Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.06.2017г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГO, III – В състав, в публично съдебно заседание на девети март
две хиляди и седемнадесета година, в състав
Председател: Николай Димов
Членове: Велина Пейчинова
Яна Филипова
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Филипова в.гр.д.
№ 9192 по описа на Софийски градски съд за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1065220/25.04.2016г.
от ответника П.Ц.Н. против Решение № II – 75 – 94/04.02.2016г., постановено по гр.д. № 43529/2013г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 75 състав, с което
е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата в размер на 1170.10 лева, представляваща незаплатена цена на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент 42, находящ се в гр. София, ул. „*******за периода от
месец май 2011г. до месец декември 2011г., ведно със законна лихва от 23.07.2013г.
до окончателно изплащане на вземането, както и сумата в размер на 228.05 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.07.2011г. до 14.06.2013г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 19.08.2013г.
по ч.гр.д. № 12705/2013г. по описа на СРС, III ГО, 117 състав.
Въззивникът поддържа, че атакуваният съдебен акт е
неправилен и незаконосъобразен. П.Н. поддържа, че по делото не са ангажирани
доказателства, от които да се установява, че между страните по спора е налице
облигационно правоотношение, по силата на което „Т.С.“ ЕАД доставя топлинна
енергия до имота на ответника. В контекста на изложеното се сочи, че претендираните
от дружеството суми представляват цена на непоискана от страна на въззивника
услуга. Жалбоподателят намира, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че ответникът дължи заплащане на прогнозно начисленото количество топлинна
енергия вместо цената на действително потребеното такова. В жалбата се
поддържа, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се
установява, че количеството доставена до имота на потребителя енергия е
отчитано от годно средство за търговско измерване, а в процесния апартамент не
са монтирани измервателни уреди. Жалбоподателят сочи, че ищецът също така не е
установил в условията на пълно и главно доказване методиката, по която е
начислено количеството топлинна енергия, чиято цена дружеството претендира.
Въззивникът намира, че въззиваемото дружество не е ангажирало доказателства,
видно от които „Т.С.“ ЕАД е осигурявало качествено топлоснабдяване. Предвид
релевираните оплаквания е формулирано искане за отмяната на атакувания съдебен
акт, като вместо него бъде постановен друг, с който предявените искове бъдат
отхвърлени.
В законоустановения срок за отговор на въззивна жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият не изразява становище по отношение на релевираните от
жалбоподателя оплаквания.
Софийски градски съд, след като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че
между страните по спора не е налице облигационно правоотношение, по силата на
което въззивникът следва да заплаща цената на
доставена от ищцовото дружество топлинна енергия. Договорът за търговска
продажба на топлоенергия се счита за
сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката
(ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от
комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник
в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите, извод който се налага от разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "потребители на топлинна енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 ЗЕ
/отм./,
но действаща през релевантния период, "потребител на енергия или природен
газ за битови нужди" е физическо лице – собственик или ползвател на имот,
което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до топлоснабден имот,
какъвто безспорно е процесния, е неговият собственик или лицето, в полза на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. В подкрепа на изложеното е
трайна и непротиворечива съдебна практика – решение № 507/22.01.2013г. по гр.
д. № 1557/2011г. на ІV ГО на ВКС, решение № 504/ 26.07.2010г. по гр. д. №
420/2009 г. на ІV ГО на ВКС и решение № 162/28.05.2014г. по гр.д. № 6397/2013
г. на ІV ГО на ВКС. Именно собственикът/вещният ползвател е задължен да
заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респективно той е встъпил в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. От представения по делото и неоспорен от ответната
страна нот. акт № 4, том II, рег. № 3707,
нот.дело № 212/2000г. по описа на нотариус Маргарита Ванчева се установява, че
жалбоподателят е притежавал право на собственост върху топлоснабдения имот в
процесния период, поради което има качеството „потребител“ на топлинна енергия
и за него възниква задължение за заплащане на доставена от ищцовото дружество
топлинна енергия. В контекста на изложеното се налага извода, че правната
връзка между страните произтича от облигационно правоотношение, а не се касае
за т.нар. „непоискана услуга“ по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
От приетото в хода на първоинстанционното производство
заключение по допусната съдебно – техническа експертиза, което съдът кредитира
изцяло като обективно и компетентно дадено се установява, че делът на
ответника за отопление, битово горещо
водоснабдяване, сградна инсталация е изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба. Вещото
лице сочи, че количеството топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна
собственост, се измерва чрез монтиран в абонатната станция топломер, който
съответства на одобрения тип и е преминал през изискуемите метрологични
проверки. Соченото обстоятелство се
подкрепя и от ангажираните от ищцовата страна писмени доказателства – протоколи
за подмяна ( въвеждане) на топломер ( водомер) от 09.09.2010г. и 05.12.2012г.,
свидетелства за проверка на топломери от 02.09.2010г. и 03.12.2012г. От
приетата съдебно – техническа експертиза се установява, че начислените суми за
процесния период са изчислени в съответствие с действащите в процесния период нормативни
актове – Наредба № 16-334/06.04.2004г., ЗЕ, Общите условия за продажба на
топлинна енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в имота на ответника са
начислявани на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота и
една изравнителна сметка. Технологичните разходи в абонатната станция са
отчислявани от топлорайона за сметка на ищцовото дружество. Вещото лице сочи, че в процесния имот за исковия период са
монтирани седем броя радиатори с ИРРО / индивидуален разпределител на разходи
за отопление/. Потребителят не е осигурил достъп за отчет на уредите съгласно
протокол от 12.05.2012г., поради което му е начислена служебна енергия по
максимален специфичен разход на сградата. Топлинната енергия отдадена за битово
горещо водоснабдяване е начислена на база разходна норма 140 литра на
денонощие.
Действащата през процесния период нормативна уредба –
чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда –
етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните
начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска,
респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на Закона за
енергетиката от ДВ, бр. 74/2006 г., 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия
период Наредби за топлоснабдяването. Следователно, при определяне стойността на
действително потребената през процесния период топлинна енергия, следва да
бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в края на отчетния период,
които показват дали фактурираните през този период суми са били завишени или
занижени, като отразяват реално доставеното количество енергия след проверка на
място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. Основателни в тази
връзка са оплакванията на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е взел
предвид действително потребеното количество топлинна енергия, а е приел, че
потребителят дължи заплащане на прогнозно начислените суми. В разглеждания
случай от заключението на приетата съдебно – техническа експертиза се
установява, че стойността на реално потребеното количество енергия за исковия
период от месец май 2011г. до месец декември 2011г. възлиза на 1116.93 лева. С
оглед изложеното се налага извода, че атакуваният съдебен акт в частта, с която
е прието за установено, че потребителят дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 1116.93
лева до пълния претендиран размер от 1170.10 лева е неправилен, поради което
следва да бъде отменен.
Първоинстанционното решение е правилно в частта, с която
е признато за установено, че ответникът дължи сумата в размер на 228.05 лева,
представляваща законна лихва за забава. Съгласно разпоредбите на общите условия
към договорите за продажба на топлинна енергия (чл. 33, ал. 1 и ал. 6),
купувачът е длъжен да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в срок
от 30 дни след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. задълженията
стават изискуеми на 31-вия ден след изтичане на съответния период и от този ден
ответниците са изпаднали в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
потребена топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в ЗЕ и
Наредба 16-ЗЗ4/2007 г., като анализът на тази нормативна уредба води до извод,
че в случаите на чл.
155, ал.1, т.1 или 2
ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Наличието на
"изравнително" вземане в полза на потребителя в края на отчетния
период му дава право единствено да получи изравнителната сума, а ако е платил
прогнозните вноски, да прихване срещу сумата, която подлежи на връщане други
задължения към топлопреносното предприятие, но не води до недължимост на
предходно начислените месечни прогнозни вноски.
Пред въззивния съд ответникът повдига искане за
отправяне на преюдициално запитване по отношение на приложението на Директива
29/2005, Директива 32/2006 и Директива 83/2011, което е неоснователно, доколкото
не е налице необходимост от тълкуване на норма от общностното право. Нормата на 288, параграф 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС)
обвързва държавите членки по отношение на постигане
на даден резултат, като оставя на националните
власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този
резултат. По този въпрос е имал повод да се произнесе и Конституционният съд на
Република България с решение № 3 от 5 юли 2004 г. по конституционно дело №
3/2003г. Националната законодателна рамка
ясно регламентира какъв е характера на правоотношението между дружествата
осигуряващи комунални услуги и потребителите на тези услуги, както е и
разяснено понятието „краен потребител“, като сочените от жалбоподателя
директиви са транспонирани.
Съгласно чл. 629, ал. 3 ГПК
съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за
тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от
предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на
разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.
Извършвайки преценка на правния спор по делото, настоящия състав счита, че за
решаване на настоящия съдебен спор не е необходимо да бъде тълкувана норма от общностното право. Както бе посочено налице
е извършено транспониране с приемане на ЗЕ. В случай, че директивата не е транспонирана в срок или е лошо или непълно транспонирана,
както и ако съответната държава не е уведомила Европейската Комисия за
изпълнението, може да бъде ангажирана отговорността на държавата по предвидения
в ДФЕС ред. Директивите могат да имат само в определени случаи вертикален пряк
ефект, какъвто не е настоящия казус, доколкото
спорното правоотношение е между частноправни субекти.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на съдебни разноски възниква за жалбоподателя. По делото обаче не са
ангажирани доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на страната, в какъвто смисъл е искането на страната
обективирано в представения списък по чл. 80 ГПК, поради което в тежест на
въззиваемия не следва да бъде възлагано заплащане на съдебни разноски.
Предвид материалният интерес по
делото и по аргумент за противното от разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК,
настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № II – 75 – 94/04.02.2016г., постановено по гр.д. № 43529/2013г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 75 състав, в частта с която е уважен предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** срещу П.Ц.Н., ЕГН **********
с адрес *** установителен иск по реда на
чл. 422 ГПК за разликата над 1162.93 лева до пълния предявен размер от 1170.10 лева,
представляваща незаплатена цена на
доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент 42, находящ
се в гр. София, ул. „*******за
периода от месец май 2011г. до месец декември 2011г., както и в частта с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски за сумата над 75 лева,
представляваща разноски в заповедното производство и сумата над 598.38 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** срещу П.Ц.Н., ЕГН **********
с адрес *** установителен иск по реда на
чл. 422 ГПК за разликата над 1162.93 лева до пълния предявен размер от 1170.10 лева,
представляваща незаплатена цена на
доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент 42, находящ
се в гр. София, ул. „*******за
периода от месец май 2011г. до месец декември 2011г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ II –
75 – 94/04.02.2016г., постановено по гр.д. № 43529/2013г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 75 състав в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.С.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: