Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадсети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7362 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 71031 от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. № 18442/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 26-ти
състав, районниият съд е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК,
че А.С.С., ЕГН **********, и В.М.С., ЕГН **********, дължат на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
съответно ¾ за първия и ¼ за втория ответник от следните суми: 1
706,33 лв., представляваща цена за потребена топлинна енергия за периода от м.
05. 2014 г. до м. 04. 2016 г., доставена в имот с абонатен № *****, находящ се
в град София, ж.к. „**********, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 11.11.2016 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 123, 83
лв. законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2015 г. –
20.10.2016 г., като е отхвърлил, като неоснователни предявените ор ищеца
положителни установителни искове срещу ответниците при посочените квоти за
сумата от 21,41 лв. – главница за услугата „дялово разпределение” за периода от
м. 05. 2014 г. до м. 04. 2016 г. и лихва за забава върху главницата в размер на
2,79 лв. за периода 15.09.2015 г. – 20.10.2016 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
съдът е разпределил отговорността за разноски в заповедното и исковото
производство.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД.
Срещу
отхвърлителната част на решението в указания законoустановен срок
по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана
въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на решението в обжалваната част. Излагат
се доводи, че в противоречие на материалния закон районният съд е отхвърлил
предявените искове за главница за услугата „дялово разпределение” и за
начислена лихва за забавено плащане на същата. Акцентира се, че сумата за
услугата „дялово разпределение” е фактурирана от ищеца в съответствие с
договорните задължения между него и фирмата за дялово разпределение, като
съгласно чл. 22, ал. 2 от приложимите Общи условия, клиентите заплащат цената
на същата на „Т.С.” ЕАД. Съобразно изложеното се иска решението да бъде
отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите – А.С.С. и В.М.С..
Третото лице помагач – „Т.С.”
ЕООД не е взело становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Районният
съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни
искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението като
необжалвано е влязло в сила в частта, в която ответниците са осъдени да
заплатят претендираните суми за неплатена цена за доставена топлинна енергия в
процесните имот и период, както и за начислена лихва за забава върху нея. Т.е.
между страните с влязло в сила съдебно решение с установено съществуването на
валидно облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия в
процесния имот в релевирания период, въз основа на което ответниците, в
качеството на потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т. 42 от ДР
на Закона за енергетиката дължат цената за доставената такава при посочените
в исковата молба квоти.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Относно
правилността на решението въззивният съд намира следното:
Безспорно е между страните във
въззивното производство, че процесният имот – апартамент № 1, който е
собственост на ответниците, е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая е несъмнено, че приложимите към казуса Общи условия на
ищцовото дружество от 2014 г. са влезли в сила, доколкото са били публикувани,
като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.” ЕАД в сила от 2014 г., наричани за краткост „Общите
условия”.
По аргумент от чл. 139, ал. 1 ЗЕ,
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в действалата към
процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. ).
Всички дейности и обществени
отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от
2006 г.), дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма (ДВ, бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по
чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение
на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал.
5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна
собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение (виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ (отм.); – действаща нормативна уредба към
момента на сключването на договора от 20.12.2001 г. между етажните собственици
на процесната сграда и „Т.С.” ЕАД).
В разглеждания случай по делото е
доказано, че на 01.11.2007 г. между „Т.С.” ЕАД, като възложител, и „Т.С.” ЕООД,
като изпълнител, е бил сключен договор при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, за
срок от 2 години, по силата на който изпълнителят се задължил да извършва
услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
с повече от един потребител, а възложителят – да му заплаща извършваната услуга
за всеки изравнителен период, съгласно ценоразпис-Приложение № 2, въз основа на
броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение.
Съгласно чл. 22, ал. 2 вр. чл. 36
от действалите за периода Общи условия, купувачът на топлинна енергия, каквито
са въззиваемите, заплаща на продавача стойността на услугата „дялово
разпределение", извършвана от избрания от тях търговец, като стойността й
се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В процесния случай съгласно
заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, което
въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено, дяловото
разпределение в процесния период е извършвано от „Т.С.” ЕООД на база реален
отчет на разпределителите по 6.4. Приложението на Наредба № 16-334. Съгласно
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна екпертиза, което съдът
кредитира по същите съображения, цената на извършената услуга за „дялово
разпределение” е фактурирана към издадените за периода фактури и е в общ размер
на 21,41 лв. В обобщение, предвявеният иск за главница за услугата „дялово
разпределение” е доказан по основание и
размер, поради което неправилно е отхвърлен като неоснователен от районния
съд. Предвид изложеното, решението следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен, като вместо това обсъжданата искова претенция бъде уважена в цялост.
Относно исковете за установяване
дължимост на лихви за забава - по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД
върху таксата за дялово разпределение,
въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 33, ал. 4 вр. ал. 5 от
Общите условия, обезщетение за забава в размер на законната лихва се начислява
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 (по общата фактура), ако не са заплатени
в срока по ал. 2 на чл. 33 – в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на купувача. От страна на ищеца, чиято е доказателствената
тежест за това, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на
фактурите на интернет страницата му, поради което не може да се установи дали
ответниците са изпаднали в забава, респективно от кой момент.
В обобщение, по изложените
съображения, въззивният съд намира, че решението в частта, в която исковете за главница
в общ размер на 21,41 лв., представляваща такса за услуга „дялово разпределение”,
са отхвърлени, е постановено в противоречие с материалния закон и следва да се
отмени, като вместо това искът за исковата претенция следва да бъде уважена в
цялост. В частта, в която исковата претенция за лихви, начислени върху обсъжданата
главница, е отвхърлена, решението е правилно и следва да бъде повърдено.
По разноските пред СРС:
Предвид частична промяна на
крайният резултат от спора, в полза на ищеца, чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, следва
да се присъдят още общо 11,12 лв. от разноските заплатени в исковото
производство пред СРС и 9,65 лв. от тези платени в заповедното производство.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора право на
разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 273 ГПК имат и двете
страни.
Такива се претендират единствено
от въззивника - ищец. На основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 вр. чл. 273 ГПК,
в негова полза следва да се присъдят разноски за въззивното производство в
размер на общо 132,70 лв. - част от държавната такса в размер на 50 лв. и от
разноските за юрисконсулт , определени от въззивния съд по реда на чл. 25, ал.
1 от Наредба а заплащането на правната помощ (обн. ДВ. Бр. 5/17.01.2006 г.),
съобразявайки извършената от упълномощения от него юрисконсулт дейност, в
размер на 100 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т.
1, пр. 2 ГПК, решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред
ВКС.
Така мотивиран, Софийският
градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 71031 от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. № 18442/2017 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 26-ти състав, в
частта, в която районният съд е отхвърлил исковата претенция на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
за признаване на установено, че А.С.С., ЕГН **********, и В.М.С., ЕГН **********,
дължат съответно ¾ за първия и ¼ за втория ответник от сумата от
21,41 лв., представляваща главница за услугата „дялово разпределение” за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл.
415 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че А.С.С.,
ЕГН **********, и В.М.С., ЕГН **********, с адрес: ***, дължат на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК********, съответно ¾ за първия и ¼ за втория ответник от
сумата от 21,41 лв., представляваща
главница за услугата „дялово разпределение” за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г., ведно със законна лихва за периода от 11.11.2016 г. (подаване на
заявлението) до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.12.2016 г. по ч. гр. д. № 64380/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 26-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71031 от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. № 18442/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 26-ти
състав, в останалата обжалвана отхвърлителна
част.
Решението е влязло в сила в частта,
в която са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА А.С.С., ЕГН **********, и В.М.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 вр. чл. 273 ГПК, при квоти ¾ за първия и
¼ за втория ответник разноски, както следва: за първоинстанционното
производство – 11,12 лв., за заповедното производство – 9,65 лв., и за
въззивното производство – 132,70 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.