Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 27.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на седми декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 1704 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 229235 от
30.09.2019 г. по гр.д. № 17613/2018 г. по описа на СРС, 36 с-в е осъден „У.Б.“
АД да заплати на Л.К.И., на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 4755,99 CHF
/швейцарски франка/, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба 15.03.2018г. до погасяването, представляваща платена
от ищеца при начална липса на основание възнаградителна лихва за периода
15.03.2013г. до 05.03.2018г. по договор за ипотечен кредит № RIMA
13/29.08.2006г., сключен между Л.К.И. и ТБ“Хеброс“ чийто правоприемник е „У.Б.“
АД, като е отхвърлил
иска за разликата от 485,62 CHF / швейцарски франка/ над уважения размер 4755,99
CHF / швейцарски франка/ до
пълния предявен размер от 5241,61 CHF / швейцарски
франка
/ и за периода 16.09.2012г. до
14.03.2013г. вкл.; осъдил е „У.Б.“ АД да
заплати на Л.К.И., на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата
от 444,32 лева представляваща мораторна лихва върху главницата 4755,99 CHF (с
левова равностойност от 8223,77 лева) за периода 17.08.2017г. до 05.03.2018г.
като е отхвърлил предявения иск за
лихвата за разликата от 32,53 лева.
Срещу постановеното решение в частта, с
която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника "У.Б." АД с изложени доводи за неправилност, поради противоречие
със закона и необоснованост. Заявява становище, че неправилно районният съд при
разрешаване на спора е възприел тезата на ищцата, че за формиране на дължимата
по договора възнаградителна лихва / сбор от БЛП равен на текущо обявения ЛИБОР
за швейцарски франк плюс надбавка 5.1 на сто, минус отстъпка от 0.366 на сто/ е
приложима точка 3.12.4.“а“, каквато не съществува нито в представените в
производството неподписани от страните Общи условия, така и в действащите преди
сключване на договора ОУ. Изрично страните са договорили в сключения
индивидуален договор / чл.9, ал.2/ как ще се определи възнаградителната лихва за
периода 2007-2031 г. и препращането към точка 3.12.4.“а“, каквато не съществува
в ОУ неправилно е възприето от съда. С оглед това страните всъщност са
договорили размера на БЛП /6.62 на сто/, размера на отрицателната надбавка
/минус 0.366/ и оттам годишния лихвен процент- 6.254 процента. За втория период
на договора единствените точно посочени числа в договора са: 288 вноски; размер
на вноските – 254.31 швейцарски франка; БЛП-6.62; надбавка – минус 0.366
процента пункта. Поддържа, че в проведеното производство е установено чрез
констатациите на ССчЕ приета пред първата инстанция какъв е размера на
надвнесената сума по договора при съобразяване договарянето между страните за
договорен размер на възнаградителна лихва БЛП – 6.254 процента. Така след
възстановяването от ответника на надвзетата сума, последният е погасил
задължението си към ищеца последно с изплащане на сумата 21.91 швейцарски
франка платени през месеците юли и август 2017 г. Като не е отчел тези факти
СРС е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. При
постановяване на атакуваното решение СРС не е съобразил трайно установената
практика на съда, че при неяснота или при наличие на недействителни клаузи в
договора съдът следва да приложи точния лихвен процент посочен в договора.
Отправя искане за отмяна на решението в посочената част и отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Л.К.И..
Постъпила е на 07.12.2020 г. молба-становище, в която се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба. Отправя се искане за потвърждаване на
решението на СРС в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от
страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от
жалбите предмет, приема следното:
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав
на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на
заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
В настоящия случай не се
спори, че между страните са възникнали облигационни отношения по договор за
ипотечен кредит № RIMA 13/29.08.2006г., сключен между Л.К.И. и ответника "У.Б." АД, в качеството му на правоприемник на ТБ Хеброс АД, по силата на който банката е
предоставила на ищеца сумата в размер на 39 000 CHF; че за периода от
13.11.2008г. до 05.03.2018г. ищцата е погасила лихва в общ размер от 23 781,85
CHF, както и че след преизчисляване ответното дружество е върнало на ищцата
сумата от 3963,93 CHF, която според изчисленията му е надвнесена за периода
13.11.2008г. до 05.08.2017г.
Страните не спорят, че в
договора изрично е регламентирано, че за усвоените суми по кредита,
кредитополучателят заплаща на банката възнаградителна лихва. Доколкото банката
извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по
занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от
кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният
ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято
дължимост е уговорена между страните с посочената договорна клауза.
Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по
сключен договор за банков кредит, е посочено като един от съществените елементи
на този вид търговска сделка и в закона – чл. 430, ал. 2 от ТЗ.
Според договореното в
чл. 9, ал. 1 от сключения между страните договор, за усвоените суми по кредита
кредитополучателят заплаща на банката през първите 12 месеца, считано от
05.10.2006г. до 05.09.2007г., фиксирана лихва в размер на 2,9% на годишна база.
Ал. 2 сочи, че за останалия период, след този, посочен в ал. 1, до
окончателното погасяване на кредита, кредитополучателят заплаща на банката
лихва, определена на база променлив, в хода на изпълнение на договора годишен
лихвен процент, образуван от сбора на базовия лихвен процент на банката плюс
надбавка в размер на минус 0,366 процентни пункта. Посочено е, че към момента
да подписване на договора БЛП за швейцарския франк е в размер на 6,62%.
Пред първата инстанция
са представени Общи Бизнес условия на банката в сила от 01.09.2006 г.,
приложими за всички договорни правоотношения на банката и отделните клиенти,
приети от УС на банката с Протокол № 21 от 28.04.2004 г. и допълнени с решение
на УС по протокол № 29 от 10.08.2006 г. Според чл. 3.09.,
ал. 8, б. а от Общите условия, надбавките/отстъпките към базовите лихвени
проценти по кредитни продукти се определят съобразно риска по конкретния вид
кредитен продукт и изискванията за конкурентноспособност на банката. Дължимата
от клиента годишна лихва по ползвания кредит се формира от сбора от БЛП за
съответната валута на кредита и определената надбавка в процентни пункта.
Според чл. 3.09. ал. 8, б. "б", от същите Общи
условия, в случай че разходите по ликвидността при 10-годишно финансиране се
увеличават в сравнение с размера им към датата на сключване на договора за
кредит, банката има право едностранно да увеличава първоначално определената
над базовия лихвен процент надбавка с размера на увеличените разходи. Всяка
последваща промяна в надбавката се извършва на основание последното извършено
по реда на настоящата разпоредба изменение.
Правилно районният съд е
намерил за приложими представените Общи Бизнес условия на банката, приети от
Управителния съвет на Банка Хеброс АД с
протокол № 19/22.06.2005г. и този след допълнението им с решение на
Управителния съвет по протокол от № 27/10.08.2006г, тъй като след влизането им
в сила на 01.09.2006 г., последните уреждат и заварените отношения, включително
и установените между ищеца и ответника.
Дори оплакванията на
жалбоподателя да се основателни, то приложение ще намерят общите условия от
2005 г., като съгласно чл.3.12.7, ал. 2
от Общите условия от 2005 г. е
видно, че е договорена възможност кредиторът едностранно да променя /увеличава/
първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на
увеличените разходи. Действително, в посочените разпоредби се съдържат
определени предпоставки, при наличието на които банката-кредитор има право да променя
едностранно базовия лихвен процент, както и че така изброените в сочената
разпоредба условия са свързани с фактори, чиито изменения не зависят от
доставчика на финансови услуги, доколкото са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от действия на държавен регулатор, т. е. обосновани са
обективно. Следва да се има предвид обаче, че в тези норми не се съдържа ясно и
разбираемо за потребителя описание на начина, по който предвид настъпилите
изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс и др., ще се формира
новият базов лихвен процент. Липсата на такава конкретна методика или формула
/математически алгоритъм/, определящ трайно съотношението между изменението и
изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличие на предвидените
в договора и/или общите условия изменения на променливата компонента, банката -
кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. В този смисъл, и
доколкото определянето на надбавката към базовия лихвен процент се извършва въз
основа на методика на кредитодателя - част от вътрешните му правила, която не е
публично известна и достъпна, нито е станала достояние на кредитополучателя по
конкретния договор, то сочените клаузи са неравнопоставени по см. на чл. 143, ал.
1, т. 10 ЗЗП - допускат търговецът или доставчикът едностранно
да промени условията на договора, въз основа на непредвидено в него основание
В производството пред
СРС са изслушани и приети заключения на основна и допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, които следва да се кредитират като обосновани,
пълни и ясни и настоящият състав кредитира същите по реда на чл.202 ГПК. В
заключенията е посочено, че при съобразяване на посоченото в цитираната разпоредба
дължимата по договора лихва за периода 13.11.2008г. до 05.03.2018г. възлиза в общ размер на 14 631,46 CHF, а
заплатената от ищцата такава е в размер от 23 718,41 CHF. Изложеното води до
извод, че ищцата е заплатил за посочения период 9086,95 CHF в повече от
дължимата такава. Възстановени от
ответника е сумата от 3963,93 CHF.
В конкретния случай
разпоредбата на чл. 3. 09, ал. 8, б. "б" от
ОУ не предвижда достатъчно ясен механизъм как се извършва едностранното
увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не е
предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за
методологията на увеличението. Такива са и разясненията в Решение № 95/13.09.2016
г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т. О., в което е посочено, че с чл.
58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да
уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на
договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя
последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя.
Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите условия
да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на
съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на
договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа
ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е
постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя,
т. е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва -
съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. Липсата на яснота
относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на
едностранно променената лихва, както и липсата на възможност за реципрочно
намаляване на лихвата при понижаване на индекса LIBOR, води до неравноправност
на съответната клауза.
Следва да бъде обърнато
внимание и на разясненията, дадени с Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. №
240/2015 г. на ВКС, II Т. О., което настоящия състав възприема. Съгласно изразеното
в него становище, договорът за банков кредит като разновидност на договора за
заем представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален и формален
договор с легално определените в чл. 3 от Закона за
пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т. 2 от ДР на Закона за
публично предлагане на ценни книжа /ДВ бр. 114/99 г. / и в т. 50, б.
"а" –б. "д" на чл. 3 от Регламент/ЕС/
№ 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се приеме, че
договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови
инструменти, поради което за него не важи ограничението на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което оплакванията във въззивната жалба в
тази връзка са неоснователни.
В цитираното Решение №
95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т. О. също е посочено
още, че когато за банката не е уредено задължение за намаляване на лихвения
процент при намаляване на приложимия индекс, съответните договорни клаузи не
съответстват на общото изискване за добросъвестност, като в тази връзка
върховният съд отчита двустранния възмезден характер на банковия кредит с
кредитополучатели физически лица. В решението изрично е отбелязано, аналогично
на процесния случай, че от неоспореното заключение на съдебно-икономическа
експертиза, в съответния процесен период релевантните индекси са се изменяли не
само в посока на тяхното увеличение, но и в посока намаляване, но това
обстоятелство не е било взето предвид от банката.
С оглед приетата по-горе
недействителност на процесните клаузи въззивният съд счита, че ищеца е заплатил
без основание сумата от 4755,99 швейцарски франка /съответно след приема за
основателно възражението за давност/, равняваща се на
разликата между заплатената от него възнаградителна лихва за процесния период и
сумата на възнаградителната лихва, която би се получила, ако се отчете
действителната стойност на базовия лихвен процент (тримесечния LIBOR) съобразно
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции постановеното от СРС решение следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да бъде
присъдената сумата 800.00 лв.-разноски за въззивната инстанция за заплатено
възнаграждение за адвокат.
Воден от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 229235 от 30.09.2019 г. по гр.д. № 17613/2018 г. по описа на СРС, 36 с-в.
ОСЪЖДА "У.Б. " АД, ЕИК ********* да заплати на Л.К.И.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 800.00 лв. - съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.