Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260039
29.10.2020 г., гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Апелативен съд –
Варна, Гражданско отделение, на седми октомври, две
хиляди и двадесета година, в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов
ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова
Мария Маринова
Секретар: Виолета Тодорова
Прокурор: Станислав Андонов
Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно
гр.д. № 290 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по в.гр.д. № 290/2020 г. по описа на
Варненския апелативен съд е образувано по въззивна жалба на А.П. В. (С.), подадена
чрез адв. С.К. против решение № 346/04.03.2020 г., постановено по гр.д. № №
1418/2019 г. по описа на ВОС, с което е отхвърлен изцяло, предявения от него
против Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да му заплати
сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за
причинените неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение по чл.
199 от НК, за което е оправдан с присъда № 131/31.05.2005г. по НОХД № 2141/2003
год. на СГС, НК, 7 състав и задържането му с мярка за неотклонение “Задържане
под стража“ за времето от 18.07.2001 год. до 31.05.2005 год., ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 18.07.2001г. до окончателното
изплащане на сумата, като до 50 000 лева – искът е отхвърлен като
основателен, но погасен по давност, а в частта над 50 000 лева до
200 000 лева - като неоснователен.
Въззивникът е настоявал, че обжалваното решение е
неправилно, като постановено при нарушения на процесуалния и на материалния
закон и е необосновано, като е молил за отмяната му, за уважаване на иска и за
присъждане на разноските. Изложил е съображения за произнасянето на окръжния съд
по възражение за погасяване на иска по давност, без да е бил надлежно сезиран в
срока с такова възражение от ответника, както и че съдът не е мотивирал акта
си.
Прокуратурата е подала писмен отговор на жалбата, с който
е оспорила същата, излагайки съображения за своевременното заявяване на
възражение за погасяване на иска по давност, като е молила за оставянето й без
уважение.
По подадената насрещна въззивна жалба на прокуратурата, съдът
е прекратил въззивното производство и определението е влязло в сила.
В съдебно заседание
пред настоящата инстанция, въззивникът А.П. В. (С.), чрез адв. К. е поддържал
въззивната жалба, а Прокуратурата, чрез прокурор Андонов – отговора на жалбата.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след
като извърши служебна проверка, намира решението на окръжния съд за валидно и
допустимо, а с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството пред окръжния съд е било образувано по
искова молба на А.П. В. (С.), с която срещу Прокуратурата
на Република България в качеството й на процесуален субституент
на държавата, са предявени искове по чл. 2,
ал. 1, т. 3, предл. 1
от ЗОДОВ: - за осъждане на ответника да му заплати сумата от 200 000 лв., представляваща
обезщетение за причинените му неимуществени
вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, по което е постановена по НОХД №2141/2003г. на Софийски градски съд, влязла
в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху горната сума,
считано от 18.07.2001 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът е поддържал, че вследствие на незаконното
обвинение е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, гняв,
безсилие, главоболие, безпомощност и незащитеност. Изложил е, че по време на
висящността на НОХД № 2141/2003г. по описа на Софийски градски съд, му е била
взета мярка за неотклонение –„задържане под стража“ за периода от 18.07.2001г.
до 31.05.2005г.
С писмения отговор на исковата молба, Прокуратурата е
оспорила иска и е молила за отхвърлянето му. Изложила е съображения, че
искът за обезщетение за неимуществени вреди е недоказан, евентуално размерът на
претендираното обезщетение – завишен. Навела е възражение за погасяване по
давност на претенцията за законна лихва за забава съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Настоявала е, че вреди от задържането не са произтекли, доколкото същото
изцяло е било отчетено и приспаднато от наказанието лишаване от свобода по
други осъдителни присъди на ищеца по водени срещу него в същия период
наказателни дела - за периода от 18.07.2001г. до 08.03.2002г. е взето предвид
при определяне на общо наказание по НОХД № 2000/2003г. по описа на Софийски
градски съд, а това от 08.03.2002г. до 27.07.2005г. - отчетено по НОХД №
3281/2002г. по описа на Софийски градски съд. Позовала се е на решение №
65/08.03.2018г., постановено по гр.д. № 272/2017г. по описа на Окръжен съд –
гр. Враца, с което е бил отхвърлен, предявения от ищеца срещу Прокуратурата на
РБ иск за заплащане на обезщетение от 200 000 лв. за неимуществени вреди
от задържането под стража за част от претендирания сега период. Релевирала е и възражение
за погасяване на иска за обезщетение, поради изтекла давност по чл.110 ЗЗД.
По оплакването на въззивника за липсата на релевирано в
срок възражение за погасяване на иска по давност от ответника:
В исковата си молба ищецът не е посочил датата на влизане
в сила на оправдателната присъда, нито е представил доказателства в тази
връзка, поради което с писмения си отговор прокуратурата се е позовала
принципно на погасителната давност с оглед посочената от ищеца дата на
постановяване на първоинстанционната оправдателна присъда на 31.05.2005 г. и
датата на подаване на исковата молба в съда на 15.06.2018 г. Заявила е също
така, че ищецът не е посочил доказателства кога присъдата е влязла в сила,
поради което не би могло да се определи началния момент за евентуалната
отговорност и да бъде извършена преценка дали искът е погасен по давност съгл.
чл.110 от ЗЗД. Поискал е прилагане на доказателства, включително и на
наказателното дело, както и определяне от съда на срок след това, за да направи
възраженията си. С доклада по делото на осн. чл.146 от ГПК, обявен на страните в открито съдебно
заседание от 11.10.2018 г., съдът е докладвал направено от прокуратурата възражение
за погасяване на иска по давност с оглед датата на влизане в сила на
оправдателната присъда. Ищецът не е възразил по доклада. Наказателното дело е
приобщено в предпоследното съдебно заседание, като след това окръжният съд не е
дал указания на ищеца за поясняване на исковата молба чрез посочване на датата
на влизане в сила на оправдателната присъда, нито срок на прокуратурата след
това за уточняване на възражението й за погасителна давност. В хода по
същество, ответникът е развил подробно съображенията си за погасяване на иска
по давност. Доколкото датата на влизане
в сила на присъдата не е била заявена от ищеца с исковата молба и са липсвали
доказателства в тази връзка до прилагане на наказателното дело, към момента на
отговора си прокуратурата не е разполагала
с възможността да заяви ясно и конкретно възражението си за изтекла погасителна
давност, като макар и непрецизно тя се е позовала принципно на изтеклия дълъг
период от време, през който ищецът е бездействал и на евентуалното погасяване
на иска му на осн. чл. 110 ЗЗД. Така е възприел изявлението на ответника и
окръжният съд, обявявайки на страните с доклада си по делото, че е сезиран и
със заявено възражение на ответника за погасяване на иска по давност на осн.
чл. 110 ЗЗД. Дори да би се приело, че
възражение не е било ясно заявено, а само посочено от ответника като възможност
при конкретизиране на датата на влизане в сила на присъдата, то същото не се е
преклудирало със срока за отговор на исковата молба, защото съдът не е дал
възможност на ищеца да посочи датата на влизане в сила на присъдата и съответно
– на ответника - да направи възраженията си в тази връзка /при заявено
конкретно искане с отговора на исковата молба/. Освен това, при вече възприето
и обявено от съда на страните възражение за погасителна давност, ответникът не
е имал интерес от подновяване на искането си за предоставяне на срок след
приобщаване на наказателното дело. В този смисъл, оплакванията на ищеца във
въззивната му жалба за преклудирано, като незаявено в срок, възражение от
ответника, са неоснователни.
Установено от материалите по делото е, че на 13.03.2001г.
с постановление на следовател по сл. дело № 106/2001г. по описа на СтСлС –
София, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за
това, че на 04.05.2000г. в гр. София на бул. „Гоце Делчев“, бл. 32, вх. Г. ет.
1, ап. 65 в съучастие като съизвършители с П. С., И. Т., Г. К. и Б. М., отнели
чужди движими вещи – златни предмети общо 3 607.81 грама, 14 карата от
владението на С. П. Със същото постановление му е определена мярка за
неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв., но доколкото той не
е внесъл същата, укрил се и бил обявен за общодържавно издирване, мярката е заменена на 18.07.2001г. със „задържане под
стража“, първо за 24 и за 72 часа, а после – наложена с определение от
20.07.2001г. по НЧД №И-223/2001г., потвърдена с определение по ВНЧХ №
556/2001г. по описа на Софийския апелативен съд. На
17.04.2002г., поради отвод, е образувано ново сл.дело № 77/2002г. по описа на
СтСлС - София, като обвинението е било изменено и деянието - преквалифицирано в
такова по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
Отново е повдигнато обвинението и взета мярка за неотклонение „задържане под
стража“. На 17.07.2003г. обвинението е преквалифицирано в такова по чл. 199,
ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК и
взета същата мярка за неотклонение „задържане под стража“. Обвинителният акт
срещу ищеца и още две лица – Б. М. и П. С. е внесен в Софийски градски
съд на 25.07.2003г., където е образувано НОХД № 2141/2003г. По делото са
проведени 11 открити съдебни заседания, в които са
извършвани множество процесуални действия, включително разпити на свидетели,
като ищецът е участвал лично и чрез процесуален представител – адвокат. С определение
от 31.05.2005г., в последното съдебно заседание е изменена мярката му за
неотклонение от „задържане под стража“ в „подписка“. С
постановената по делото присъда от 31.05.2005г. А. В. е признат за
невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. По протест е образувано ВНОХД
№ 1646/2005г. по описа на Софийския апелативен съд, по което оправдателната присъда
е потвърдена, с влязъл в сила на 04.04.2006г. съдебен акт.
С решение № 65/08.03.2018г., постановено по гр.д. №
272/2017г. по описа на Окръжен съд – гр. Враца, потвърдено с решение на
Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 2457/2018г. е отхвърлен,
предявения от А. В. срещу Прокуратурата иск чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. за заплащане на 200 000 лева - обезщетение за претърпени
неимуществени вреди при предварителното му „задържане под стража“ за времето от
12.08.2004г. до 31.05.2005г. и от 08.03.2002г. до 24.07.2003г., по НОХД №
2141/2003г. по описа на Софийски градски съд, при твърдения, че след като е бил
оправдан периодите не са били зачетени и приспаднати от наложеното му наказание.
В мотивите, съдът е приел, че с протоколно определение от 02.07.2007г. по НЧД №
6088/2007г. на Софийски районен съд е кумулирано определеното наказание по
делото, като съдът е зачел времето, през което ищецът е бил с мярка за
неотклонение „задържане под стража“ за периода от 08.03.2002г. до 24.07.2003г.,
а с определение по НОХД № 3281/2002г., Софийски градски съд е определил общо
наказание на ищеца като приспаднал и задържането му под стража за периода от
24.07.2003г. до 27.07.2005г. Освен това, по настоящото дело са приложени всички
актове, с които е приспаднато и зачетено задържането на ищеца по незаконното
обвинение от наказанията лишаване от свобода по другите наказателни дела, по
които той е осъден.
През посочения в исковата молба период /така справката за
съдимост на ищеца/ срещу ищеца са били висящи още три наказателни производства
– НОХД № 1123/2003г. по описа на Софийски районен съд и НОХД № 3281/2002г. по
описа на Софийски градски съд и НОХД № 2000/2003 г. по описа на Софийски
градски съд. И по трите са постановени влезли в сила осъдителни присъди, с
които А. В. (С.) е осъден за престъпления по чл. 206, ал. 1, вр. с чл. 54, ал.
1 от НК /присвояване на чужда движима вещ с определено наказание лишаване от
свобода от 7 месеца/, по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3, вр. с чл. 18, ал. 1, вр.
с чл. 54 от НК /опит за умишлено убийство с особена жестокост, останало
недовършено по независещи от дееца причини с определено наказание лишаване от
свобода от петнадесет години и шест месеца/ и по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 4,
вр. с чл. 115, вр. с чл. 54 от НК /убийство с особена жестокост с определено
наказание лишаване от свобода от двадесет години/.
Предявените
искове са по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетения за
претърпените неимуществени и имуществени вреди от воденото срещу ищеца наказателно
производство, по което той е бил оправдан. Исковете са предявени срещу
Прокуратурата на Република България, която действа като процесуален субституент
на държавата. При преценката на претърпените от ищеца вреди следва да се има
предвид, че отговорността на прокуратурата е обективна и
се носи независимо дали вредите от увреждащите актове са причинени виновно от
длъжностни лица, както и това, че отговорността й обхваща вредите, които са в пряка причинно-следствена връзка с
увреждащото действие. Отговорността
на прокуратурата е за всички вреди, причинени от незаконното обвинение,
включително и за периода през който делото е било на производство пред съда.
В настоящия случай държавата чрез Прокуратурата на РБ
отговаря за вредите, причинени на ищеца от
повдигнатото и поддържано незаконно обвинение в престъпление, първоначално от 13.03.2001г.
– по чл. 199, ал.
1, т. 1, във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, от 17.04.2002г.
– по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и
впоследствие на 17.07.2003г. - по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1,
вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, по което той е оправдан.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на
обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост,
дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се
съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по
см. на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на
конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като
критерий за преценка е въведен и срокът на наказателното преследване, както и
характера на престъплението по повдигнатото обвинение, неговото разгласяване и
последиците от това. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен
обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие.
За твърдяните си негативните емоционални
преживявания от незаконното обвинение, ищецът не е ангажирал никакви
доказателства по делото, но независимо от това самото незаконно обвинение
предполага, че такива са търпени, но с неголям интензитет.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди от незаконното обвинение, от една страна съдът взема предвид, че производство
е продължило около пет години (от 13.03.2001г. до влизане в сила на
оправдателната присъда – 04.04.2006г.), но срокът не надхвърля рамките на
разумния срок по см. чл. 6, § 1 от КЗПЧОС /предвид, че се е водило и срещу още
две лица и по повече обвинения, обосновали по-голяма продължителност/. Следва
да бъде отчетено, че по наказателното дело са провеждани и множество
процесуално-следствени действия и множество съдебни заседания на повечето от
които той се е явявал и лично. В насока на по-висок размер на обезщетението
следва да бъде взето предвид също, че както първоначално повдигнатото обвинение
от 13.03.2001г., последно преквалифицирано на
17.07.2003г. по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал.
2, вр. с ал. 1 от НК са за квалифициран състав на грабеж, извършен от
въоръжено лице и представлява тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от
ДР на НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за много дълъг
срок, съответно за срок от 15 до 20 години. От друга
страна, обаче за обосноваване на по-нисък размер на обезщетението
е обстоятелството, че делото е водено в съда на две инстанции и ищецът е бил
оправдан още на първа инстанция, както и че същият е осъждан неколкократно, за
тежки умишлени престъпления /включително и за квалифицирани случаи на убийство
и опит за убийство/, част от които са водени в периода на незаконното
обвинение. Също следва да се отчете, че
задържането на ищеца по мярката за неотклонение в периода от
18.07.2001г. до 31.05.2005г. е изцяло приспаднато при определяне на общия
размер на наказанията лишаване от свобода по другите му осъждания, а по силата
на законовата фикция процесното задържане под стража се счита за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ по други влезли в сила присъди, като правото
на свободно придвижване не е било нарушено и мярката за неотклонение не бива да
бъде съобразявана при определяне размера на обезщетението, доколкото ищецът
реално е обезщетен (в този смисъл решение № 1/13.02.2019г. на ВКС по гр.д. №
2417/2018г., III г.о. ). Няма никакви данни по делото, ищецът да е имал
по-големи от обичайни в подобен случай /за човек с трайно противозаконно
поведение/ негативни преживявания /стрес и тревоги/, нито данни за влошено
здравословно състояние /твърдяно главоболие/. Следва да бъде отчетено и това,
че тези негативни преживявания са във връзка и с другите водени по това време
/три/ наказателни производства за тежки престъпения, по които ищецът е осъден.
Т.е. обичайните негативни преживявания за релевантния период са търпени
едновременно във връзка с четирите наказателни производства, като не се
установяват специфични неимуществени увреждания, причинени единствено във
връзка с обвинението по чл. 199 от НК, по което е постановена оправдателната
присъда. Затова и предвид изложените съображения и конкретните данни по делото и като съобрази
стандарта на живот в страната за 2006 г. и средностатистическите показатели за
доходи по време на възникване на увреждането, както и
съдебната практика в сходни случаи намира, че за
обезщетяването на причинените му от незаконното обвинение вреди и с оглед
принципа на справедливост съгл. чл. 52 от ЗЗД, следва да се определени
обезщетение от 1000 лв., което е напълно достатъчно да овъзмезди вредите. Претенцията за обезщетение за горницата над
1000 лв. до 200 000 лв. е неоснователна.
В този случай по отношение на обезщетението от 1000 лв.,
съдът следва да разгледа възражението за погасяване по давност на осн. чл.110 ЗЗД предвид изложеното, че същото не е преклудирано.
В случая общата петгодишна погасителна давност по чл. 110
от ЗЗД е започнала да тече от влизане в сила на Присъда № 131/31.05.2005г.,
постановена по НОХД № 2141/2003г. по описа на Софийски градски съд, потвърдена
с Решение № 93/28.02.2006г., постановено по ВНОХД № 1646/2005г. по описа на
Софийския апелативен съд, което не е обжалвано и влязло в сила /съгл. правилата
на чл. 412, ал. 2, т. 3 от НПК/ на 04.04.2006г. и е изтекла на 04.04.2011г. Исковата
молба е депозирана на 15.06.2018г., т.е. след изтичането на петгодишния срок,
поради което претенцията от 1000 лв. е погасена по давност и е неоснователна.
В този смисъл, предвид неоснователността на иска за
сумата от 200 000 лв., неоснователна се явава и акцесорната претенция за
заплащане на законни лихви върху същата, претендирани от 18.07.2001г. до
окончателното изплащане на сумата.
Окръжният съд е достигнал до същия правен извод за
неоснователност на иска за обезщетение от 200 000 лв., поради което и
макар и по други съображения, изложени по-горе, решението му следва да бъде
потвърдено.
Разноски прокуратурата, която има право на такива, не е
претендирала за настоящото производство.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 346 от 04.03.2020г.,
постановено по гр.д. № 1418/2019г.
по описа на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен изцяло, предявения от А.П. В. против Прокуратурата на
Република България иск по чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на
сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за причинени му
неимуществени вреди от незаконно обвинение за престъпление по чл. 199 от НК, по
което е оправдан с влязла в сила присъда № 131/31.05.2005г. по НОХД №
2141/2003г. по описа на Софийски градски съд и за задържането му с мярка за
неотклонение “Задържане под стража“ за времето от 18.07.2001г. до 31.05.2005г.,
ведно със законната лихва от 15.06.2015г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчването му на страните и при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: