Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,18.08. 2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публично съдебно заседание на петнадесети юли
през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Донка Шулева
и прокурора сложи
за разглеждане
В.гр.д.№ 5357 по описа за 2019 г. ДОКЛАДВАНО от съдия АНЕЛИЯ МАРКОВА, и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производсвото е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от ответника пред СРС - „М и М Е.К.С.Б.“ ООД срещу Решение № 563083
от 17.12.2018 г. по гр. дело № 23198 по описа за 2018 г. на СРС, ІІ-ГО, 77
състав, с което решение е уважен предявеният от З. „Л.и.“ АД, иск по чл. 422, във вр. с чл. 213 от КЗ /отменен/ срещу
ответника пред СРС – въззивник пред настоящата инстанция. Излагат се доводи за
неправилност на така постановеното решение, като същото било постановено освен
в противоречие с материалния закон, така и със съдебната практика на ВКС.
Неправилно СРС бил приел,
че по делото липсват данни собственикът на стоките и доверител по договора за
спедиция „К..БГ“ ЕООД да е избрал превозвача. Сочи, че с отговора по исковата
молба били представени доказателства, от които се установило, е спедиторът е
предложил алтенративни превозвачи и доверителят сам посочвал кой превозвач да
бъде ползван за всеки отделен случай. Изборът на превозвач от страна на
доверителя се потвърждавало и от представената по делото писмено кореспонденция.
Вслучая не можело да става и дума за лош избор на превозвач, тъй като „Т.Е.“
Инкорпорейтид бил водещ авиопревозвач и имала статут на една от трите най-добри
компании в бранша в световен мащаб. Противно на изразеното от СРС становище в
мотивите му в чл.361 ТЗ било посочено,че правата и задълженията на възложителя
на превоза възникват директно в патримониума на увреденото лице и собственик на
товара. Получател на стоката се явявал „К..БГ“ ЕООД, а въззивника бил управител
на митнически склад, в който е следвало да се извърши митническото оформяне на
товара. Според Рамковия договор за спедиция, сключен между въззивника и
получателя на стоката, спедиторът не поемал отговорност за точното изпълнение
на превоза от страна на фактическия изпълнител, нито се съгласявал да отговаря
за целостта на товара и за уврежданията и за липси по време на въздушния
транспорт. Задълженията на спедитора били изрично дефинирани и се състояли до
съхраняването на товара в склад след доставка и констатирането на вреди и липси
при получаване-действия, които ответникът надлежно бил изпълнил; последното се
установявало от представените по делото документи. Затова и отговорността на
превозвача следвало да бъде ангажирана от получателя на стоката или от застрахователя.
Последните не били положили минимално необходимата грижа за защита на
собствените си интереси. Независимо от това ответникът бил оказал съдействие на
собственика на товара и отправил от името на последния рекламация до
превозвача, пряк причинител на вредата. В отговор на това писмо превозвачът бил
отправил писмо до собственика на товара какви документи са необходими за
изплащане на обезщетението. В случая било налице бездействие на собственика на
товара и застрахователя. СРС бил
приложил неправилно разпоредбата на чл.213, ал.1 КЗ, отм. Съдебната практика,
която била цитирана от СРС била неотносима по случая.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което
претенциите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е
постъпил отговор от ищеца пред СРС -З. „Л.и.“ АД. В течение на производството
пълномощникът на въззиваеми изразява становище за неоснователност на релевираните
във въззивната жалба възражения. Според въззиваемия спедиторът носи отговорност
пред собственика на товара, в това число за лош избор на превозвач.
Отговорността на превозвача била регламентирана в чл. 373 от ТЗ като в
настоящия случай страни по превозното правоотношение били спедитора и
превозвача, тъй като било налице същински спедиционен договор. Договорът между
спедитора и превозвача пораждал действия в правната сфера на „Компютър НЕТ БГ“
и последният не следвало да търси обезщетение от превозвача.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 16.01.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 29.01.2019
г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване- предявеният иск по чл.422, ал. ГПК
вр. с чл.213, ал.1 КЗ, отм. и чл.86, ал.1 ЗЗД е бил уважен.
По основателността на въззивната
жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решени е постановено във
валиден процес:
За издадената на 11.12.2017 г. по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 85128 по
описа за 2017 г. на СРС, ГО, 77 състав, заповед за изпълнение, длъжникът „М и М
Е.К.С.Б.“ ООД е уведомен на 07.0 2.2018 г.
Възражение по чл.414 ГПК е подадено на 15.02.2018 г..
На заявителя – З. „Л.И.“ АД е било указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 06. 03.2018
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 10.04.11.2018 г./първи работен ден след
Великденските празници/ , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната
жалба:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск от З. „Л.И.“ АД срещу „М и М Е.К.С.Б.“
ООД с правно основание по чл.422 ГПК за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 292,94 лв.,
представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „Товари по време на превоз” за застрахователно събитие, състояло се
на 05.02.2013 г., , изразяващо се в установено нарушаване на опаковката на
товар 45 бр. колети от който 1 бр. с нарушена опаковка и установена липса на 1
бр. таблет във връзка с авариен протокол № 481/05.02.2013 г., ведно със
законната лихва от 05.12.2017 г. – датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
по гр.д. № 85128/2017 г. по описа на СРС, 77 състав.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че не се спори по
делото, че вследствие на настъпилото застрахователно събитие са настъпили вреди
за получателя на стоката – „К..БГ“ ЕООД в посочения от ищеца размер от 292,94
лв. Установило се по делото, че ответникът бил действал като спедитор по
договор с получателя на стоката.
Частичната липса на товара била констатирана след извършване на превоза
на Митница „Аерогара София“ с протокол за повреден товар и констативен протокол
от 04.02.2013 г., както и авариен протокол № 481/05.02.2013 г. на авариен
комисар. Не се спорело, че липсата е настъпила по време на осъществения
въздушен превоз от Китай до Б., с претоварване в Турция. За спорно по делото
СРС е приел обстоятелството дали ответника носи отговорност наред с превозвача
„Т.Е. И.“. На този въпрос СРС е отговорил положително като се е позовал на
това, че в случая се касаело до същински спедиционен договор. Тъй като се
касаело до международен въздушен транспорт приложение намирала Конвенцията за
уеднаквяване на някои правила за международен въздушен транспорт и ЗГВ. Вина за
увреждането на товара имал превозвача- наетия от спедитора въздушен превозвач „Т.Е.“.
Отговорността на спедитора била свързана с осъществения от него лош избор на
превозвач на товара. За недоказано е прието възражението на ответника, че е
избран този превозвач по указания на получателя на стоката „К..БГ“ ЕООД. Освен
това спедиторът не бил упражнил правото му по договора за превоз да получи от
превозвача обезщетение за настъпилите вреди и да го прехвърли на доверителя „К..БГ“
ЕООД. Доверителят бил уведомил своевремнно спедитора за увреждането на товара,
но последният не само че не бил предприел действия спрямо превозвача, но и
възразявал, че със собствените му задължения следва да натовари доверителя. СРС
се е позовал на чл.365 ТЗ и на решение № 462 от 11.04.2016 г. по гр.д.№ 1774 по
описа за 2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО, както и на чл.361 вр. с чл.349 ТЗ.
Ищецът не можел да търси обезщетение направо от превозвача. Такова обезщетение
можел да търси само ответника. Налице била суброгация. Давността, която в
случай била 5-годишна не била изтекла.
Софийски градски съд, действащ като въззивната инстанция приема следното:
Застраховането срещу рисковете на превоза е уредено в КЗ /отм./ – чл. 215,
като застраховане на превозвания товар /карго застраховане/. То е вид
доброволно, имуществено застраховане и по-специално застраховане на вещи и има
за цел да покрие вредите, претърпени от превозвания товар независимо от
причините за увреждането и наличието на вина на превозвача. Превозваният товар
се застрахова по пазарната цена, която има в местоназначението – чл. 215, ал. 2 КЗ /отм./, като, ако не е уговорено друго, застрахователният договор влиза в
сила с предаването на товара за превоз – на спедитор за препращане или на
превозвач за превозване, а за краен момент на застраховката се приема момента
на предаване на товара на получателя, включително при претоварване и
складиране, освен ако е уговорено друго – чл. 215, ал. 3 КЗ /отм./.
Съгласно чл. 213, ал.1 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
По делото не се спори, а и се
установява от събраните в първоинстанционното производство доказателства,
наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Товари по
време на превоз”, настъпилото застрахователно събитие – липса на 1 бр. таблет,
установено с авариен протокол № 481/05.02.2013 г., както и плащането на
обезщетение от застрахователя на увреденото лице /ищец/ в размер на сумата от 292,94
лв.
Спорният въпрос по делото е дали отговаря пред товародателя спедитора за вреди на товара
при изпълнение по договор за въздушен превоз, който превоз е изцяло извършен
от превозвач, а не от самия спедитор.
Съгласно чл.18 ал.1 Конвенция за уеднаквяване на някои
правила за международния въздушен превоз, превозвачът е отговорен за вреда,
понесена в случай на унищожаване, загуба или повреда на товар, само при
условие, че събитието, което е причинило вредата, е възникнало по време на
въздушния превоз. В ал.3 е уточнено, че по смисъла на ал.1 от същата разпоредба, въздушният превоз обхваща
периода от време, през който превозвачът е отговорен за товара, а съгласно ал.4 - периодът на въздушен превоз не обхваща никакъв превоз по
суша, по море или по вътрешни водни пътища, извършен извън летище. Ако обаче
такъв превоз бъде извършен при изпълнението на договор за въздушен превоз с цел
натоварване, доставка или претоварване /какъвто е процесния случай/, всяка вреда се
счита до доказване на противното, че е възникнала в резултат от събитие,
настъпило по време на въздушния превоз.
При загуба на товар по вина на превозвача право да получи обезщетение от
превозвача има получателят на товара съобразно разпоредбите на чл. 13 и 14 от
Конвенцията. Това негово право, обаче, не изключва правото на изпращача на
товара да ангажира отговорността на превозвача за неизпълнение на задължението
му да пази товара до предаването му на получателя и да отговаря пред него за
загуба на товара, т.е. за непредаването му на получателя /виж Решение
№ 87 от 1.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 517/2010 г., II т. о., ТК/.
Нормите на Конвенцията са възпроизведени и в Закон за гражданското
въздухоплаване /ЗГВ/. Съгласно чл.100 ЗГВ, превозвачът носи отговорност за опазването на товара от
момента на приемането му за превоз до предаването му на получателя или на
съхранение, а чл.107 ЗГВ постановява, че
въздушният превоз на товари не обхваща сухопътния, морския или речния превоз,
извършен извън летищата. Ако такъв превоз е извършен въз основа на договор за
въздушен превоз с цел товарът да се натовари или пренатовари на
въздухоплавателното средство, или да се достави на получателя, се счита до
доказване на противното, че щетите са настъпили по време на въздушния превоз.
По делото е безспорно, че процесната вреда е настъпило по време на въздушния превоз на товара. Предвид
нормативната уредба на отношенията при осъществяване въздушен превоз на товари,
следва да се приеме, че вината за увреждането е на превозвача -„Т.Е.“.
Съгласно разпоредбата на чл.361 ал.1 ТЗ, спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име и за сметка на
доверителя си договор за превоз на товар. Отговорността на спедитора по чл.361 ал.2 ТЗ е само за лошо избрания превозвач и за вредите от това.
Спедиторът отговаря пред товародателя за вредите, ако при изпълнение на
поръчката не е сключил договорите с последващи изпълнители с грижата на добър
стопанин. Спедиторът може сам да извърши превоза и в този случай той има
правата и задълженията по превозния договор /чл.362 ТЗ/, т.е. отговоря в
качеството си и на превозвач.
С договора за превоз превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози
до определено място багаж, товар или лице /чл.367 ТЗ/. Съгласно чл.373 ТЗ, превозвачът отговаря за изгубването, погиването или
повреждането на товара, освен ако вредата се дължи на непреодолима сила. В
случая, както бе посочено по-горе, намира приложение и Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния
въздушен превоз. По тази причина материално легитимиран да отговаря за
причинените вреди е превозвача „Т.Е.“, осъществил
превоза, а не спедитора, който действа за сметка на товародателя и сключва по
негово възлагане договор за превоз.
Отговорността на
спедитора се индивидуализира според договора, специфичните
разпоредби на ТЗ – чл.361 и сл., а за
неуредените случаи - според договора за поръчка – чл.361 ал.2 ТЗ вр. чл.280 и сл. ТЗ. Спедиционният договор не се
регламентира от Конвенцията за уеднаквяване на
някои правила за международния въздушен превоз - чл.1, очертаващ предметната
приложимост на акта. Независимо от сходството с посочените правни институти,
спедиционният договор съставлява самостоятелно основание за възникване на
облигационната връзка и поражда отговорност, различна от тази, формирана чрез
съглашенията по договора за превоз.
Евентуалното неупражняване от спедитора /по същинския спедиционен договор/
на правото по договора за превоз да бъде отправена рекламация за липсващия
товар до превозвача и да бъде получено обезщетение за настъпилите вреди, което
да се прехвърли на доверителя, е напълно ирелевантно за предмета на настоящия
спор, тъй като не е свързано по никакъв начин с настъпването на твърдяното
застрахователно събитие.
Още повече, че в случая се установява от представените с отговора по
исковата молба писмени доказателства, че спедитора е предявил рекламация от
името на доверителя /собственик на стоката и трето за спора, лице/, виж л.37 от
делото пред СРС.
Видно е от събраните писмени доказателства по делото, в т.ч. водената между
страните по договора за спедиция кореспонденция, че избраният от спедитора
превозвач, макар и конклудентно, е бил одобрен от доверителя – чрез
възстановяването на заплатените от ответника навло и такси за извършения
превоз. Следователно изборът на превозвач не може да бъде определен като лош по
смисъла на чл. 365, ал. 1 ТЗ.
Когато спедиторът е изпълнил задълженията си по чл. 365, ал. 1 ТЗ и въпреки
това товарът погине, това не може да му се вмени във вина. И това е така с
оглед нормата на чл. 352, ал. 1 ТЗ, към
която препраща чл. 361, ал. 2 ТЗ, според която ако третото лице не изпълни
задълженията си, комисионерът е длъжен да уведоми незабавно доверителя и да
осигури необходимите доказателства, т.е. правото на възложителя е да се
удовлетвори от третото лице, а комисионерът е длъжен единствено да подготви
условията за това, като представи доказателства за неизпълнението. Допълнителен
аргумент в подкрепа на това разбиране може да се изведе и от чл. 362 ТЗ –
спедиторът носи правата и задълженията на превозвач, когато е извършил сам
изцяло или отчасти товара. Т.е. ако е действал само като спедитор, той не
отговаря като превозвач, а с отчетната сделка прехвърля своите права на
възложител по договора за превоз на своя доверител /виж цесия на л. 40 от
първоинстанционното дело/.
Основателен е довода на въззивника, че цитираната съдебна практика не касае
договор за спедиция и двете съдебни решения касаят договор за превоз и то с
автомобилен транспорт
/CMR/.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че спедиторът-ответник не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание
чл.213, ал.1 КЗ, отм., който се явява
неоснователен.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено, а предявеният
иск – отхвърлен изцяло.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищеца
разноски не се следват.
Следователно решението следва да се отмени и в частта, с която ответникът е
осъден да заплати разноски на ищеца за заповедното и за исковото производство
пред СРС.
На ответника се следват разноски за исковото производство, но видно от отразеното в
хода по същество на спора, същият не е
претендирал разноски и за това не му се присъждат.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника следва да му бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса, както и сумата в размер на 300 лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство.За плащането на което е
представено платежно нареждане /л.40 по делото/.
На
въззиваемия разноски не се следват.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 563083 от 17.12.2018 г. по гр.
дело № 23198 по описа за 2018 г. на СРС, ІІ-ГО, 77 състав
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** А, срещу „М и М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв. Д. и/или адв.Н., иск с
правно основание по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 292,94 лв., представляваща регресно вземане за
изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Товари по време на
превоз” за застрахователно събитие, състояло се на 05.02.2013 г., изразяващо се
в установено нарушаване на опаковката на товар 45 бр. колети от който 1 бр. с нарушена
опаковка и установена липса на 1 бр. таблет във връзка с авариен протокол №
481/05.02.2013 г., ведно със законната лихва от 05.12.2017 г. – датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, за която сума
е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 85128/2017 г. по описа на СРС, 77
състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:*** А, да заплати на „М и М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв. Д. и/или адв.Н., разноски в размер на сумата от
25,00 лв., представляваща държавна такса, както и сумата в размер на 300 лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може
да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.