№ 827
гр. Варна , 08.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в закрито заседание на осми март,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина И. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
като разгледа докладваното от Златина И. Кавърджикова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500290 по описа за 2021 година
Настоящото в.ч.гр.дело е образувано по частна жалба вх. № 263402/15.01.2021г. от Е.
В. С., гражданка на Казахстан, родена на 13.07.1977г в Русия, с адрес гр. Варна, кк „Св.св.
Константин и Елена“, ул. „45-та“, № 21, вх. А, ет. 2, ап. 51, чрез адв. Т.Т. против
определение № 265097/23.12.2020г. по гр.д. № 5783/2020г. на ХХ състав на ВРС, с което е
прекратено производството по делото, на осн. чл. 130 от ГПК и е обезсилена издадената по
ч.гр.д. № 239/2020г. на ВРС заповед № 251/24.01.2020г. за изпълнениие на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
За да постанови акта си ВРС е приел, че правопораждащото основание на
съдебнопредявеното вземане е споразумение с характера на спогодба, одобрена с влязъл в
сила съдебен акт, имащо правнозадължителен характер между страните по нея, нещо, коеито
не е спорно между страните. Неправилно обаче е приел, че като е титуляр на остатък от
парично вземане по съдебна спогодба, това изключва правния й интерес от защита по
избрания исков ред по чл. 422 от ГПК, доколкото съдебния акт на който позовава
претенцията си, сам представлява съдебно изпълнително основание. Съдебната спогодба не
е одобрена от българския съд, а от съд в Република Казахстан. След като за признаване и
допускане на изпълнение на територията на Република България е необходимо положително
решение на българския съд, за да бъде издаден изпълнителен лист за вземането й,
неправилно е прието, че липсва правен интерес от търсената защита предвид
обстоятелството, че не е налице признаване на компетентния орган на решението за дълга,
въпреки, че решаващият състав на съда, пред който е висящ гражданския спор по отношение
на който това решение на чуждестранния съд има значение, не може директно да зачете
последиците му. Фактът, че ответникът отрича съществуването на материалното право,
предмет на исковата й претенция, обуславя правния й интерес. Същевременно поддържа, че
ответникът не отрича влязлата в сила между страните съдебна спогодба. Неправилно ВРС е
приел, че са приложими единствено разпоредбите на чл. 119-122 от КМЧП и за да се зачетат
1
последиците на на решението, същото следва да признато по предписания от кодекса ред.
Сочи в тази връзка практика на ВКС-определение № 71/26.01.2011г. по ч.т.д. № 51/2011г.,
решение № 118/13.04.2016г. по гр.д. № 5021/2015г. и определение № 352/28.10.20134г. по
ч.гр.д. № 6261/2013г., както и решение № 12/02.10.2012г. по к.д. № 4/2012г. на КС на РБ, на
които според ищцата противоречи обжалваното определение. ВРС неправилно е прекратил
производството, без да разгледа възможността на се произнесе инцидентно по въпроса може
ли да признае спогодбата на територията на Република България и да допусне изпълнението
й, позовавайки се на приетото в решение № 248/26.10.2012г. по гр.д. № 241/2012г. на ВКС.
Съдът е следвало инцидентно да признае във висящия процес чуждестранното съдебно
решение по смисъла на чл. 118, ал. 1 от КМЧП, постановено от съда в Казахстан, за което не
са приложими общностното право, липсва договор за правна помощ между РБългария и
РКазахстан и не са приложими разпоредбите на глава 57-ма на ГПК и дори не общата
уредба на КМЧП, предвидена в разпоредбите на чл. 117-чл. 124.
Моли се да бъде отменено обжалваното определение и да бъде върнато делото на
ВРС за продължаване на съдопроизводствените действия.
В писмен отговор по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК В. П. С., гражданин на Казахстан,
роден на 31.05.1969г. от гр. Варна, ул. „КДП Г.Боев“, бл. 6, вх. А, ет. 5, ап. 28, чрез адв. Р.С.
изказва становище, че не е оспорвал валидността на споразумението, одобрено с
определение от 19.07.2018г. на Сарааркинския районен съд в Казахстан. Смята, че
първоинстанционният съд е следвало да прецени дали съгласно законодателството на
Казахстан одобреното от съда извънсъдебно споразумение притежава силата на съдебно
решение и дали са налице предпоставките на чл. 122 и чл. 117 от КМЧП за признаване на
съдебния акт, като бъде приложено казахстанското право. Предвид разпоредбата на чл. 118
от КМЧП и практиката на ВКС е следвало ВРС, пред когото делото е било висящо, ако се
произнесе, че съдебното определение на съда в Казахстан, с което е одобрена
извънсъдебната спогодба между страните, по казахстанското право е с характера на съдебно
решение, да провери дали са налице условията по чл. 117 от КНЧП. Само ако се окаже, че
по законодателството на Казасхстан представеното съдебно определение не притежава
силата на съдебно решение, само тогава нормите за признаване на чуждестранни решения
биха били неприложими. Делото би следвдало да се върне на ВРС за произнасяне по
поставените въпроси и евентуално за продължаване на съдопроизводствените действия.
Настоящият състав намира, че частната жалба е допустима, но неоснователна по
съществото си.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 239/2020 г. на ВРС в полза на ищцата Е. В. С. е
издадена заповед № 251/24.01.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК срещу В. П. С.в размер на сумата от 4675.81лв., като равностойност на 1000000
казахстранско тенге, представлвяваща разликата между дължимите 8000000 казахстанско
тенге след продажбата на на недвижим имот и изплатената част от дълга от 7000000
казахстанско тенге, съгласно съдебно споразумение, утвърдено с определение от
2
19.07.2018г. на Сариаркински районон съд на гр. Астана, по дело 7113-18-00-2/9789 и
разноски.
Видно от представения по делото превод на определение от 19.07.2018 г. на
Сариаркински районен съд на гр. Астана по дело № 7113-18-00-2/9789, образувано по иска
на Е. В. С. срещу В. П. С. за разтрогване на брака и разделяне на имущество, съдът е
утвърдил споразумение за уреждане на спора за разделяне на имуществото и за оставяне
без разглеждане на иска за разтрогване на брака с медиация, като е отбелязано, че
определението е влязло в законна сила на 06.08.2018 г. В т. 4 от споразумението В. П. С. се
е задължил да предаде на Е. В. С., сумата от 8000000 тенге, при оформяне на сделка за
съвместната продажба на апартамента, находящ се в гр. Астана, ул. „Сариарка“, № 1, бл. Б,
ап. 122.
В определението е посочено, че на страните са разяснени последиците от сключване
на споразумението, предвидени в чл. 48, 169, 170, 277, т.6 и 278, т.2 от Гражданския
процесуален кодекс на Република Казахстан, че в случай на прекратяване на делото
страните не могат да се обърнат повторно към съда за същия спор и на същото основание и
е постановено прекратяване на производството по иска на Е. В. С. към В. П. С. за
раздделянето на имуществото.
Договор за покупко-продажба на апартамент № 122, находящ се в гр. Астана, ул.
„Сариарка“, № 1 е удостоврен от нотариус на 21.09.2018г.
Въззивният състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че установителният
иск за вземане, основано на съдебно одобреното споразумение на съда в Казахстан за уредба
на имуществени отношения между двамата съпрузи, които са уговорили помежду си
задължението на съпругът В.С. да изплати в полза на съпругата си Е.С. сумата от 8000000
казахстански тенге в деня на оформяне на продажбата на апартамента пред нотариуса е
недопустим поради липса на правен интерес. Самият акт на чуждестранния съд
представлява съдебно изпълнително основание относно претендираната сума. Достатъчно е
да бъде проведено производството по допускане на изпълнението пред СГС, за да бъде
издаден изпълнителен лист и се търпи от длъжника принудително изпълнение, ако не
изпълни доброволно. След като Република Казахстан не е държава-член на ЕС и липсва
сключен двустранен договор за правно сътрудничество между Република България и
Република Казахстан, редът за това е уреден в Глава 12-та на КМЧП в разпоредбите на чл.
117 и сл.
Неоснователни са оплакванията в частната жалба, че определението на ВРС е
постановено в противоречие цитираната практика на ВКС и КС. Разрешенията, които дават
ВКС и КС в цитираните от частната жалбоподателка съдебни актове са неотносими по
настоящия казус. С определение № 71/26.01.2011 по ч.т.д. № 51/2011г., ВКС се е произнесъл,
че за вземания за парични суми с размер над 25 000 лв. не е приложимо заповедно
производство по чл. 410 ГПК, а и липсва така посоченият като цитат в частната жалба текст
3
в акта на ВКС. Посоченото в кавички в частната жалба е извлечение от контекста на
съдебния акт, с оглед защитната теза на Е.С.. Цитатът от решение № 12/02.10.2012г. по к.д.
№ 4/2012г. на КС на РБ в частната жалба е почти вярно възпроизведен, но освен, че се дава
дефиниция за заповедно производство, не касае настоящия казус. Това е вярно и за цитатите
решение № 118/13.04.2016г. по гр.д. № 5021/2015г. на ВКС и определение №
352/28.10.2013г. по ч.гр.д. № 6261/2013г. на ВКС, като не става ясно и не може да се
установи с какво им противоречи приетото от ВРС в обжалваното определение.
Действително с решение № 248/26.10.2012г. по гр.д. № 241/2012г. на ВКС е прието, че в
КМЧП е предвиден и втори вид признаване на чуждестранно съдебно решение - инцидентно
от органа, пред който е представено - чл. 118, ал. 1. Тълкуването на посочените разпоредби
налага извода, че при представяне на чуждестранно съдебно решение пред съд по висящ
процес съдът следва да зачете правните му последици, ако са налице предпоставките,
визирани в чл. 117 КМЧП, които съдът проверява служебно/чл. 120, ал. 1 КМЧП/. В този
случай признаването поражда действие само между страните по съответното дело. В
случаите на спор между страните по делото относно условията за признаване на
чуждестранното решение може да се предяви иск пред Софийски градски съд - чл. 118, ал. 2
КМЧП, която хипотеза визира признаване на чуждестранно решение по реда на
самостоятелно производство. Така, по висящ процес въззивният съд инцидентно следва да
зачете последиците на влязло в сила съдебно решение на чуждестранен съд, което е
представено от страна по делото, само ако са налице предпоставките по чл. 117 КМЧП и
между страните няма спор относно тези предпоставки. Това зачитане на правните последици
на чуждестранното съдебно решение представлява инцидентно признаване на чуждестранно
съдебно решение по смисъла на чл. 118, ал. 1 КМЧП, като в приложното поле на чл. 118, ал.
2 и чл. 119, ал. 1 КМЧП - признаване на чуждестранни съдебни решение по реда на
самостоятелно производство пред съда и инцидентното признаване на тези решения по чл.
118, ал. 1 КМЧП от органа пред който се представят са тези чуждестранни съдебни решения
за които липсва уредба за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни
решения и други актове в общностното право, международен договор или друг закон. Бъде
ли признат съдебния акт на Казахстанския съд инцидентно във висящото дело по иск с
правно основание чл. 422 от ГПК, то искът по чл. 422 от ГПК би се оказал недопустим,
доколкото касае същото материално право, разрешено със влязлия в сила и признат акт на
чуждестранния съд. Ищцата няма правен интерес от защита по общия исков ред или по реда
на чл. 410 от ГПК, в случая на постигната и влязла в сила съдебна спогодба относно
вземането й спрямо ответника, което не е спорно.
Предявеният иск е недопустим, а издадената заповед за изпълнение на парично
вземане следва да бъде обезсилана.
Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези вд обжалваното определение,
последното следва да бъде потвърдено.
С оглед на което съдът
4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 265097/23.12.2020г. по гр.д. № 5783/2020г. на ХХ
състав на ВРС, с което е прекратено производството, образувано по иска на Е. В. С.,
гражданка на Казахстан, родена на 13.07.1977г в Русия, с адрес гр. Варна, кк „Св.св.
Константин и Елена“, ул. „45-та“, № 21, вх. А, ет. 2, ап. 51, с правно основание чл. 422 от
ГПК, насочен срещу В. П. С., гражданин на Казахстан, роден на 31.05.1969г. от гр. Варна,
ул. „КДП Г.Боев“, бл. 6, вх. А, ет. 5, ап. 28, по гр.д. № 5783/2020г. на ХХ състав на ВРС, на
осн. чл. 130 от ГПК и е обезсилена издадената по ч.гр.д. № 239/2020г. на ХХХ състав на
ВРС заповед № 251/24.01.2020г. за изпълнениие на парично задължениепо чл. 410 от ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване с оглед разпоредбата на
чл. 274, ал. 4 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5