№ 86
гр. гр. Димитровград, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Гергана Т. Стоянова Денчева
при участието на секретаря Д. М. П.
като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело
№ 20245610100803 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Т.
Т. Ч., срещу „Сити кеш“ ООД.Предявени са за разглеждане: 1/ установителен
иск с правно основание по чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на
договор за потребителски кредит Nº 895376 от 17.07.2023г., като
противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския
кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на
потребителите, както и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 450.60 лв./след
допуснато изменение размера на исковата претенция с протоколно
определение/, представляваща недължимо платени суми по недействителен
договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на
окончателно заплащане.
В исковата молба ищецът твърди следното: На 17.07.2023г. между
доверителя ми и ответното дружество "Сити Кеш" ООД е сключен Договор за
потребителски кредит № 895376, по силата на който е усвоена главница в
размер на 800 лв. В договора са посочени годишен лихвен лроцент в размер на
44. 5 % и Годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 56.39 %. Съгласно
чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни,
считано от усвояванего на заемната сума, да предостави обезпечение, а
именно: предоставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3. т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от договора. В
случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 11, ал. 1 от договора се предвижда
неустойка за кредитополучателя в размер на 358.01 лв., като заплащането на
1
същата е разсрочено към логасителните вноски по кредита видно от чл. 11, ал.
2 от договора и от самия погасителен план. В резултат на това за усвоена
главница в размер от 800 лв. и ползване на кредита за период от малко под 4
месеца, от кредитополучателя се иsисква да заплати сума в размер на 1242 лв.
I. Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е
действапо именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор сьгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата вanидност и последици важат изискванията на специалния закон -
Законът за потребителския кредит. Така посоченият 1 договор е нищожен на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК) във връзка с чл.
26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД, тьй като противоречи
на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Аргументите ми за това са
следните: 1. Процесният договор за кредит е сключен в нарушение на
правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на цiрифта по-
малък от 12. Наред с изложеното считам, че процесният договор е сключен в
разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват
волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстоиние (ЗПФУР), Закона
за елекгронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ)
и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия,
нито на „друг траен носител" по смисьла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в сьщия
липсват както саморъчни, така и едектрохни подписи. Соченото
обстоятелство води нищожностга на целия договор на основание чл. 10, ал. 1
във вр. чл. 22 от ЗПК. 2. Прочитьт на съдържанието на клаузите на чл. 11, ал. 1
и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 З. от договора и сьпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество те предстанляват скрито възнаграждение за кредитора, което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Рвшенив N_о 1416
от 27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. N_° 4027/2021 г.; Решение № 260377
от 13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 342/2020 г.). Изискванията,
които клаузата на чл. 4, ал. 1 и 2 от договора възвежда за потребителя са на
практина неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер
на пълиата усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградхтелна лихва
(което като величина явно иредставлява повече от чистата стойност на
получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще
изисюза също заплащане) или поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка,
поставяйки изначалко изисхвания, за които е ясно, че са неизпълними от
2
кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогатн като капитanизира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременхо,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва
дъпжима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и кьм годишния
процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
иsводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор,
предоставя погасителен план, в който е включеха вкоска с неустойка, като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за
"неустойка". В тази връзка може да се направи обоснован извод за
изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да
не бъде изпълкено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход
за потребителя) и като такова. е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, иsползвани при изчислявахе на
тдишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.
Наред с това, следва да се отбележи, че нито изискаыото поръчителство, нито
банковата гаранция съсгавляват обезпечение само по себе cu по смисъла на
закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е
договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на
задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи
отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на дотовор
за банкова гаранция не съставлява обезпечение на г вземанията, тьй като
уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените съображения
потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от
възнатраждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел
заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите. 4. Процесният договор за кредит е
недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил
единствено с лосочване като абсолютни сroйности на лихвения процент по
заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, и това
число кои компоненти, точно са вхлючени в него и как се формира посочения
с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при
изчхсляването. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 44.5 % и
ГПР в размер на 56.39 %. Не става ясно какво представлява разликата между
горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и
неустойка за непредставяне на обезлечение и таксата за експресно
разглежднае, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв
размер е оскъляването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
3
недействителностга в случая,като неспазено изискване на посоченото
законово оскование (Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД
20222230102251 по описа на РС — Сливен). Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите раsходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се
дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именио:
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
въsнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни ycnyru, свърsани с договора за кредит. В настоящия
предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известха на
кредитора към датата на сключване на договор. Видно от погасителния план,
кредиторът разсрочва заплащането на неустойката, като я включва в размера
на погасителнаrа вноска. В тази връзка считам, че кредиторът е нарушил
императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е
включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР.
flpu условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на
повече от 200 %. Ето защо считам, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до кищожност на договора като цяло, тьй като
тьрговецът е заблудил потребителя за действителния размер на 1 IH,
приложим в отношешiята по договора. С тези си действия кредиторът е
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за
длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на лотребителски договори нациокални
хормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети
въз основа на присъединяването на страната в Европейсхия съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо считам, че приложимото
национално законодателство следва да бъде тьлкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за
потребитепски кредити. Във връзка с това счиrдм, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата
цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите,защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно
продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните
продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради
което същата има и 3 нормативно значение. Гореописаните такси безспорно
4
попадат в изискванията на директивата — те са предвидими общи разходи,
които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо считам
че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основаняе за
недействителност на договора. В подкрела на това е и обстоятелството, че
лосочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отиошенията между страните представлява „заблуждаваща търговска
лрактика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на лравото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10
на ЕСЕ „тьрговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на
по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
тодина относно непоялни тьрговски пракгики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за иsменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета
(„Дхректива за нелоялните тьрговски практипи"), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделиа, което
в противен случай не би взел". Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 3ПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В този смисьл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдик по в.
гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдик по в. гр. д.
№ 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2957/2019 г. Предвид изложените съображения, считам, че посочените клаузи
на договора са нищожни, което от своя страна влече цялостната нищожност на
самия договор на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. 5. Считам, че клаузите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2
във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от договора (предвиждащи заплащане на
неустойка) нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита
на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от
договора противоречат на добрите нрави и добрите тьрговски практики като
илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят
на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на тьрговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния, npu неиsпълкение на негови задълженив, да осигури
обезпечение, да sаплати необосковано високо обезщетение или неустойка (чл.
143, т. 5 ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със
размера на самата главница по кредита. Наред с изложеното считам, че
същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал.
5
1 от ЗЗП, като в това число и клаузите не поsволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 19 от З3П. Посочването в договора за кредит на по-ниськ от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоsшна и по-конкретно заблуждаваща тьрговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 33П. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 3ПК и не му
позволява да прецени реалните икономхчески последици от сключването на
договора. В този смисьп Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2957/2019 г. Посоченото обстоятелство аргументира нищожностга на клаузата
за неустойка и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Неустойката за
неизпълнение на задължение, което не 4 е свързано пряко с лретьрпени вреди
(няма данни за ответника да са настьпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ВКС, нищожка, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В правната доктрина и съдебната практиха безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави е налице, именно когато се
нарушава правен лринцип било той изрично формупиран или пък проведен
чрез създаването на конкретки други разпоредби. В този смисъл е практиката
на ВКС /Решение № 4/2009г. по т.д. № 395/2008, Решение № 1270/2009 по
гр.д.№5093/2007г., определение №877 по т.д.№662/2012г. и др./. Такъв
основен принцип е добросъвестностга в гражданските взаимоотношешия, а
целта на неговото спазване, хакто и на лринципа на справедливосгrг е да се
предотврати кеслраведливото облагодегелстване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като става дума за тьрговска сделка, нормата на ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на
BkC преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай. В настоящия случай,
поради накърняване на принципа на „добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 З3Д се достига до значителна нееквивапентност на насрещните
предстации по договореното съглашение до злепоставяне на интересите на
кредитополучателя с цел извличаке на собствена облага на кредитора. В
случая, уговорената стойност на неустойката, възлизаща на 358.01 лв. е
съизмерим с размера на главницата по договора. Наред с това същата
надвишава повече от 4 пъти размера на договорната лихва, възлхзаща на 83.99
лв., която се явява и възнаграждението на кредитора за сключената кредитна
сделка. В тази връзка е налице е очевидната нееквивалентност в дължимия
6
резултат от противоположните страни по облигациоииото правоотношеине.
Неравностойността в насрещните престации на страните, уговорили тази
неустойка, е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна
на кредитодатепя, при което правно положение съдебната практина е
категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с
добрите нрави. б. Договорът за паричен заем е нищожен и на друro основание,
а именно тьй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява
„добрите нрави". Съдебната практика приема, че при формирана на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективек критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
закоината лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер
на 44.5 % годишно, който размер надхвърлн повече от три пъти законната,
което представлява нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на
поведеине, установени в обществото. Практиката на ВКС по отношение на
нищожностга на възнаградителната лихва с прніожима и от отношение на
договорите за потребителски кредит, въпреки нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
предвиждаща лимит на размера на ГПР. В противен случай би се стигнало до
абсурдното заключение, че при договори между тьрговци (където не се
прилага ЗПК) лихвеният процент не може да надвишава 30% (трикратния
размер на законната лихва към датата на сключването на договора), но при
договори за потребителски кредит, където потребителят е икономически по
слабата страна в отношенията, възнаградителната лихва може да надвишава
30о/о. В тази връзка и считам, че следва ясно да се откроява института на ГПР
от този на лихвения процент по кредита. Институтьт на ГПР предвижда таван
за разходите по кредита, от които лихвения процент се явива само компонент,
по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с
противоречието й с добрите нрави. Останалите разходите по кредита (като
застраховка, лихви, такси и прочие) сьщо са компоненти, формиращи размера
на ГПР 5 и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава
предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Процесната клауза за
възнаградителна лихва по договора, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна.
Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор. В тази връзка недействителностга на угонорката относно
договорната лихва води до нищожност и на целия договор /рег argшnentxm чл.
11, ал. 1, т. 9, във връsка с чл. 22 от ЗПК/. 7. Договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 22 ЗПК поради неспаsване на императивните изисквания на чл.
11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Както стана ясно в процесния договор за кредит е
7
обективиран погасителен план,който съдържа единствено информация
относно падежните дати на всяка от вноските, размер на вноската и размера на
оставащата главница. Липсва обаче предоставяне на предвидената в чл. 10, ал.
1, т. 12 ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момект от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за иsвършените и
предстоящите плащания, хойто погасителен план трябва да посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
потасяванего на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителfште разходи.Налице е
заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 от
ЗПК по повод предвидените в Тарифата на „Сити Кеш" ООД по повод
предвидените в кея такси и разходи за събиране, представляващх разходи за
СМС и разходи за посещения, както и неустойки (уговорени в чл. 6, ал. 2 от
договора). Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на
лотребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С посочените клаузи за неустойки в лолза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетекие за неизпълнениего
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобни кеустойки всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от ддъжника в срок, но именно
теsи вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и незаконосъобразно. Наред с изложеното заплатените суми от потребителя
към кредитора за СМС и посещенхя представляват такси за действия,
свързани с упранлекие на кредита, което е забракено от клаузата на чл. 10а, ал.
2 от 3ПК. Уговарянето на лосочените суми като покриване на направени от
кредитора разходи всъщност представлява опит за заобикапяне на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, предвид което и считам, че клаузите на
чл. 10 и чл. 11 са нищожни и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В процесния
случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от 33Д по отношение
на нищожностrа на частга от договора, в която се уговарят годишния процент
на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по
право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена
при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
теsи две хипотези — нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента 111У както и размера на годишния лихвен процент
да бъдат заместени по право от повелителви норми на закона или че договорът
8
за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР
или за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клауsа за договаряне ГПР по
него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение
Nº 30/09.03.2020 r. по в. т. д. № 33/2020 г. по описа на РОС). Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се извади и от
обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните
изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, след които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя важен акцент на
посочената уговорка относно цената на заемите средства - поради иъзмездния
характер на договора за потребителски кредит, в момента на скпючването му
и с оглед ннасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите
за по-пълна защита на интересите им. Съгласно задължителното тьлкуване на
Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи на Съда и на Съюза,
който приема, че директивата допуска възможността, при спазване на правото
на Съюза, скточен между продавач или доставчик и потребител договор
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра
защита на потребителя.Предвид описаното дотук считам, че процесният
договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10, т. 11 и т. 12 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 26, ал.
1 от З3Д. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено иsискването за
съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е
размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
целият договор за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 от
3ПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недейстеителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но ue дължи лихва или
други разходи по кредита. В тази връзка считам, че е налице правен интерес от
предявяване на настоящия осьдителен иск срещу ответното дружество на
основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от 33Д за сумата от 450.60лв., представляваща разликата между
заплатената по кредита сума и усвоената главница в размер на 800 лв.
Петитум:С оглед изложеното, моли да призовете страните по делото на
съд и след доказване на твърденията в настоящата искова молба да
постановите решение, с което да: 1. Бъде прогласена нищожността Доroвор за
потребителски кредит Nº 895376 от 17.07.2023г., като противоречащ на
императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за
задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите. 2. Осъдите
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д във връзка с чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 26,
ал. 1 З3Д и чл. 146, ал. 1 ЗЗП ответника "Сити Кеш" ООД, ЕИК: ********* със
9
седaлище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ул. "Славянска" Nº
29, ет. 7 заплати на Т. Т. Ч., ЕГН: ********** сума в размер на 450.60 лв.
представляваща недължимо платени суми във връзка с договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й
заплащане. Осъдите ответника да заплати направените разноски в настоящото
производство ведно с адвокатско възнаграждение. На основание чл. 236, ал. 1,
т. 7 вр. чл. 127, ап. 4 от ГПК и с оглед дадените правомощия в адвокатското
пълномощно, при евентуaлно уважаване на исковата претенция, моля
присъдените суми да бъдат преведени по следната специална банкова сметка:
Банка: "Обединена Българска банка" АД 1ВАN: BG47RZBB91551014243060
Титуляр: адв. П. С. П. клиентска сметка на основание чл. 39 от ЗА.
В срока за отговор е депозиран такъв от ответника, чрез процесуален
представител, в който твърди следното: Неоснователни са претенциите на
ищеца за обявяване недействителността на договора за кредит поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за връщане на
претендираната сума.Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК На
първо място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият
случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Валидността на договора за кредит на първо място произтича от това, че
основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит,
така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР
не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора, а
именно 17.07.2023 г. от 65,6 %, и ГПР определен в процесния договор в размер
на 56,39%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля
пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да
бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в
10
настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят
не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване
на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е
сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна
характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с
които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В
настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните,
като клаузата е напълно ясна и 3 разбираема – такава би била дължима след
сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно
със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в Погасителния план – Приложение 1,
неразделна част от договора, е посочена възможната вноска за неустойка за
целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено
изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и
съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими
само при неизпълнение на задълженията по чл. 5 от договора за заем. Ясно и
точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им. Предвид това не са налице и нарушения на чл. 11,
11
ал. 1, т. 12 ЗПК. Следва да се отбележи и, че лихвата по кредита е
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс.
Същата представлява задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от
нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва.
Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението
му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Предвид
изложеното с неустойката не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По отношение
на действителността на лихвата по договора. Клаузата, с която е определена и
приложимата лихва по кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен
и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход
върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на
договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на договора. Така
Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. ТК.
Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за
ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия
срок на 4 договора, а именно 44,5 %, като при това обстоятелство „Сити Кеш“
ООД не си е запазило правото да променя едностранно същата. Между
страните е уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една
от вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в
пълен размер. По този начин се цели поставяне на кредитополучателя в по
благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове. Моля да имате предвид, че в Част II от
европейският формуляр са посочени размерът на заемната сума, размерът на
фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва
да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят е
бил напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който е неразделна част от Договора включва пълна и
точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и
каква лихва. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент в размер
на 44,5 % е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти
размера на законната лихва са неправилни и необосновани. На първо място,
доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по договора и
трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и
основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно
уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок
на договора, не може да намери основание нито в закона, нито в правната
доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценява за всеки
12
отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа
обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални принципи,
поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като императив
за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност.
На следващо място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в
закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на
сключване на договора е 65,6%. От това следва, че максималният възможен
размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. В
същия смисъл е и актуалната съдебна практика - Решение № 50086 от
21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК; Решение № 3232 от
12.07.2023 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 1056/2023 г.; Решение № 1498 от
18.12.2023 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2009/2023 г.; Определение № 837 от
22.03.2023 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 2206/2022 г. и мн. други. Твърдим,
че цитираната от ищеца съдебна практика е неприложима и постановена
преди въвеждане на максималния праг на допустимата лихва. Неоснователни
са твърденията за нарушение на изискванията за шрифт и форма. С просто око
е видно, че шрифтът на договора не е по-малък от 12. Това става ясно дори и
от съпоставяне на шрифта на исковата молба и приложения към нея договор.
5 Невярно е, че договорът не бил сключен в изискуемата от закона форма. На
първо място същият не е сключен по ЗПФУР, тъй като е в писмена форма и
носи подписите на страните. Самият ищец го е приложил копие на своя
екземляр към исковата молба и е видно, че той съдържа саморъчен подпис на
представител на ответното дружество. При така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му
потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се
задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри по
договора, за които потребителят е бил наясно предварително, от които е имал
възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както
още при сключване на договора, така и след това. Изложеното оборва и
твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя,
в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е
част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и
от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва
неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение
на кредита. Така текстовете на процесния договор не съдържат никаква
заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза – потребителят е бил
наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не
обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Гореизложеното обосновава и
действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на ЗПК. С нея не се
нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Аргументите относно таксите,
предвидени в Тарифата, са неотносими към действителността на процесния
договор, който съдържа индивидуалните договорки между страните.
13
Оспорената неустойка е действителна. Оспорената от ищеца неустойка е била
уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на
кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените в чл. 5 условия. Съгласно чл. 11, т. 18
ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е
попълнила искане за сключване на договор 6 за кредит, получила е подробна
информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имала пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могла да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
чл. 5 и чл. 11 и след сключването на договора, дори след изтичането на
тридневния срок, да е осъзнала, че е неспособна да се справи с това да
представи поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на
съответните условия на кредитора, кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 7 от Договора и чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици
заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаря
равновесието между страните и се защитават в пълна степен правата на
потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая Т. Т. Ч. не се е възползвала от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на
казуса, процесуалното поведение на ищеца, става ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя
си, като впоследствие заведе неоснователни искове за недействителност на
договора и неустоечната клауза и връщане на платените над главницата суми.
Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение. Няма как в случая да се
твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради изброените по горе причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
14
обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното
отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно
решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776
от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVг. о., ГК, смятам, че в
разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог 7 или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на
процесния договор Т. Т. Ч. не е предоставила обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид
също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално 024 изпълнение, заедно с обезщетение за
вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. ПО т.д. №
50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. №
698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/. 1.3. Не е налице неравноправност по ЗЗП
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в
исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора, включително
оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за
добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая не налице нито една от
хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени
индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди
сключване на договора, така и при подписването му. В Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва,
ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за
кредит. В Погасителния план към договора са изчерпателно посочени
компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на
15
обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В самия договор са
посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И
лихвата и неустойката за фиксирани и ясно описани в договора, така че
клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да
разбере с какво и при какви условия се задължава. Стойността на неустойката
е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент,
предпоставките при които се дължи са точно и изчерпателно изброени, както
и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до
крайния падеж на договора. 8 Така Т. Т. Ч. е бил информиран за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително – да върне главницата и
лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то,
в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и
индивидуално определен размер. Предвид това е изключена възможността Т.
Т. Ч. да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по
връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че
клаузите на договора са съставена на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено
посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия
период на кредита. Изложеното изключва възможността Т. Т. Ч. да не е била
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Водени от гореизложеното твърдим, че процесните клаузи напълно отговарят
на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 – т.
75. 1.4. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че между
страните са налице общо 5 договора, които съдържат уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Процесният
договор е четвърти поред, като останалите са сключени на следните дати:
15.09.2019 г., 08.07.2020 г., 10.02.2020 г. и 17.11.2023 г. Наличието на 5
договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената
16
в настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца в
следния смисъл: По отношение на твърденията за липса на достатъчно
информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на
потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая
вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още
при сключване на първия договор с ответното дружество - да прекрати
договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или
за замяната му с друг вид, Т. Т. Ч. по своя инициатива е сключила още 4
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено (особено
при процесния), но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от
тях. От тази фактическа постановка става ясно, че Т. Т. Ч. е сключил
договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като
ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на
платените суми над главницата. Това е в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения
по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Ако целта не беше такава, то потребителят
щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил 5 при
същите условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на
кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а
впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна неоснователност на
претенциите за недействителност на клаузи от договора и за връщане на
недължимо платени суми. Отделно от недобросъвестността на
кредитополучателя, гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
в продължение на 4 години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл е и цитираната
по-долу съдебна практика, постановена при идентична фактическа
обстановка, в която потребител оспорва клауза, с която се е задължил повече
от един път. Това опровергава твърденията за недобросъвестност, нарушение
на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя. По
отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика
Заблуждаващата търговска практика представлява такова поведение от страна
на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена сделка,
която не би сключил в противен случай. Т. Т. Ч. по своя 10 инициатива се е
задължил 5 пъти с уговорката за плащане на неустойка на ответното
дружество, в случай че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите
са сключвани след като клаузата за неустойка от предходния е породила
17
действието си. Това на самостоятелно основание опровергава твърдението на
ищеца за заблуда в условията на предоставените му кредитни услуги. По
отношение на твърдението за неравноправност Настоящият договор следва да
се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на
база 5-те договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и
предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това е
необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е
индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите,
с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно
информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази
основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските
договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор Т. Т. Ч. е
сключил с ответното дружество 5 договора с уговорка за плащане на
неустойка. Предвид това, не може да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с
условията и последиците от процесните клаузи, доколкото потребителят се е
запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се
задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване
на първия договор потребителят е бил информиран за условията за ползване
на продукта на търговеца предварително – да връща заемната сума при
фиксирана лихва, да представи обезпечение в тридневен срок, като има право
на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в
точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно
задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и
повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до
сключването на 5 идентични договора. От тук е явно, че в случая е налице
индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените
клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения,
които се поемат с тях. Всички представени с настоящия отговор документи са
приложени в експортиран от системата на СИТИ КЕШ ООД електронен
формат, като в качеството си на адвокат и на основание чл. 32 от Закона за
адвокатурата декларирам пълното им съответствие с разписаните от страните
екземпляри, които при необходимост мога да представя в подходящ срок по
делото. 2. По отношение на осъдителния иск От неоснователността на
установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост и на
доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и
неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно
клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи са
действителни по изложените в настоящия отговор съображения, поради което
всяко едно плащане би било получено на валидно правно основание.
Осъдителният иск е необоснован и недоказан, както по размер, така и по
18
основание. Моля да присъдите извършените в хода настоящото производство
разноски от ответното дружество, за което допълнително ще представя списък
по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по
делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните обстоятелства:
между ищцата Т. Т. Ч. и „Сити кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски
кредит № 895376 на 17.7.2023г., по силата на който е усвоена главница в
размер на 800 лв. В договора са посочени годишен лихвен процент в размер на
44. 5 % и Годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 56.39 %. Съгласно
чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, а
именно: предоставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3. т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от договора. В
случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 11, ал. 1 от договора се предвижда
неустойка за кредитополучателя в размер на 358.01 лв., като заплащането на
същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от чл. 11, ал.
2 от договора и от самия погасителен план. В резултат на това за усвоена
главница в размер от 800 лв. и ползване на кредита за период от малко под 4
месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати сума в размер на 1242 лв.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК така отделените обстоятелства следва да се
приемат за доказани по делото. Същите се установяват и от приетите в
производството доказателства, включително заключението на вещото лице. От
приетите по делото писмени доказателства, се установява, че между страните
е възникнало процесното облигационно правоотношение. Това обстоятелство
не е спорно между страните. По силата на сключения договор кредиторът се е
задължил да предостави на ищеца сума в размер на 800 лева, която сума да
бъде върната от кредитополучателя в срок до 20.11.2023 г. съгласно
погасителен план, обективиран в договора. Видно от погасителния план,
между страните били уговорени 9 погасителни вноски, всяка от които включва
главница, лихва, вноска и неустойка. Уговореният ГПР бил в размер на 56.39
%, а процентът на фиксираната годишна лихва – 44.5%. Уговорената заемна
сума от 800 лева е предадена на заемополучателя, като същото представлява
безспорен факт между страните. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора,
потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума, да предостави обезпечение, а именно: предоставяне на банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3.
т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от договора. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл.
11, ал. 1 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер
на 358.01 лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните
вноски по кредита видно от чл. 11, ал. 2 от договора и от самия погасителен
план. В резултат на това за усвоена главница в размер от 800 лв. и ползване на
19
кредита за период от малко под 4 месеца, от кредитополучателя се изисква да
заплати сума в размер на 1242 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По установителния главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК: В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за
себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало
облигационно отношение по договор за паричен заем от 17.7.2023 г., който
противоречи на закона. На първо място, съдът намира, че процесният договор
е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
потребителски кредит по правната си същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на
правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи служебно. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая в
договора е предвиден ГПР в размер от 56.39 % По отношение на спорния
между страните въпрос дали уговорената в договорите неустойка за
непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към размера на ГПР,
съдът намира следното: Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
20
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи
по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също
се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Видно от данните по делото, уговореният в договора за
паричен заем ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар.
неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 5 от договора. В случая
неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит
и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна
на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително
условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част
от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е
обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно,
че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за
представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок
от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят
следва да разполага със средства два пъти в общия размер от главницата и
лихвата по договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите
й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което
е следвало да бъде включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр.
Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение
№ 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.Видно е, че ГПР
без включена в него неустойка е в размер от 56.39 %, като след прибавяне и на
уговорената неустойка, то действителният размер на ГПР надхвърля
многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.Налага се извод, че
действителният размер на ГПР, след прибавяне на дължимата неустойка,
надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута –
21
арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този
смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д.
№ 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за паричен заем е нищожен, поради което
следва да бъде уважен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната
сума в размер на 450.60 лева, представляваща недължимо платена сума, без да
е имало основание за извършване на престацията /поради недействителност на
договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се
дължи нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата. Съдът достигна
до извод за основателност на предявения главен иск за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит.От приетата по делото експертиза
за извършени погасявания от ответника, се установява, че общият размер на
извършените плащания от ищеца по процесния договор възлизат на 1807,60
лв., от които сторнирана сума в размер на 557,00 лв., или общо платени
1250,60 лв.Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, дължима
от страна на потребителя е единствено сумата от 800 лева, като заплатената
сума от 450.60 лева, надхвърляща чистата стойност на кредита, е платена без
основание, поради което следва да бъде възстановена на ищеца. Предявеният
иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху
22
сумата, считано от предявяването на исковата молба до погасяването.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски. Видно
от представеното преводно нареждане дължимата държавна такса за
предявения иск в размер на 102 лева, както и внесен депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 200 лева. Наред с това, от
представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 21.5.2024г.
е видно, че ищеца Т. Т. Ч. е упълномощила за свой пълномощник по делото
адв.П. С. П., като процесуалното представителство е безплатно на основание
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- оказване помощ на материално затруднено лице.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го
заплати. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал.
1, т. 3 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от
10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.;Определение № 141 от
15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на
адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за
правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да
се доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В
тези случаи възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2,
изр. 2 ЗАдв./.Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, като е посочил, че следва да се присъди
размер под минималния съгласно утвърдената наредба.Съдът е задължен да
определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4,
§3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения чл.101,§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите,
разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка
относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор не се
отличава с правна или фактическа сложност, която да е обусловена от
23
събирани в производството гласни доказателствени средства или множество
експертни заключения, като производството е приключило с провеждането на
три открити съдебни заседания, в което процесуалният представител на ищеца
не се е явил. Касае се за спор с константна и безпротиворечива съдебна
практика. Предвид изложеното настоящият състав счита, че в полза на адв. П.
следва да бъде определено адв. възнаграждение в общ размер на 800 лева за
двата обективно съединени иска.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. Т. Ч., с ЕГН
**********, от *****************, срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление град София, р-н Младост,
бул.Цариградско шосе№115 Е, ет.5, представлявано от Н.П. иск по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че Договор за потребителски кредит Nº 895376
от 17.07.2023г. е нищожен, като противоречащ на императивните изисквания
на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и
Закона за защита на потребителите.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление град София, р-н Младост, бул.Цариградско шосе№115 Е, ет.5,
представлявано от Н.П. да заплати на Т. Т. Ч., с ЕГН **********, от
***************** сумите, както следва: 450.60 лв./четиристотин и петдесет
лева и 60 ст./, представляваща недължимо платени суми по недействителен
Договор за потребителски кредит Nº 895376 от 17.07.2023г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата
искова молба 27.5.2024г. до датата на окончателно заплащане; 302/триста и
два/ лева, на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Сити Кеш“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление град София, р-н
Младост, бул.Цариградско шосе№115 Е, ет.5, представлявано от Н.П. да
заплати на адв.П. С. П.- пълномощник на ищеца Т. Т. Ч., адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
24