Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 22.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – В състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от младши съдия Димова
въззивно гр. дело № 6142 по описа за 2020 г. на
СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 20085 от 22.01.2020
г. по гр.д. № 42884 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 42-ри състав е отхвърлен искът с правно основание чл. 127,
ал. 2 ЗЗД, предявен от К.С.Д. с ЕГН ********** с адрес *** против П.В.М. с ЕГН **********,
с адрес *** за осъждане на ответника да ѝ заплати сумата от 4 150
лв. Със същото решение К.С.Д. е осъдена да заплати на П.В.М. сумата от
1 000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Постановеното решение в частта,
с която е отхвърлен предявеният иск за
сумата от 3 748, 53 лв. – главница, ведно със законната лихва върху
нея, е обжалвано от ищцата К.С.Д. в подадена чрез адв.
И.Б. въззивна жалба. В жалбата се съдържат оплаквания
за неправилност на атакуваното решение. Навеждат се доводи, че съдът е приложил
неправилно материалния закон, като е квалифицирал предявения иск по чл. 127 ЗЗД, а той е с правна квалификация чл. 55 ЗЗД. Твърди се, че ищцата на
отпаднало основание е заплатила процесните суми на
ответника по делото. К.С.Д. заплащала суми по сметка на П.В.М., за да погасява
дължимите вноски по сключения договор за лизинг
за л.а. „Тойота Корола“, тъй като тя била съдлъжник, а и очаквала след сключването на граждански брак
с ответника и прекратяване на договора за лизинг двамата да станат
съсобственици на автомобила. Иска се решението да бъде отменено в обжалваната
част и ответникът П.В.М. да бъде осъден да й заплати сумата от 3 748, 53
лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, както и сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
подаден отговор на въззивната жалба от насрещната
страна П.В.М. чрез адв. Т.Я.-С.. Изложени са
съображения за неоснователност на жалбата, като въззиваемата
страна счита, че първоинстанционното решение е
правилно. Намира, че първоинстанционният съд е дал
правилна правна квалификация на претендираната
претенция и по делото не се установяват предпоставките за уважаване на иска с
правно основание чл. 127 ЗЗД. Твърди, че плащанията, извършени от ищцата по
банковата му сметка не са за погасяване на задълженията по договора за лизинг,
а във връзка с разходи по съвместното им съжителство. Сочи, че дори да се
приеме, че сумите са превеждани за погасяване на вноски по договора за лизинг,
то към момента на предявяване на исковата молба с оглед продължаващото действие
на договора, не е налице основание за връщането им. Твърди още, че договорът за
лизинг на автомобила е сключен по настояване на ищцата и тя е ползва е
предоставения автомобил. Отделно ответникът заявява, че бил върнал на ищцата
суми, които надвишавали претендираното от нея като
заплатено по договора. Сочи, че първоистанционното
решение не съдържа произнасяне по искане за присъждане на законна лихва и
решението не може да бъде допълвано по този начин пред въззивния
съд. Иска се отхвърляне на жалбата, присъждане на сторените разноски.
В открито съдебно, заседание,
проведено на 24.09.2020 г. въззивницата К.С.Д. не се
е явила, представлявала се от адв. Б., който поддържа
въззивната жалба и направените в нея искания, представя
писмени бележки. Заявена е претенция за разноски само за държавна такса и е възразено срещу размера на претендираното
от адвоката на насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна П.В.М. не се е явил, представлявал се
от адв. С., която поддържа отговора, възразява срещу
основателността на жалбата, представя писмени бележки. Претендира разноски по
списък, който представя.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 2019287/24.07.2019
г. на К.С.Д. срещу П.В.М. за осъждането на ответника да ѝ заплати сумата
от 4 150 лв., представляваща сбора от заплатени от ищцата по банкова
сметка ***ения по договор за лизинг на л.а. „Тойота Корола“, по който договор ответникът бил лизингополучател, а ищцата е съдлъжник,
които суми са изплатени на отпаднало основание поради несключен граждански
брак. Ищцата навежда твърдения, че с ответника имали връзка и живеели заедно,
като възнамерявали да сключат граждански брак, поради което тя се съгласила да
стане съдлъжник по договора за лизинг. Поради това в
периода от март до декември 2018 г. изплатила по сметка на П.М. следните
сумите: на 14.03.2018 г. – 960 лв., на 15.08.2018 г. – 800 лв., на 14.09.2018
г. – 250 лв., на 11.10.2018 г. – 250 лв., на 13.11.2018 г. – 200 лв., на
13.11.2018 г. – 250 лв., на 11.12.2018 г. – 400 лв., а при сключването на
договора 27.04.2018 г. – платила встъпителна вноска от 1 000 лв. Сочи, че
ответника се били разбрали да си разделят задълженията за заплащане на
погасителни вноски по договора за лизинг, а нейното очакване било след
сключването на брак помежду им двамата да придобият собствеността върху
автомобила при условията на съпружеска имуществена общност. Твърди, че двамата
се разделили, тя спряла да изплаща суми за погасяването на задълженията по
договора и на това основание претендирала ответникът да ѝ върне вече
заплатените суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по
делото постъпил отговор на исковата молба от насрещната страна П.В.М.. Не
оспорва, че с ищцата имали връзка, живеели заедно и планирали сключването на
граждански брак. Твърди, че ищцата е съдлъжник по
сключения договор за лизинг, но не е заплащала парични задължения по него, при
условията на евентуалност твърди, че дори да се установи, че изплащала суми по
договора, то те представлявали нейните задължения в качеството ѝ на съдлъжник. Навежда доводи, че посочените в исковата молба
суми, преведени по банковата му сметка на посочените дати, не били
предназначени за погасяване на лизингови вноски, а са били за погасяване на
задължения във връзка с организирането на сватбеното им тържество. Сочи още
какви конкретни разходи направил във връзка с общото домакинство помежду им за
закупуване на мебели, за снабдяване с хранителни продукти и консумативи, за
заплащане на режийни. Освен това с договор за потребителски кредит, сключен от
негово име бил закупен мобилен апарат, какъвто искала ищцата, а стойността му
била погасявана от него, поради което тя му дължала сумата от 1 249 лв., с
оглед на което прави възражение за прихващане с тази сума.
Приет като писмено доказателство
е договор за финансов лизинг № 183444530880/11.05.2018 г., сключен между „С.Б.“
ЕООД – клон Благоевград в качеството му на лизингодател
и П.В.М.- в качеството му на лизингополучател и К.С.Д.
– съдлъжник, по силата на който лизингодателят
се съгласил да придобие от посочения от лизингополучателя
доставчик „В.В.Т.“ ЕООД л.а. „Тойота Корола“ с шаси № NMTBN3JE50R083975, който да предостави на лизингополучателя
за временно, до изтичането на срока на лизинга възмездно ползване. Лизингополучателят се задължил да заплаща в срок всички
лизингови вноски и други плащания, произтичащи или свързани с договора за
лизинг. Съгласно определенията в сключения договор „съдлъжник“
е физическо или юридическо лице, което се задължава солидарно с лизингополучателя за изпълнението на всяко едно от задълженията
на последния по договора за лизинг. „Лизинговата цена“ представлява общият сбор
от стойността на авансовата вноска всички следващи лизингови вноски и
остатъчната стойност, „авансовата вноска“ е част от лизинговата цена, платима
от лизингополучателя на лизингодателя
при сключването на договора и определена по размер в него, „лизинговата вноска“
е периодично възнаграждение, дължимо от лизингополучателя
на лизингодателя за предоставеното ползване на
лизинговата вещ, състоящо се от главница и съответна лихва по лизинга,
„остатъчната стойност“ е сума, различна от дължимите вноски по договора за
финансов лизинг и представлява цената, която лизингополучателят
следва да плати на лизингодателя за придобиването на
собствеността на лизинговата вещ при условията на договора. Страните се
споразумели още, че лизингополучателят има право да
придобие собствеността върху лизинговата вещ преди или след края на срока на
договора от 60 месеца след като заплати всички дължими лизингови вноски в
съответствие с приложения към договора погасителен план, остатъчната стойност,
както и всички други плащания.
В приетия като доказателство по
делото погасителен план било изрично посочено, че цената на придобиване е
14 060, 53 евро без ДДС, авансовата вноска е 1406, 05 евро, сумата на
финансиране е 12 654, 48 евро без ДДС, остатъчната стойност е 1406, 05
евро без ДДС, таксата за одобрение е 189, 82 евро без ДДС, лизинговата вноска,
която се дължи ежемесечно, е в размер на 204, 53 евро без ДДС. В погасителния
план е предвиден падежът на авансовата вноска – 11.05.2018 г. и следващите
лизингови вноски.
Прието като доказателство е
извлечение от банкова сметка *** К.С.Д. за периода от 01.01.2017
г. – 05.02.2019 г., от което са видни направените банкови преводи на парични
суми по сметката на П.В.М. на посочените в исковата молба дати, като основание
за плащането е посочено „захранване“. Приложено е и извлечение от сметка на ищцата
в „Банка ДСК“ АД, от което се установява, че на 27.04.2018 г. превела по сметка
на „В.В.Т.“ ЕООД сумата от 1 000 лв., с
основание „аванс-капаро-корола“.
Приложени по делото са писмени
доказателства Фактура № ********** от 30.04.2018 г. за заплащане на аванс в
размер на 1 000 лв. и кредитно известие № 10000188857 от 16.05.2018 г. за
възстановяване на депозит от 1 000 лв., двете издадени от продавача „В.В.Т.“ ЕООД на купувача П.В.М..
Приета е справка, издадена от
„ОТП Лизинг“ ЕООД относно погасяването на лизингови вноски по договор за лизинг
№ 183444530880/11.05.2018 г. с лизингополучател П.В.М.
за периода от 17.05.2018 г. до 13.11.2019 г. От него се установява, че първата
сума в размер на 3 995, 51 лв. е платена на каса в Експресбанк
с основание „Договор 30880“, а за всички останали суми са платени по банков път
с основание „вноска по договор 30880“. Като платец по всички плащания е
отбелязан П.В.М..
Прието е извлечение от сметка на
„В.В.Т.“ ЕООД, видно от което на 16.05.2018 г. е
направен превод по сметка на К.С.Д. за сумата от 401, 75 лв., представляваща
възстановен депозит за автомобил.
По делото като писмено
доказателство са приети още нотариална покана с рег. № 4093/21.03.2019 г. от К.С.Д.
до П.В.М., ведно с разписка за връчването ѝ, както и отговор от П.В.М. от
22.04.2019 г., изпратен чрез нотариус В.Б., както и извлечение от банкова сметка
*** П.В.М., документи, удостоверяващи клиентски поръчки, договор за продажба на
от 08.06.2017 г., от 14.06.2017 г., договор за дограма от 29.06.2017 г.,
договор за стоков кредит, касови бонове, разписки от „Изипей“
АД за погасяване на задължения, които нямат отношение към конкретния казус.
По делото са събрани и гласни
доказателства чрез разпит на изслушаните в първа инстанция свидетели: Н.Д.П.,Д.И.Ц.,
С.П.М.и М.А.М..
От показания на свидетеля Ц.–
първи братовчед на ищцата, се установява, че страните по делото възнамерявали
да сключат граждански брак, но през месец декември 2018 г. се разделили. Преди
това двамата съвместно закупили л.а. „Тойота“, като договорът бил сключен от П.,
но съдлъжник била К.. Докато били сгодени всеки от
тях давал по половината вноска за автомобила. Инициатор на закупуването била К.,
но тъй като не я одобрили като лизингополучател такъв
станал П.. Тя ползвала автомобила. От показанията на свидетелката П.– във
фактическо съжителство с Ц., се установява, че страните ѝ споделили, че
желаели да си закупят автомобил и в средата на 2018 г. си взели „Тойота Корола“. Доколкото знае си делили разходите за колата,
както и всички други разходи, свързани със съвместното им съжителство, спомня си
, че и двамата са ползвали автомобила.
От показанията на свидетелката М.–
майка на ответника, се установя, че страните по делото имали връзка, обитавали
неин наследствен апратамент и възнамерявали да се
женят. Докато живеели заедно направили подобрения в имота, разходите за които
синът ѝ възстановил на ищцата, когато се разделили. Знае за сключения
договор за лизинг на автомобила и сочи, че сумите по договора са били заплащани
от сина ѝ, а автомобила приоритетно е бил ползван от К., не знае дали тя
е давала пари по този договор. Не знае и защо синът ѝ е лизингополучател, а К. е съдлъжник
по договора. От показанията на свидетеля М.– приятел на ответника, се
установява, че страните по делото живеели заедно в апартамент в ж.к. „Света
Троица“, знае, че двамата си делили разноските. Спомня си, че двамата си купили
кола „Тойота Корола“ на лизинг, като П. плащал
вноските, а главно К. ползвала автомобила. Не може да каже дали К. е давала
пари за автомобила.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е допустима - подадени от легитимирани
страни в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата въззивната инстанция намира, че
атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните
части, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР
на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва
да се произнесе по правилността на решението по релевираните
в жалбите доводи.
Въз основа на твърденията и
доводите на страните и събраните по делото доказателства, настоящата съдебна
инстанция счита, че първоинстанционният съд е дал неправилна
правна квалификация на иска като е приел, че същият е осъдителен иск по чл.
127, ал.2 ЗЗД за връщане на надплатена част от вземане, за което длъжниците отговарят солидарно. Съобразно твърденията,
изложени в исковата молба, е видно, че предявената претенция следва да бъде
квалифицирана като такава по чл. 55, ал. 1, предл. 3
ЗЗД за връщане на даденото при отпаднало основание. Съдът намира, че неправилната
правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон.
Този порок съставлява основание за отмяна на първоинстанционното
решение, както и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по
основателността на предявения иск от въззивната
инстанция, а не води до недопустимост на решението, тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл извън заявените
факти и искане, т.е. по непредявен иск /в този см. Решение № 157 от 30.10.2013
г. на ВКС по т. д. № 1091/2012 г., I т. о., ТК./.
Основателността на предявения
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
3 ЗЗД за връщане на платените от К.С.Д. по сметка на П.В.М. суми за погасяване
на задължения по сключен договор за лизинг на автомобил, по който страните
отговарят солидарно ответникът в качеството на лизингополучател,
а ищцата в качеството й на съдлъжник, е обусловена от
установяването по безспорен начин на настъпило за ищцата обедняване за сметка
обогатяването на ответника, както и на обстоятелството, че разместването на
имуществените блага е настъпило по силата на валидно правоотношение между
страните, чието действие е отпаднало. Основанието, на което ищцата твърди, че е
превеждала по сметка на ответника претендираните от
нея суми за погасяване на задълженията по договора за лизинг, е намерението им
за сключване на брак и възможността след погасяване на лизинговите вноски да
придобият при условията на съпружеска имуществена общност процесния
автомобил. С раздялата между страните ищцата твърди това основание да е
отпаднало и претендира връщането на даденото от нея, с което ответникът се е
обогатил, тъй като той щял да придобие автомобила.
Настоящият състав намира
предявената претенция за неоснователна, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че действително в периода от 14.03.2018 г. до
11.12.2018 г. К.С.Д. е превеждала по сметка на П.В.М. парични суми, като
основание за извършваните банкови операции обаче е посочено „захранване“,
поради което и настоящият състав не може да приеме, че преведените суми са за
погасяване на задължения по сключения договор за лизинг на автомобил.
Твърдението на ищцата, че е погасявала именно това задължение остана
недоказано. От безспорното обстоятелство, че страните са живеели в едно
домакинство при условията на фактическо съжителство, а и предвид
потвърждаването му от показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът
намира за основателно възражението на ответника, че двамата са отговаряли за
множество разходи, свързани с общото им домакинство. Ето защо и доводите на
ищцата, че предвид датите на които са извършени плащанията, те няма за какво
друго да се отнасят, са несъстоятелни.
Независимо от гореизложеното, в
случая К.С.Д. е съдлъжник по сключения договор за
лизинг и отговаря за задълженията по него солидарно с ответника лизингополучател П.В.М.. Уговорката между двама им да
погасяват заедно дължимите по договора суми не поражда каквото и да било правно
действие по отношение на третото лице лизингодател – арг. от чл. 21 ЗЗД. Той може да търси изпълнение на вземанията
си от всеки един от солидарните длъжници. Ето защо
дори да се приеме, че ищцата е превеждала по сметка на ответника суми на
основание постигнатата помежду им уговорка за погасяване на задълженията по лизинговия
договор, то основанието за плащането им не е отпаднало с фактическата раздяла
на страните, доколкото на самостоятелно основание К.С.Д. е длъжна да погасява
задълженията си по лизинговия договор. Следователно дори плащането на процесните суми от ищцата по сметка на ответника да е било във
връзка със сключения договор за лизинг, претенцията й за връщане на сумите е
неоснователна, доколкото самата тя е страна по договора, още повече и предвид
твърдението ѝ, че преведените от нея суми представляват половината от
дължимите за процесния период лизингови вноски.
Твърдението на К.С.Д., че на
27.04.2018 г. тя е заплатила „встъпителна вноска“ от 1000 лв. по договора също
остана неподкрепено от събраните доказателства. Процесният
договор за лизинг е сключен на 11.05.2018 г., т.е. след посочената от Д. дата,
а от друга страна съдържа задължение за заплащане на „авансова вноска“ в размер
на 1406, 05 евро без ДДС, като падежът ѝ според погасителния план е на
11.05.2018 г. Освен това видно от приложената справка от „ОТП Лизинг“ ЕООД
всички плащания по договора са направени от П.В. М., включително и първото
платено на каса. Действително ищцата е превела сума от 1000 лв., но не на лизингодателя, а на доставчика по договора за лизинг„В.В.Т.“ ЕООД и както е посочено в основанието за плащане
представлява „аванс-капаро“ за запазване на автомобила до сключване на
лизинговия договор, т.е. има плащане, но в полза на трето лице, а не на
ответника и то във връзка и на основание договор, по който ищцата е съдлъжник. От приложеното извлечение от банкова сметка ***
„В.В.Т.“ ЕООД е видно също, че сумата, представляваща
внесен депозит, е частично върната на ищцата, което тя не отрича
Доколкото по делото не се
установиха елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване и с
оглед гореизложените съображения настоящата инстанция намира, че искът с правно
основание чл. 55, ал. 1 , т. 3 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият П.В.М. има
право на разноски. Той е представил договор за правна защита и съдействие,
видно от който договореният адвокатски хонорар от 800 лв. е заплатен в брой на адв. Т.Я.-С. на 15.06.2020 г. при сключването на договора.
Направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на претендирания
от въззиваемия адвокатски хонорар е основателно и
следва да бъде уважено. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
процесуалният представител на ответника П.В.М. е подал отговор на въззивната жалба и го е представлявал в проведеното едно открито
съдебно заседание пред въззивния съд, в което не са
събирани доказателства, поради което и следва да бъде присъден адвокатски
хонорар според предвидения в чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималния размер на адвокатските възнаграждения минимум от 300 лв.
Така мотивиран, Софийският градски
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20085 от 22.01.2020
г. по гр.д. № 42884 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 42-ри състав е отхвърлен искът с правно основание чл. 127,
ал. 2 ЗЗД, предявен от К.С.Д. с ЕГН ********** с адрес *** против П.В.М. с ЕГН **********,
с адрес *** за осъждане на ответника да ѝ заплати сумата от 3 748, 53 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, прел. 3 ЗЗД,
предявен от К.С.Д. с ЕГН **********
с адрес *** против П.В.М. с ЕГН **********,
с адрес *** за осъждане на ответника да ѝ заплати сумата от 3 748, 53 лв., представляваща
половината от дължимите лизингови вноски по договор за лизинг №
183444530880/11.05.2018 г. за периода от 27.04.2018 г. до 11.12.2018 г., като
дадена на отпаднало основание
В останалата част решението е
влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „К.С.Д.
с ЕГН ********** с адрес ***
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
П.В.М. с ЕГН **********, с
адрес *** сумата от 300 лв. – съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2