е вярно. На това особеният представител основава становището си за недопустимост.  Възраженията по основателност по размера на вземането са следните: от приложените към исковата молба доказателства не може да се установи размерът на сумата, начислена за далекосъобщителни услуги, според договора се дължат месечни такси в размер 29,99 лв. с отстъпка в размер 26,88% от таксата, а в същото време във фактурата от 18.01.2017 г. е начислена за месечен абонамент сумата 35,65 лв. Фактурите не са връчени на ответника и той не е могъл да ги оспори. Освен това е налице дублиране на претенции – в сумата 164,45 лв., която според исковата молба е само за далекосъобщителни услуги, в действителност, видно от фактурите, включва и лизингови вноски – тази част от лизинговите вноски според особения представител се претендира и в двата съединени иска.

Същите доводи се излагат от особения представител и в писмената му защита. Ищецът счита, че те представляват само “голо оспорване”, без излагане на алтернативни твърдения, както и че искът е бил доказан по основание и размер.

Съдът счита за неоснователно възражението за липса на идентичност на основанията на заповедта и исковата молба. Заповедта е издадена за сумата 226,25 лв. главница, която очевидно представлява сбор от сумите 164,45 лв. и 61,80 лв., но е поискана и присъдена само като “потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги”. Явно е, че с исковата молба ищецът е претендирал онази част от сумата, за която впоследствие е счел, че наистина представлява цена на потребени далекосъобщителни услуги, като се е отказал да иска установяване по реда на чл. 422 от ГПК за останалата част, която в действителност представлява сбор от лизингови вноски, за да не бъде установителният иск за тази сума отхвърлен, ако бъде претендиран като цени на далекосъобщителни услуги, съответно счетен за недопустим, ако бъде претендиран като лизингови вноски. Вместо това ищецът е взел решение да предяви осъдителен иск за нея. Няма никаква пречка в производството по чл. 422 от ГПК да се претендира само част от сумата по заповедта, както няма пречка и при условията на обективно съединяване да се предявяват произволни други искове срещу същия ответник.

От писмените доказателства по делото – фактури, договор за мобилни услуги и договор за лизинг, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че 12,36 лв. от общо претендираните 164,45 лв. като абонаментни такси и цени на далекосъобщителни услуги представляват всъщност лизингови вноски (4 вноски по 3,09 лв. за периода 18.12.2016 г. – 17.04.2017 г.). Няма “дублиране на претенции”, но има включване на лизингови вноски в сумата, претендирана като цени на услуги и такси. За тези 12,36 лв. искът не следва да се уважава, тъй като тази част от сумата не представлява онова вземане, което се претендира. Искът за цена на далекосъобщителни услуги следва да се уважи само до размер 152,09 лв., а за разликата до 164,45 лв. да се отхвърли. Сумата 61,80 лв., която представлява сбор от 20 лизингови вноски по 3,09 лв. за друг период (периодът от 20 месеца, считано от 18.04.2017 г. нататък), се дължи и искът за нея следва да се уважи. Дори да беше налице твърдяното от ответника дублиране на претенции, това би довело до същия резултат, след като искът за четирите вноски по 3,09 лв., включени в сбора от 164,45 лв., се отхвърля.

Представените фактури и заключението на експертизата са достатъчни за доказване на дължимостта на сумите – на основание чл. 182 от ГПК вписванията в счетоводните книги на ищеца, ако последните са редовно водени, могат да служат като доказателство и за неговите собствени твърдения, изгодни за него. Вписаните обстоятелства (отразеното във фактурите) не се опровергава от никакви други данни по делото. Няма сериозна причина за съмнение, че счетоводството на търговец като “Теленор България” ЕАД не е редовно водено, още повече, че и вещото лице не е изложило никакви съображения в тази насока.

Без значение за тази доказателствена стойност е дали фактурите са били връчени на ответника и дали той е могъл да ги оспори тогава – дори ищецът да не е бил изпълнил задължението си за връчване на фактура или друго извлечение за месечната сметка, ответникът има пълната възможност да направи оспорването си и в настоящия момент по делото.

Без съществено значение е и дали наистина към момента на издаването на фактурата от 18.05.2017 г. 20-те вноски са били наистина предсрочно изискуеми поради неплащане на предходни вноски, тъй като към момента на предявяването на иска вече са били настъпили падежите им, т.е. дори да се приеме, че не са били изискуеми предсрочно, те биха станали редовно изискуеми.

Вярно е соченото от особения представител, че при съпоставянето на договора и фактурите не става напълно ясно защо начисляванията в тях са такива. В договора се сочи цена на абонамент от 29,99 лв. месечно с отстъпка от 26,68% (а не 26,88%) за определен период, в същото време във фактурите е начислена такса от 24,99 лв. (очевидно – стойност без ДДС, съответстваща на стойност от 29,99 лв. с ДДС) с посочената отстъпка от 26,68%, или 6,67 лв., а във фактурата от 18.01.2017 г., която е издадена за първия месец от договора, са начислени две такси вместо една, с общ сбор 49,98 лв. и съответната отстъпка от 13,33 лв. Ищецът в иначе подробната си искова молба и последващи становища не е обяснил съвсем ясно (или поне съдът не откри такова обяснение) какво представляват начислените суми и как от уговореното в договора се стига до тях, защо първата фактура съдържа двоен размер на таксата и пр. Все пак, както се посочи по-горе, вписванията в счетоводните книги на ищеца са достатъчни за доказване на размера на задължението, предвид липсата на данни, водещи до обратния извод. Единственото според съда несъответствие – начисленият двоен размер на абонаментната такса за първия месечен период – вероятно се обяснява със задължение за внасяне на една месечна такса авансово.

Разноските следва да се разпределят съразмерно на изхода на делото, като за разноските от заповедното производство се вземат предвид и сумите, за които изобщо не е бил предявен иск.

Липсва искане за присъждане на законната лихва върху двете главници.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

Признава за установено, че ответникът А.П.А., ЕГН **********,***, дължи на ищеца „Теленор България“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********, сумата 152,09 лв., представляваща цена на потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 18.12.2016 г. до 17.05.2017 г. по договор от 18.12.2016 г., за което е била издадена заповед за изпълнение № 552/28.02.2020 г., издадена по ч. гр. дело 883/2019 г. на Пазарджишкия районен съд, като отхвърля иска за разликата над 152,09 лв. до пълния предявен размер от 164,45 лв.

Осъжда А.П.А., ЕГН **********,***, да заплати на ищеца „Теленор България“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********, сумата 61,80 лв., представляваща сбор от 20 лизингови вноски, дължими за устройство Huawei Y3 II Black за периода от м. април 2017 г. до м. ноември 2018 г., за които е издадена фактура № ********** от 18.05.2017 г.

Осъжда А.П.А. да заплати на „Теленор България“ ЕАД – гр. София, сумата 165,34 лв., представляваща разноски по заповедното производство.

Осъжда А.П.А. да заплати на „Теленор България“ ЕАД – гр. София сумата 647,58 лв., представляваща разноски по настоящото делодържавна такса, адвокатско възнаграждение за ищеца, възнаграждение за особен представител и възнаграждение на вещо лице.

Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: