№ 194
гр. Благоевград , 28.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на тринадесети април, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Румяна Бакалова
Миглена Йовкова
при участието на секретаря Мирела Гълъбова
като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело №
20211200500133 по описа за 2021 година
Производството е образувано по подадена въззивна жалба от „България
Холидейз“, ЕООД против решение № 504634/19.11.2020 г., постановено по
гр.д. 1331/2018 г. по описа на РС-Разлог.
Жалбоподателято навежда доводи срещу законосъобразността на
постановеното от РС решение развити в жалбата, в с.з. и писмени бележки
като моли решението да се отмени и се потанови уважаване на предявените
претенциите.
Ответникът оспорва доводите в жалбата, като оспорва и изводите
на РС за облигационна обвързаност между страните.
БлОС счита жалбата за допустима. Подадена от лице с правен интерес,
срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в предвидения в закона срок.
С атакуваното решение РС е отхвърлил като неоснователни
предявените от „България Холидейз“, ЕООД искове против К. А. Г. за
заплащане на 9 101,50 евро, включваща неплатени годишни такси за периода
от 2012 г. до 2018 г. включително; сумата в размер на 7 088,40 евро,
представляваща обезщетения за забава за плащане на годишната такса за
периода от 2012 г. до 2018 г. вкл.; сумата в размер на 4 464 лв.,
представляваща неплатени такси за интернет, телевизия и телефон за периода
1
2013-2018 г. и на сумата в размер на 3 040 лв., представляваща припадащата
се на двата имота на ответника, част от разходите за подновяване /основен
ремонт/ на фасадата.
Постановено решение е валидно и допустимо.
Въз основа на събраните доказателства, тезите на страните, доводите
срещу атакувания акт и закона БлОС, счита за установено следното:
Установява се, че ответникът К.Г. е собственик на два апартамента,
изградени в комплекс „Пирин Голф§ Кънтри клуб“, кв. „Даунтаун“ - на
апартамент 02 и на апартамент 01. Собствеността на ап. 02 е придобил чрез
закупуването му на 30.6.2009 г. с нот. акт 199/2009 г., а на ап. 01 - ½ ид.ч. е
придобил по завещение от майка си,която е починала на 10.4.2014 г., а
другата ½ ид. част от него е придобил на 2.4.2015 г. чрез продажба от другия
съсобственик.
На 10.02.2007 г. за всеки един от обектите е сключен договор за
поддръжка и управление между собствениците им към момента на
сключването му и „Пирин голф холидейз клуб“, АД, наричан в договора
„управител“. С договорите всеки собственик е възложил на управителя, който
е приел и се е задължил да предостави изчерпателно изброените в договора
услуги по управлението и поддръжката на комплекса, а именно – ежедневно
управление на комплекса; денонощна охрана; подсигуряващо видео
наблюдение; заплащане на сметките за електричество и питейна вода на
общите части на комплекса; почистване на общите части на комплекса;
организиране, насочване, извършване и контролиране на всички необходими
поправки и дейности, свързани с поддръжката на общите части на комплекса;
поддържане на организирана отчетна система; организиране и управление на
всички платени обслужващи дейности в комплекса - чл. 1 от договора. От
цитираната норма е видно, че договорът е комплексен, тъй като съдържа
клаузи от договора за изработка в разновидността му на договор за услуги,
както и на договор за поръчка.
На 12.1.2015 г. „Пирин голф холидейз клуб“, АД прехвърля на
„България ходей травъл“, ЕАД /според договора наричани съотв. страна 1 и
страна 2/ правата и задълженията си на управител по договорите за
поддръжка и управление, сключени със собствениците на имоти в к-с „Пирин
голф и кънтри клуб“, вкл. и несъбраните до момента вземания като страната
2 приема да изпълнява задълженията занапред.
На 20.8.2015 г. „България холидей травъл“, ЕАД прехвърля
придобитите права и задължения на ищеца по настоящото дело - „България
Холидейз“, ЕООД.
Ответникът възразява срещу извода на РС за облигационна обвързаност
между „България Холидейз“, ЕООД и К.Г. по отношение на апартамент 02.
Сочи, че за извършените прехвърляния К.Г. не е изразявал съгласие, поради
2
което не е налице изискването на чл. 102 от ЗЗД за заместване на длъжника -
„Пирин голф холидейз клуб“, АД, с когото К.Г. е сключил договора за
поддръжка и управление.
Тезата, че не е налице заместване на длъжника по чл. 102 от ЗЗД,
БлОС счита за правилна, но това не означава, че между страните няма
облигационна обвързаност. Установява се, че е налице правната фигура на чл.
101 от ЗЗД - встъпване на нов длъжник, наред с длъжника, с който е сключен
договора.
Съдът съобрази разпоредбите на чл. 4.4 и чл. 7.2 от процесните
договори за поддръжка и управление, на които се позовава и ищеца за
възможността да претендира процесните суми, според които уговорки
собственикът се съгласява и дава право на управителя по собствена преценка
да прехвърля правата и задълженията и дейността по този договор на трето
лице, което да извършва цялостната дейност по управление на комплекса при
запазване на условията на договора. Въз основа на тях съдът счита, че е
изразено съгласие от собственика /кредитор/ за встъпване в дълг на нов
кредитор, а не за заместването му, при съобразяване чл.4.4 от договора,
където страните изрично са се споразумяли за последиците при това
прехвърляне управителят в този случай да отговаря пред собственика
солидарно с третите лица, като така договореното от страните е изрично
визирано за последица в чл. 101, изр. последно от ЗЗД при встъпване в длъг,
за разлика от хипотезата на заместване в дълг по чл. 102 ЗЗД, при която
старият кредитор се освобождава от задълженията по договора.
В тази насока ще следва да се изтъкне, че пасивната солидарност,
каквато се създава по чл. 101 ЗЗД между длъжника и встъпилите
впоследствие длъжници произтича от закона и съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД
кредиторът /в настоящия казус собственика на обектите/ може да иска
изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници.
За разлика от нея при активната солидарност - всеки един кредитор да може и
да е овластен да преследва длъжника за цялото вземане - никога не произтича
от закона. ЗЗД не я урежда. Следователно при встъпване в дълг законът не
предвижда възможността за встъпилия съдлъжник да претендира
получаването на суми за изпълненото от него.
Това обаче не означава, че такава възможност не може да бъде
договорена между страните. Видно е, че с чл. 4.4. и 7.2 собствениците, по
сключените договори за поддръжка и управление - са изразили съгласие
управителя по собствена преценка на прехвърля на трети лица не само изцяло
задълженията си по договора, но изцяло и правата по него, което според съда
означава, че са прехвърлили и правото третото лице да получава сумите,
дължими въз основа на договора, станали изискуеми след прехвърлянето.
Ето защо БлОС счита, че между страните е налице облигационна
обвързаност по договора за поддръжка и управление за ап. 02, включваща
възможността ищецът да е титуляр на правото на вземане на дължимите въз
3
основа на него суми за изпълнение на задълженията по договора.
Изложеното се отнася и за договора за поддръжка и управление на
обект – апартамент 01. Придобиването на ½ ид.ч. от него от ответника по
завещание от майка си след смъртта й на 10.4.2014 г., която е подписала
договора за поддръжка и управление от 10.2.2007 г. означава, че след като
придобива по завещание съответната част от имота, то предвид, че е нейн
наследник по закон, той е встъпил в правата и задълженията й по процесния
договор за поддръжка и управление спрямо ищеца по отношение на ап. 01.
По отношение обаче на останалата част от ап. 01, която е придобил чрез
разпоредителна сделка - продажба, ответникът не дължи суми по договора.
Видно е, че страните в такава хипотеза са се споразумяли в чл. 7.3 при
извършване на разпоредителна сделка с имота собственикът да губи
привилегиите за ползване на голф игрището като се задължава да осигури
прехвърлянето на всички права и задлъжения по този договор върху новия
собственик. В случай, че имотът бъде прехвърлен по какъвто и да е начин на
трето лице и собственикът не е осигурил към датата на прехвърлянето на
имота поемането на задълженията по настоящия договор от новия
собственик, то собственикът продължава да отговаря за задълженията си по
настоящия договор до поемането им от новия собственик.
Следователно К.Г. за ½ ид.ч. от имота не дължи изпълнение на
задълженията по договора, тъй като не се доказа обстоятелствата от чл. 7.3 –
на ответникът да са му прехвърлени задълженията по договора.
Изложеното касае претенциите на ищеца по договорите за поддръжка и
управление от 10.2.2007 г. за периоди след датата на сключените договори
през 2015 г. за смяна на управителите.
С тях се прехвърля и правото на вземане за суми дължими преди
12.1.2015 г. - датата на първия, сключен договор, за което съгл. чл. 99 ЗЗД
няма никакви пречки.
Уведомлението на собствениците за цесията няма пречки да стане с
исковата молба, след като ответникът не сочи изпълнение на задължението
към стария кредитор/цедента/, какъвто е смисъла на задължението на цедента
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за уведомяването на длъжника.
Затова ищецът може да претендира годишните такси, дължими до 30.12.
на 2013 г. и на 2014 г. за управлението и поддържането на общите части за
2014 г. и 2015 г. т.е. таксите дължими преди датата на първия договор за
смяна на управителя.
По повод възражението на ответника за неравноправност на клаузи от
договорите за поддръжка и управление на общите части по ЗЗПотр. БлОС го
счита за несъстоятелно, защото счита ЗЗПотр. за неприложим.
Правоотношенията по повод притежаването на отделен обект в сграда,
4
в която етажи или части от етажи принадлежат на различни съсобственици се
подчиняват на специалния правен режим, установен в ЗСоб. и ЗУЕС. Изрично
предвидените в закона правила, уреждащи отношенията между
притежателите на самостоятелни обекти в сградата са обусловени от
установената в закона особена съсобственост върху определени части от
сградата, както и върху земята, върху която тя е построена. Вземанията за
разходите за управление и поддържане на общите части на сграда в режим на
етажна собствeност са облигационни, но не са с източник на потребителски
договор, а възникват по силата на закона, тъй като дейността по „поддържане
на общите части“ е определена в закона с § 1, т. 13 от ДР ЗУЕС като дейност,
насочена към запазването им в добро състояние. Дейностите и услугите по
процесните договори са насочени към поддръжката на комплекса, а не са
предназначени за лично потребление само от ответника, поради което той не
се счита за потребител на услугите респ. самите услуги не се услуги по см. на
ЗЗПотр. С тях се осигурява ползването на общите части от всички
съсобственици като конкретния размер на вноските за осъществяване на тази
дейност се определя или с решение на Общото събрание на собствениците
или с договори, сключени от всички съсобственици.
По отношение срока на действие на договорите:
Видно е, че в чл. 1.6 е уговорено договорът да влезе в сила от датата на
нотариалното прехвърляне на имот и да се сключва за срок от 10 години, след
изтичането на който страните договарят предложения от управителя нов
договор, като при непостигане на споразумение настоящия се счита
автоматично продължен. В случая нотариалното прехвърляне е през 2009 г.,
от което следва, че претенциите на ищеца са за период, обхващащ се от 10
годишния срок на действие на договора.
Според чл. 2.1 от договорите собственикът се задължава да заплаща на
управителя годишна такса за покриване разходите за управлението и
обикновената поддръжка на комплекса по настоящия договор в размер на 7
евро /без ДДС/ за квадратен метър, съобразно притежаваната обща
площ/ведно със съответните идеални части от обищте части/ за една година,
като за апартамент 02 и 01 изрично е посочено, че сумата за всеки един от
тях е в размер на 317 евро,, която ведно с дължимото ДДС от 63 евро,
годишната такса възлиза на 381 евро.
Според чл. 2.3 собственикът е длъжен да заплати до 30 декември на
съответната година таксата за следващата година.
Договорено е в чл. 2.5.2. след изтичане на първата цяла календарна
година да се дължи по 1 евро без ДДС на кв.м. обща застроена площ в
допълнение към таксата по чл.2.1 за застраховка на имота.
Назначеното вещо лице е изчислило, че дължимата годишна такса за
управление и поддръжка на имотите е 9.6 евро за кв.м. с ДДС, като съобразно
притежаваната обща площ на всеки един от апартаментите, заедно с
5
включената застраховка годишната такса за ап. 02 възлиза на 429,60 евро, а за
апартамент 01 – на 432,10 евро.
Или годишната такса за ап. 02 за 6 - те години, за които се претендира -
за 2012 г. и за периода 2014-2018 г. - възлиза на 2 559,60 евро, а за ап. 01 за 5 -
те претнидарине години за периода 2014 -2018 г. възлиза на на 2 160,50 евро.
Ответникът не доказва плащането на таксата.
Възражението, че ищецът не е доказал да е извършил услугите, за които
се дължи годишната такса БлОС не споделя.
Възражението е направено от ответника след отговора на исковата
молба т.е. е несвоевременно по арг. от чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК и затова
недопустимо да се разгледа. Изрично ищецът в исковата молба се е позовал
на клауза в договора за авансовото плащане на годишната такса за
поддържането и управлението на общите части. Следователно при наличие на
такава клауза в договорите и без своевременно направено възражение за
недължимост поради неизпълнение, за съда не е съществувало задължение да
указва на ищеца да доказва изпълнение на услугите, за които е договорено
плащането на таксата. Затова тя не е недължима, поради недоказано
изпълнение от ищеца. Вземането не е обусловено от изпълнение.
Ответникът е направил своевременно възражение за погасяването й с
тригодишна давност по чл.111 б.”в ЗЗД. БлОС счита същото за частично
основателно.
Съгласно ТР №3/2012 по т.д.№ 3/2011 ОСГТК ВКС” Понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Процесният договор има
характер на такъв за изработка,без определен срок, като дължимата сума за
плащане е предварително уговорена и е с определен падеж.Дали вземането по
предявения иск за главница се ползва с общия 5-годишен срок на
погасителната давност по чл.110 ЗЗД или с краткия 3-годишен по чл.111
б.”в”ЗЗД, въззивният съд изхожда от позицията, че изискуемостта на
вземането настъпва с изтичане на съответната година, касае се за изпълнение
на повтарящи се задължения за предаване на пари или заместими вещи,
имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви.Според съда ,вземането се ползва от срока
на тригодишната давност по чл.111 б.”в” ЗЗД.
Следователно по давност са погасени годишните такси, които са с дата
6
на изискуемост преди 30.11.2015 г., която дата е три години назад, считано
от 30.11.2018 г. - датата на подаване на исковата молба. Затова не се дължи
годишната такса за апартаментите за 2014 г. и 2015 г., тъй като плащането й е
следвало да стане до 30.12. на предходните 2013 г. съотв. 2014 г., както не се
дължи годишната такса и за 2012 г., която се претендира за ап. 2, плащането
на която е следвало да се изпълни до 30.12. 2011 г., от които дати те са били
изискуеми.
Или дължимите суми за останалите три години за 2016 г., 2017 и 2018
г. възлизат за ап. 02 на 1 288,80 евро/ 426,60х3/ и за ап. 01 на 1 296.30
евро/432.10х3/, като ответникът дължи за ап. 02 цялата сума за такси, а за ап.
01 половината сума за такси, възлизаща на 648,15 евро.
По отношение на претендираната неустойка:
Претендира се договорна наустойка на основание чл. 92 от ЗЗД. Според
чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се
доказват. Договорено е с чл. 5.1 от процесните договори в случай на забава за
заплащане на таксата по чл. 2.1, както и на направените или планирани
разходи за поддръжка, собственикът да дължи обезщетение в размер на 5%
върху главницата за всеки просрочен ден, но не повече от 30 дни. Като в
случай, че изпадне в забава с повече от 45 календарни дни, то той дължи
таксите за съответната година в двоен размер, ведно с лихвите по
предходното изречение.
Клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като
надхвърля присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Видно е, че при начина на уговарянето й за изчисление
в първото изречение -5% за всеки просрочен ден за 30 дни- се получава сума,
която надхвърля размера на уговорената годишна такса: За ап. 2
обезщетението възлиза на 644,40 евро, при такса 429,60 евро /5% от която е
21,48х 30 =644,40 евро/, а за ап. 01 на 648,15 при такса от 432,10 лв. на 648,14
евро /5% от която е 2,60 евро х30 = 648,14/. Очевидно към нея като се прибави
и според уговореното в изр. 2 размера на обезщетението е прекалено висок.
Неоснователно се твърди, че това не е неустойка, а условие при
сбъдването, на което размерът на годишната такса се променя.
Систематическото място на клаузата и начина на уговорянето й не оставя
никаква съмнение за волята на страните тя да се дължи при забава на
изпълнението на задължението за годишна такса т.е. не оставя съмнение за
неустоечния характер на уговорката.
Поради приетата нищожност на клаузата за неустойка, иска за нейното
заплащане е неоснователен. По отношение на претендираната неустойка за
неплатените годишни такси за 2012, 2014 г. и 2015 г. е налице и друго
самостоятелно основание за отхвърлянето им, а именно погасяването им по
давност. За тях е изтекла тригодишната давност по чл. 111, б. „б“, считано от
7
30.1. на съответната година, за която се дължат годишните такси и от датата
45 дни след 30.1. до 26.11.2015 г. при съобразяване предявяването на иска на
26.11.2018 г./дата на изпращането и чрез куриерска фирма/ . Давността не е
изтекла за неустойките, изискуемостта на които е настъпила след 26.1.2015 г.
По отношение претенциите за заплащане на комунални услуги:
Според чл. 1.3, изр. последно от договорите от собственика се
заплащат на управителя преките комунални услуги, съгласно показанията на
измервателните уреди.
По делото не се доказа, какви са показанията на измервателните
уреди и по какви критерии се формира сумата дължима от отделния
собственик ежемесечно, за която ищецът е издал проформа фактури на името
на ищеца. Вещото лице е констатирало само издаването на такива, като те са
приложени от ищеца и е сумирало стойностите, за което не е било
необходимо назначаването му.
Вещото лице е посочило, че е констатирало, че между ищецът и
различните доставчици на упоменатите задължителни услуги в договорите не
са описани номерата на имотите, на които ще се доставят услугите, а само са
договорени параметри и цени, без обаче в заключението експертът да
индивидуализира договорите с номер, дата на сключване, имотите до които се
отнася и т.н. Освен това за самият факт за наличие на такива договори, не е
имало нужда от експерт, тъй като за ищецът не е имало пречка да представи
тези договори по делото. Ето защо според съда от представените фактури и от
заключението на експерта не се доказва по несъмнен и категоричен начин, че
ответникът дължи именно сумите, за които ищецът е издал проформа
фактури за комуналните услуги - за телефон, интернет и кабелна телевизия.
Затова иска за заплащането им за периода м. 11.2013 г. до 31.12.2018 г. в
размер на по 2 232 лв. за всеки един от двата притежавани апартамента от
собственика следва да се отхвърли.
Извода за недоказаност на претенцията в заявения размер не се
опровергава от нормативното изискване към комплекса, в който се намират
обектите, последните да имат телефонна или мобилна система, осигурен
достъп до интернет във всяка стая, телевизионна система, което изискване е
визирано в гл. 3, р. 1 т. 10 от Наредба за изискванията към местата за
настаняване и заведенията за хранене и развлечения и за реда за определяне
на категория, отказ, понижаване, спиране на дейсвието и прекратяване на
категорията, утвърдена с ПМС № 217/17.8.2015 г.
За претендираните суми за ремонт /възстановяване/ на фасадата на
сградата:
В исковата молба ищецът е заявил че съгласно чл. 2.6 от договора
собственикът е длъжен да заплаща пропорционално на притежаваните от него
идеални части от общите части на сградата необходимите за текущата
8
поддръжка и за основен ремонт на сградата разходи. Посочил е, че за
основния ремонт /възстановяване/ на фасадата на сградата ответникът дължи
като припадаща се на апартаментите част съотв. за ап. 02 сумата от 1489,58
лв. и за ап. -1 550,86 лв , за които са издадени проформа фактури.
В заключението вещото лице сочи, че общата стойност на извършеният
ремонт на фасадата на сградата, в която се намират двата, притежавани от
ответника обекта е в размер на 34 637,53 лв. Посочило е, че за ремонта са
налични следните разходно-оправдателни документи: платежно нареждане от
23.12.2019 г. за авансово плащане към изпълнителя на сума 133 000 лв.;
фактура № **********/23.12.2019 г. на стойност 133 000 лв. и калкулация на
извършените строителни работи на стойност 34 657,53 лв.
БлОС счита, че от заключението на експерта не се доказва
твърдението на ищеца, че е извършил ремонт на фасадата и че ремонта
възлиза на 34 637,53 лв. Фактът не се установява от цитираните от вещото
лице съдържание на документите, приложени от него към експертизата /като
съдът и без експерт може да прочете съдържанието им, ако бяха представени
от ищеца/. От тях не е видно дали ремонтът е извършен, от кого е извършен и
дали е платено на извършилото ремонта лице. Доказването на твърдението за
извършването на ремонт е в тежест на ищеца като доказването му не
предпоставя възражение за неизвършването му, тъй като всяка страна съгл.
чл. 154, ал. 1 ГПК е длъжна да установи фактите, на които основава своите
искания. Поради недоказване извършването на ремонта претенциите за
заплащането му следва да се отхвърлят.
Поради всичко гореизложено Решението на РС в частта с която са
отхвърлени претенциите за заплащане на годишни такси, частично следва да
се отмени и се постанови друго, като се осъди ответникът да заплати изцяло
таксите дължими за годините 2016 г., 2017 г. и 2018 г. за ап. 02 и половината
на таксите дължими за същите години за ап. 01. В останалата част решението
на РС, с което са отхвърлени претенциите следва да се потвърди.
Ищецът пред РС е направил разноски в размер на 5013,17 лв., а
ответникът 2 544, 75 лв. Съразмерно уважения размер на исковете на ищецът
се дължи сумата от 484,86 лв., а на ответникът от ищеца съразмерно
отхвърления размер сумата от 2 298,62 лв.
Разноски пред БлОС:
Жалбоподателят е направил разноски пред БлОС в размер на 2 233,58
лв., от тях за адвокат 1440 лв. и за ДТ 793,58, поради което въззиваемият му
дължи разноски в размер на 216 лв.
Въззиваемият е направил разноски пред БлОС за адвокатско
възнаграждение в размер на 1250 евро с левова равностойност 2 444, 75 лв.
Възражението за прекомерност на насрещната страна е несъстоятелно
предвид броя на предявените искове и фактическата и правна сложност на
9
делото. Съразмерно частичната неоснователност на жалбата на въззиваемият
се дължат разноски за настоящата инстанция в размер на 2 208, 30 лв.
Водим от изложеното БлОС
РЕШИ:
Отменя решение № 504634/19.11.2020 г., постановено по гр.д. 1331/2018
г. по описа на РС-Разлог в частта, с която се отхвърлени като неоснователни
предявените искове за присъждане на сумата от 1 288, 80 евро,
представляваща неплатена годишна такса за 2016 г. 2017 г. и 2018 г. за ап. 2 и
на сумата от 648,15 евро, представляваща половината от неплатената
годишна такса за 2016 г., 2017г. и 2018 г., както и в частта досежно
присъдените на К. А. Г. разноски за размера над сумата от 2 298,62 лв. и
вместо това постановява:
Осъжда К. А. Г., гражданин на Република Ирландия, р. на 18.12.1983 г. в
гр. Дъблин да заплати на „България Холидейз“, ЕООД, ЕИК *********
сумата от 1 288, 80 евро /хиляда двеста осемдесет и осем хиляди евро и 80
цента/, представляваща неплатена годишна такса за 2016 г. 2017 г. и 2018 г. за
апартамент 02 с идентификатор 61813.559.20.1.2 и на сумата от 648,15 евро
/шестотин четирдесет и осем евро и 15 цента/, представляваща половината от
неплатената годишна такса за 2016 г., 2017г. и 2018 г. за апартамент 01 с
идентификатор 61813.559.20.1.1, които апартаменти се намират в комплекс
„Пирин Голф§ Кънтри клуб“, кв. „Даунтаун“, ведно със законната лихва
върху сумите, считано от 26.11.2018 г. до окончателното им плащане, както и
да заплати направените от „България Холидейз“, ЕООД разноски пред РС в
размер на 484,86 лв., а за пред въззивната инстанция в размер на 216 лв.
Потвърждава решението в останалата атакувана част.
Осъжда „България Холидейз“, ЕООД, ЕИК ********* да заплати на К.
А. Г., гражданин на Република Ирландия, р. на 18.12.1983 г. в гр. Дъблин
направените разноски за настоящата инстанция в размер на 2 208, 30 лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10