№ 23228
гр. София, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20221110144305 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на а срещу В. Г. М., с която са
предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата в размер на 1 371,40 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
3633376 от 19.09.2019 г., сключен между ответника и „и, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца от платилия задълженията поръчител по договор за предоставяне на
поръчителство № 3633376 от 19.09.2019 г., ведно със законната лихва от 15.04.2021 г. до
изплащане на вземането, сумата в размер на 181,50 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 02.10.2019 г. до 24.06.2020 г., както и сумата в размер на 108,16 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 25.06.2020 г. до 26.03.2021 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 21403/2021 г., по описа
на СРС, 74 състав.
Ищецът твърди, че между „и и ответника бил сключен договор за паричен заем от
19.09.2019 г., по силата на който на ответника била предоставена сумата в размер на 1500
лева. Сочи, че било уговорено същата да бъде погасена на 20 погасителни вноски в размер
на по 86,05 лева, при обща дължима сума 1721 лева, включваща и уговорената
възнаградителна лихва, която била в размер на 181,50 лева. Сочи, че между ответника и ф
бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство от същата дата, по силата на който
дружеството се задължило да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
кредитодателя, по силата на който да се задължи да отговаря солидарно заедно с ответника
за задълженията по договора за заем. Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията
си по договора за заем, поради което на 01.10.2020 г. „и отправило искане до ф за
изпълнението им, като последното заплатило дължимите суми, с което встъпило в правата
на удовлетворения кредитор срещу ответника. Сочи, че впоследствие с Приложение № 1 от
01.10.2020 г. към Рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) ф прехвърлило
на ищеца вземанията си по процесния договор за заем, за което ответникът бил уведомен.
По така изложените доводи предявява разглежданите искове и моли да бъдат уважени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
1
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, като
по същите в тежест на ищеца е да докаже: 1. сключването на твърдения договор за
потребителски кредит между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ ООД, както и валидна
уговорка за възнаградителна лихва; 2. усвояването на заетата сума, предаването на сумата на
ответната страна (т.е. усвояването на заема в претендирания от ищеца размер, а в случай, че
се позовава на рефинансиране на предходни задължения на ответника в тежест на ищеца е
да докаже съществуването им към момента на рефинансиране, размера, вида и характера на
всички рефинансирани задължения); 3. изискуемостта на претендираните вземания,
изпадането на ответника в забава за погасяване на задълженията му, произтичащи от
процесния договор и размера на мораторната лихва; 4. валиден договор за предоставяне на
поръчителство с твърдяното в исковата молба съдържание; 5. наличието на валидно
правоотношение по договор за цесия, по силата на което вземанията срещу
кредитополучателя, произтичащи от процесния договор за кредит и за предоставяне на
поръчителство, са прехвърлени на ищеца, за което ответникът е надлежно уведомен.
В разглеждания случай съгласно представения по делото договор за паричен заем №
3633376 от 19.09.2019 г. „и се е задължило да предостави на ответника сумата в размер на
1500 лева, като в чл. 3 от договора е посочено, че със сумата от 1008,08 лева се рефинансира
текущ заем на ответника, като с посочената сума се погасяват задълженията на ответника
възникнали по повод Договор за паричен заем № 3518484, като остатъкът (възлизащ на
сумата от 491,92 лева) е заплатен на заемателя, за което е посочено, че договорът има силата
на разписка. Уговорено е, че заемната сума от 1500 лева ще бъде върната на 20 вноски за
срок от 40 седмици, в периода от 02.10.2019 г. до 24.06.2020 г., с фиксиран годишен лихвен
процент от 35 %, възлизащ съгласно чл. 7 от договора на сумата от 221 лева и годишен
процент на разходите от 41,71 %. В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от описаните в договора обезпечения – две физически лица – поръчители,
които следва да отговарят на описаните в т. 1 изисквания, банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 от договора – 1721 лева (главница и възнаградителна
лихва), със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя
гаранционни сделки. По делото е представен и договор за предоставяне на поръчителство №
3633376 от 19.09.2019 г., сключен между ответника и ф, съгласно който потребителят
възлага, а поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с и, по силата на
който да отговаря солидарно с потребителя пред кредитодателя за изпълнение на всички
задължения съгласно Договора за паричен заем, както и за последиците от неизпълнението
на задълженията по договора, а именно задължение за връщане на заемната сума от 1500
лева, задължение за плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна
лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски за адвокатски хонорари. За поемане на посочените задължения потребителят
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 1059 лева, платимо разсрочено на вноски,
всяка от които в размер на 52,95 лева, дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по договора за паричен заем.
Между страните не се спори, че по процесния договор ответникът е заплатил сумата в
общ размер на 310 лева.
От представения по делото Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 02.03.2020 г. и приложение № 1 от 01.10.2020 г. се установява, че процесните
вземания са цедирани в полза на ищеца а. С оглед представеното по делото уведомително
писмо до ответника и пълномощно за това от ф в полза на ищеца, следва да се приеме, че
ответникът е надлежно уведомен за цесията с получаване на уведомлението като
приложение към исковата молба, което обстоятелство следва да се съобрази от съда съгласно
чл. 235, ал. 3 ГПК /в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о.,
2
ВКС, Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., І т. о., ВКС и др./.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Претенциите на ищеца се основават на договор за заем, при който заемодателят
предоставя на заемополучателя определена парична сума, която последният се задължава да
върне – арг. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, т. е. касае се за реален договор и за да породи той действие, не
е достатъчно между страните да е постигнато съгласие за предаване на определена парична
сума. Договорът се счита сключен едва с действителното предаване на сумата, т. е. в
настоящия случай с плащането на уговорената сума в общ размер на 1500 лева. Това
обстоятелство обаче не се установява от събраните по делото доказателства, нито би могло
да бъде установено от поисканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза със задачи
поставени в молбата на ищеца от 07.10.2024 г. В разглеждания спор от представения по
делото договор за заем се установява, че е уговорено с част от заемната сума от 1500 лева, а
именно със сумата в размер на 1008,08 лева да се погасят задължения на ответника по друг
договор за паричен заем, сключен между страните, т.е. обуславя се извод, че в случая се
касае за рефинансиране на задълженията на ответника по Договор за паричен заем №
3518484, а за останалата част е посочено, че сумата е предадена в брой на ответника с оглед
посоченото, че договорът в тази част служи за разписка. В тази връзка с доклада по делото
на ищеца са дадени изрични указания, че в случай, че се позовава на рефинансиране на
предходни задължения на ответника в тежест на ищеца е да докаже съществуването им към
момента на рефинансиране, размера, вида и характера на всички рефинансирани
задължения. Ето защо и изрично му е указано и че не сочи доказателства за предаване на
пълния размер на заема на ответната страна. Въпреки това обаче от ищеца не са ангажирани
доказателства, установяващи предаването на заемната сума в пълния й размер, а именно за
частта, за която е посочено, че се касае за рефинансиране на друг сключен между страните
договор за заем, като от събраните по делото доказателства, не се установява
съществуването към момента на рефинансиране, размера, вида и характера на всички
рефинансирани задължения. Тези обстоятелства не биха били установени и от поставените
от ищеца задачи към поисканата съдебно-счетоводна експертиза, доколкото същите касаят
единствено установяване на плащания на ответника на претендираните вземания и начина
на отразяването им, т.е. какви задължения за погасявани. При това положение с оглед
липсата на доказателства за съществуването на рефинансираните задължения, се налага
извод, че по делото не се установява при дължимото от ищеца главно и пълно доказване
предаването на сумата от 1008,08 лева, поради което същият следва да понесе
неблагоприятните последици от неустановяване на правопораждащия претендираното право
факт и се приеме, че по делото не се установява сключването на договора за заем за
посочената сума, а единствено за разликата до посочения пълен размер на заема от 1500
лева, възлизаща на сумата в размер на 491,92 лева.
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9,
ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като наред
с нея законът урежда и специфични изисквания към вида и размера на шрифта на който е
написан – всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит, сключен в нарушение на тези изисквания, е недействителен. При
извършване на преценка на действителността на процесния договор за потребителски
кредит се налага извод, че в разглеждания случай при сключване на процесния договор за
кредит за нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславя и
извод за недействителност на същия.
3
Съображенията за това са следните:
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обвързано със
сключването и на Договор за предоставяне на поръчителство, по който потребителят дължи
възнаграждение на ф в размер на 1059 лева. За да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите, е необходимо обаче, когато се изследва въпросът за няколко
договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно
от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество
правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните
правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне
ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на
императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в
Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на
капитала на ф е кредитодателят „и. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
В случая предмет на настоящото производство са вземания, които произтичат от
договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от заявителя – поръчител,
който е цедирал вземанията си по чл. 143 ЗЗД. Въз основа на изложените от заявителя
фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на
свързани лица, се налага приемането на извод, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за
общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва
от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване
и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по
договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната правна норма на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай е посочено, че ГПР по договора е в максимално допустимият размер от
41,71 %, но при съпоставка между размера на уговорения за отпуснат кредит (1500 лева),
респ. установения действително отпуснат такъв от 491,92 лева, платим на 20 вноски в срок
до 02.10.2019 г. до 24.06.2020 г. и размера на дължимото по договора за поръчителство
възнаграждение за същия период, е видно, че ГПР надхвърля 50 % предвид размера на
възнаграждението на поръчителя. Така уговореното възнаграждение има значението на
„скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя
страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Освен това съдът намира, че
уговарянето на същата противоречи на добрите нрави.
При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК. Предвид гореизложеното, процесният
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато
4
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този
смисъл е и практиката на съдилищата, обективирана в Решение № 2643 от 22.05.2023 г. по
гр. дело № 5772/2022 г., по описа на СГС, IV-A въззивен състав; Решение № 50056 от
29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г., по описа на ВКС, I ТО; Решение № 2199 от 11.08.2022 г.
по гр. дело № 12160/2021 г., по описа на СГС, IV-Б въззивен състав; Решение № 3869 от
13.07.2023 г. по гр. дело № 8634/2022 г., по описа на СГС, II-Е въззивен състав; Решение №
1749 от 05.04.2023 г. по гр. дело № 12443/2021 г., по описа на СГС, II-Е въззивен състав и др.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да определи размера на чистата
стойност на кредита. В конкретния случай това е сумата от 491,92 лева, от която следва да
бъдат приспаднати извършени от ответника плащания. Между страните не се спори, че
ответникът е извършил плащания в общ размер на 310 лева. Следователно задължението на
ответника възлиза на сумата в размер на 181,92 лева. Именно до този размер предявеният
иск за главница се явява основателен и следва да бъде уважен, като за разликата до пълния
предявен размер от 1371,40 лева искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По изложените съображения останалите предявени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 181,50
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 02.10.2019 г. до 24.06.2020 г.,
както и за сумата в размер на 108,16 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
от 25.06.2020 г. до 26.03.2021 г., са неоснователни и следва да се отхвърлят изцяло.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
направените от него разноски съразмерно на уважената част от исковете. Същият
претендира такива в настоящото за платена държавна такса в размер на 33,22 лева и за
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на сумата в размер на 100 лева.
Същите съразмерно на уважената част от исковете възлизат на сумата в общ размер на 14,59
лева.
Ищецът има право и на направените от него разноски в заповедното производство.
Същият претендира пълния размер на направените такива в общ размер на 102,46 лева
(52,46 лева за платена държавна такса и 50 лева за юрисконсуктско възнаграждение). Следва
да бъде взето предвид обаче, че направените такива за сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, респ. са предмет на разглежданите искове по чл. 422 ГПК, са в
общ размер на 64,87 лева, от които 33,21 лева за платена държавна такса и 31,66 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Това е така, тъй като с влязло в сила разпореждане от
22.04.2021 г. заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било частично
отхвърлено, като заповед за изпълнение е издадена в частта за разноските съразмерно на
уважената част от заявлението по чл. 410 ГПК. Следователно дължимите в случая разноски
в заповедното производство, определени съразмерно на уважената част от исковете възлизат
на сумата в общ размер на 7,11 лева.
Право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има и ответникът съразмерно на
отхвърлената част от исковете. Поради липсата на данни и претенция за такива обаче
разноски не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. Г. М., ЕГН , и адрес **, дължи на а, ЕИК ,, със
седалище и адрес на управление **, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 181,92 лева, представляваща главница по
договор за паричен заем № 3633376 от 19.09.2019 г., сключен между ответника и „и,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца от платилия задълженията поръчител по
договор за предоставяне на поръчителство № 3633376 от 19.09.2019 г., ведно със законната
лихва от 15.04.2021 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
5
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 21403/2021 г., по описа на СРС, 74 състав, като
ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважения размер от 181,92 лева до пълния
предявен размер от 1371,40 лева, иска за сумата в размер на 181,50 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 02.10.2019 г. до 24.06.2020 г., както и иска за сумата в
размер на 108,16 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 25.06.2020 г. до
26.03.2021 г.
ОСЪЖДА В. Г. М., ЕГН , и адрес **, да заплати на а, ЕИК ,, със седалище и адрес на
управление **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 14,59 лева – разноски в
исковото производство и сумата в размер на 7,11 лева – разноски в заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6